Със своя поразяващ хумор и горчива ирония безсмъртният глас на Кърт Вонегът се завръща в ново издание на романа „Синята брада“. Издателство „Кръг“ пусна на пазара пети том от библиофилската колекция от творби на американския писател с дизайна на художничката Милена Вълнарова. През 2021 г. екипът на издателството се зае с със задачата да преиздаде най-популярните заглавия на емблематичния автор в луксозни томове с твърди корици. В „Синята брада“ неподражаемият Кърт Вонегът засяга силно смущаващи въпроси за стойността не само на изкуството, но и на хората в наши дни. Текстът е в познатия превод на покойния Веселин Лаптев, но с нова редакция. 

71-годишен едноок ветеран от Втората световна война, син на арменски имигранти и неуспял художник, Рабо Карабекян живее изолирано и самотно в голямо имение със собствен плаж в Ист Хамптън, Лонг Айлънд. Той дружи с легенди като Джаксън Полък и Марк Ротко, тъй като сам е един от основоположниците на абстрактния експресионизъм – школа, която не символизира нищо и със своята себевглъбеност отлично обрисува съвременното състояние на света. Превърнал дома си в музей, а самия себе си – в пазач на миналото, Рабо няма особени очаквания към живота, докато един следобед случайно не се натъква на Цирцея Бърман.

През април се навършиха 15 години от смъртта на големия писател, а на 11 ноември тази година светът отбелязва и 100 години от рождението на Вонегът. След „Механично пиано“, „Сирените от Титан“, „Майка Нощ“, „Котешка люлка“ и „Синята брада“ от издателство „Кръг“ обещават още издания на култовите му творби.

„Този роман е реколта „Вонегът“ – добро вино от най-доброто му грозде.“

„Детройт Нюз“

Представяме ви откъс от „Синята брада“:

Из Първа глава

Аз съм някогашният американски художник Рабо Карабекян и имам само едно око. Роден съм през 1916 година в Сан Игнасио, Калифорния, в семейството на преселници. Тази автобиография започвам седемдесет и една години по-късно. За незапознатите с древните тайни на аритметиката добавям, че това прави 1987-а.
Не съм циклоп по рождение. Изгубих лявото си око малко преди края на Втората световна война като командир на инженерен взвод в Люксембург. Любопитното е, че всичките ми войници без изключение бяха с малко или повече творчески професии в цивилния живот. По принцип бяхме специалисти на камуфлажа, но през онзи ден се биехме като обикновени пехотинци просто за да оцелеем. Взводът беше съставен от художници, защото някой военен бюрократ си беше въобразил, че ние ще бъдем особено изобретателни в областта на маскировката.

И наистина бяхме! Докарвахме германците до халюцинации, защото така и не успяваха да разберат кое в нашия тил представлява опасност за тях и кое – не. В замяна на това имахме привилегията да живеем като творци, смехотворно нехайни по отношение на униформеното облекло и военната дисциплина. Така и не ни прикачиха към тривиални единици като някоя дивизия или корпус. Бяхме под прякото командване на Генералния щаб на Съюзническите войски, а оттам ни прехвърляха на подчинение на някой генерал, особено впечатлен от майсторските ни заблуди. Обикновено не се задържаше дълго като наш командир, но неизменно оставаше снизходителен, впечатлен и в крайна сметка благодарен.

После идваше мигът на раздялата.

Постъпих в армията две години преди Съединените щати да се намесят във войната, и вече имах чин лейтенант. През 1945-а положително бих стигнал до подполковник, ако не беше твърдото ми желание да си остана командир на това щастливо семейство от трийсет и шестима мъже. За първи път бях част от толкова голямо семейство. Вторият дойде след войната, когато се сприятелих и побратимих с онези американски художници, признати днес за основоположници на школата на абстрактния експресионизъм.

*

Там, в Стария свят, майка ми и баща ми са имали много по-големи семейства от моите две. И разбира се, всичките им роднини са били кръвни. Изгубили са ги по време на голямото клане на над един милион арменци, покосени от Османската империя, която пожелала да се освободи от тях по две причини: първо, защото били умни и образовани; и второ, защото имали много роднини оттатък границата, на вражеската територия на Руската империя.

Тогава била епохата на империите. Сега също, въпреки нескопосаните опити за камуфлаж.

*

Съюзила се с турците, германската империя изпратила своите равнодушни наблюдатели да регистрират първия в световната история геноцид – дума, непозната дотогава на нито един език. Днес обаче е всеизвестна със значението на внимателно планирана операция за ликвидиране всички представители на определена етническа група, били те мъже, жени или деца.

Подобни амбициозни проекти се сблъскват с чисто промишлени проблеми – как да се убият бързо и икономично толкова много едри и находчиви животни, как да не позволят на нито едно от тях да се измъкне, как да се освободят от планините плът и кости след приключване на операцията. Турците, като всички пионери в дадена област, не са разполагали нито с възможности, нито със специализирана техника за изпълнението на една толкова мащабна операция. Само четвърт век по-късно германците обаче демонстрират превъзходството си и в двете направления. Османците се задоволявали просто да прибират арменците там, където ги заварят – в домовете им, на работа, по местата за забавления, молитва и образование. След това ги откарвали в провинцията, лишавали ги изцяло от храна, вода и подслон, колели и стреляли, докато всички изглеждали съвсем мъртви. А бъркотията след себе си оставяли на псета, хищници, гризачи, а накрая и на червеите.

Майка ми, която все още не знаела, че ще ми бъде майка, успяла да се престори на умряла сред планината от трупове.

Баща ми пък, който още не бил съпруг на майка ми, оцелял, след като се пъхнал в клозетната яма зад сградата на училището, в което преподавал. Когато пристигнали войниците, часовете били свършили, той бил съвсем сам в сградата и пишел стихове, както ми е разказвал. Веднага разбрал за какво са дошли. Нито видял, нито чул убийствата. Вечерта, покрит с изпражнения от главата до петите, се оказал единственият оцелял в цялото село. Тази самота останала завинаги запечатана в съзнанието му и се превърнала в най-страшния му спомен от деня на масовото изтребление.