Всеки ценител на музиката е мечтал да посети Ню Орлиънс: града на джаза, блуса и на Луис Армстронг – герой в „Убийствен джаз“. Написан от Рей Селестин, романът не просто ни пренася в легендарния град, а разказва за онези години от историята му, свързани с музикален възход, но и със смразяваща поредица убийства. Историята е написана по действителни събития и излезе преди ден с логото на „Кръг“. 

През 1919 г. в Ню Орлиънс сериен убиец с прозвище Секирата убива шестима души. Градът е парализиран от страх и смут, a в редакцията на местния вестник се появява загадъчно писмо. Подписано от Секирата, то твърди, че бруталният престъпник ще се завърне, жаден за смърт, но… ще пощади всеки, в чийто дом звучи джаз. Истерията е осезаема. През тази нощ никой не спи, а Ню Орлиънс е потопен под звуците на новата и революционна за годините си музика.

Действителни събития в Ню Орлиънс подтикват Рей Селестин да напише дебюта си „Убийствен джаз“. 

Селестин е английски писател и сценарист. Романът „Убийствен джаз“ е част от майсторски създадената тетралогия на автора „Градски блус квартет“. Носител на множество награди за криминална литература, серията предстои да разкрие автентични джаз моменти от градове като Чикаго, Ню Йорк и Лос Анджелис.

„Най-зашеметяващото постижение на Селестин, една наистина епична криминална хроника.“

„Файненшъл Tаймс“

Представяме ви откъс от „Убийствен джаз“:

Ню Орлиънс, май 1919 г.

Препъвайки се, Джон Райли влетя в редакцията на „Таймс – Пикаюн“1 час и половина след началото на работното си време. Седна на бюрото си, пое дълбоко дъх и вдигна очи, за да огледа помещението. Колкото и замаян и объркан да се чувстваше, той забеляза как колегите му хвърлят тайни погледи и се запита колко ли размъкнат изглежда. Предишната вечер бе навън, на обичайното си място на авеню „Елижън Фийлдс“. Вдигна ръка към лицето си, за да провери дали все още се поти. Когато пръстите му потъркаха наболата най-малко двудневна брада, той съжали, че не е потърсил огледало, преди да дойде.

Погледна към бюрото си и очите му се спряха върху пишещата машина. Нейното черно метално тяло, дъгата на буквените лостове, ръчките и клавиши-
те – всичко това изглеждаше някак плашещо, студено, твърдо и извънземно – и той осъзна, че все още не е готов да започне да пише. Щяха да му трябват няколко кафета и пакет цигари и може би бренди на обяд, преди да бъде в състояние да се захване с каквото и да било, изискващо напълно функциониращ мозък, затова реши да убие остатъка от сутринта с нещо, което наподобява работа. Стана и отиде до контейнера за входяща поща, където оставяха писмата до редактора. Грабна колкото можа, притисна ги към гърдите си и се върна на мястото си.

Обичайната кореспонденция от разгневени жители, хора с оплаквания, всезнайковци и такива, които използваха страницата с писма като форум за спорове помежду си. Той избра за печат няколко от по-дългите послания, тъй като запълваха страницата по-лесно, след което прегледа тези от хора, които твърдяха, че са видели Секирата. Откакто убийствата бяха започнали преди няколко месеца, редакцията биваше постоянно заливана с писма на разтревожени граждани, които се кълняха, че са го виждали на път за поредното убийство. Райли въздъхна, питайки се защо хората изпращат тези неща във вестника, а не в полицията. Запали цигара и взе най-горното писмо от купчината. Беше необичайно изглеждащ плик от тънка оризова хартия, без данни за подателя, а адресът на вестника бе изписан върху него с тънки като паяжина нечетливи букви, гъсто накапани с ръждива течност, за която се надяваше да е мастило. Той дръпна от цигарата си и го отвори с нокът.

...........................

Пъкълът, 6 май 1919 г.

Уважаеми смъртни,

Никога не са ме хващали и никога няма да ме хванат. Никога не са ме виждали, защото аз съм невидим като етера, който заобикаля вашата земя. Аз не съм човешко същество, а дух и демон от най-горещия ад. Аз съм това, което вие, жителите на Ню Орлиънс, и вашата глупава полиция наричате „Секирата“.

Когато сметна за добре, ще дойда и ще потърся още жертви. Само аз знам кои ще бъдат те. Няма да оставя следа освен брадвата си, изцапана с кръвта и мозъка на онзи, когото ще пратя там долу, за да ми прави компания.

Ако желаете, можете да предадете на полицията да внимава да не ме разгневи. Разбира се, аз съм разумен дух. Не се обиждам от начина, по който провеждат разследванията си. Всъщност са толкова глупави, че не само забавляват мен, а и Негово Сатанинско Величество Франц Йосиф2 и др. Но им кажете да се пазят. Нека не се опитват да открият какво съм аз, защото по-добре никога да не са се раждали, отколкото да си навлекат гнева на Секирата.

Не мисля, че има нужда от подобно предупреждение, тъй като съм сигурен, че ще се изплъзвам на полицията както винаги досега.

Полицаите са хитри и знаят как да се пазят от всякакви опасности.

Несъмнено вие, орлианците, ме мислите за най-ужасния убиец, какъвто всъщност съм, но бих могъл да бъда много по-лош, ако поискам. Ако поискам, мога да посещавам вашия град всяка нощ. Пожелая ли, мога да убия хиляди от най-добрите ви граждани, тъй като съм в близки отношения с Ангела на смъртта.
Сега, за да бъдем точни, в 00:15 ч. (земно време) следващия вторник вечерта аз ще мина над Ню Орлиънс. В своята безкрайна милост ще направя малко предложение за вас, хора. Ето го:

Много обичам джаз музиката и се кълна във всички дяволи в пъкъла, че всеки човек, в чийто дом звучи джаз по времето, което току-що споменах, ще бъде пощаден.
Ако във всеки дом звучи джаз – е, толкова по-добре за вас. Едно е сигурно и то е, че всеки, в чийто дом не се изпълнява джаз във вторник вечер (ако има такива), ще получи секирата.

А сега, тъй като ми е студено и жадувам за топлината на родната ми преизподня, е крайно време да напусна земния ви дом, затова спирам дотук. Надявайки се, че ще публикувате това, за да го прочетат всички, оставам вашият най-зъл дух от миналото, настоящето и бъдещето, съществувал в действителност или в сферата на фантазията.

Секирата

Райли си дръпна от цигарата, остави писмото и се зачуди дали неговият автор наистина е Секирата, а ако не е, кой, по дяволите, би изпратил нещо такова на вестника. Автентично или не, би било грехота да не бъде отпечатано. Райли се ухили и се изправи, а колегите му се загледаха след него, когато с решителна крачка се отправи към кабинета на редактора. Не се подвоуми дали първо да съобщи на властите, преди писмото да отиде за печат – в подобни случаи е по-добре да поискаш прошка, отколкото разрешение. Щяха да го отпечатат, градът щеше да го прочете и щеше да настъпи хаос, а над Ню Орлиънс щеше да се спусне най-дългата нощ, която градът някога е преживявал.