Тези дни голяма популярност придоби един случай. Край морето 20-годишен юнак с поршето на тате губи управление, прави бръснещ полет, размазва напълно едната, а по щастлива случайност се приземява до втората кола на група младежи, спрели край пътя да зяпат залеза. Едната компания не се е качила в реното за секунди, другата е била в опела, но "Фитипалди" не ги е достигнал за метри...

Скромното рено, върху което е кацнало поршето.

Да, познахте – номерът на поршето е симетрични цифри. Били ли сте на ПТП? Обърнали ли сте внимание какво правят винаги при такива случаи тези хора? Не, те не се интересуват от вас. Винаги звънят на някого по телфона. Синковецът не е казал и едно „извинете“ на тези, които по чудо не е направил на ваденка. А е звъннал на тате да обясянва за състоянието на очевидно най-голямата ценност в тяхното семейство – колата.

Сещам се и други случаи – при които синът не един виден „бизнесмен“ получи за бала си стрийптизьорки, облечени като полицайки и също такъв двуврат спортен автомобил, само че Лотус. Нищо не казвам - това само показва в какви „координатни“ и ценностни системи битуват тези хора.

И после намирате ли връзка с това, че прелитат над нас. Някои оцеляват, някои като Милен Цветков или момичетата пред хотел „Хемус“ - не...

Ще ви споделя още нещо, което често си мисля, ей така – в лично качество. Най-големият грях на управляващата класа от последните десетилетия – най-общо казано "онези горе", които дърпат конците – политическите, икономческите и мафиотските, което в нашия модел е едно и също... Та, най-големият им напълно непростим грях според мен не е просто, че откраднаха от нас за себе си сумата N или числото A – нещо, което би трябвало да е за общото благо. Най-големият им грях е, че показаха, че така може. Че развратиха самата система и тя „привикна“, че може на върха й да са най-некадърното, най-развратеното, най-порочното, най, най, най... Изобщо – най-това, което най не трябва да е там.

И това "най" се е окопало много сериозно - показа ни го последната година и нещо. Както и бъдете сигурни, че няма да се преборим (вероятно) с десетилетия с него.

Разбира се, последните размисли изобщо не се отнасят до конкретния 20-годишен юнак. Който със сигурност е студент в някой отличен университет на запад от Калотина и изобщо, като го погледнеш после в рамките на съдебното дело, ще се окаже най-доброто дете на родителите си.

Направи ми впечатление една от фразите, които са написали младежите, които живеят втори живот, в обширния си фейсбук пост по темата:

„Отново безотговорни, разглезени и немарливи шофьори, които си правят каквото си искат с цел да се правят на готини с количката на техните. Момчето изглежда на типичния “син на баща си” с Филип Плейна и Гучито, който се мисли за безсмъртен зад паричките на мама и тати."

Да ви го преведа ли? Те ни казват следното:

"Не, майната ви – не може така да продължава. Ние повече не можем да я караме така! Отказваме да се оглеждаме и ослушваме дали Порше от небето на някой (вероятен) крадец, дедесар, схемаджия или какъвто там, ще ни убие..."

Между другото, ако си спомняте, с подобен автомобил загина възмлад синът на един от най-богатите хора в Гърция – милиардер и собственик на „Джъмбо“. И никой не намери в тове нещо повече от най-обикновн нещастен инцидент. Затова дебело подчертавам, че тук въобще не говоря, че е лошо да имаш порше или да си успял – в никакъв случай поршето не те прави от лошите, а реното и опелът - от добрите. Другото е обикновен комунизъм.

За съвсем други неща иде реч – за родните ни специфики, за произхода на парите и съответно издигането на приносителите им, за съмнителната „подготвеност“ на тези, които в последните десетилатия се оказаха уж-хайлайф, да са такива. За твърдото им и искрено убеждение, че на тях винаги ще им се разминава. Често - напълно оправдано.

За нас остава да се „молим Богу горещо“ следващия път следващият синковец с порше да прелети безпрепятствено отгоре, над нас, а не да се приземи върху главите ни, докато си пишем тъжни фейсбук статуси. Върху главите на нас или на нашите деца.

---

P.S. - Ето и фейсбук поста на младежите. На които, между другото, горещо се надявам да не търпят вечно това, което всички ние позволихме: