Едновременно мрачен и забавен, циничен и мъдър, автобиографичен и дистопичен е последният роман на Кърт Вонегът – „Времетръс“, който с право е описван като един от най-добрите му. Новото българско издание със знака на „Кръг“ включва оригиналните рисунки на автора и вече е налично в добрите книжарници. Преводът е на Владимир Германов, а корицата и цялостното оформление са дело на Милена Вълнарова. Книгата е единайсетото попълнение във високо оценената от читателите дизайнерска колекция с най-забележителните творби на американския модерен класик, сред които са „Механично пиано“, „Майка Нощ“, „Котешка люлка“, „Кланица пет“, „Закуска за шампиони“, „Фарс, или никога вече самота“ и др. 

Публикуван през 1997 г., десетилетие преди смъртта на Вонегът, романът „Времетръс“ е есенция на онова, което прави творчеството му толкова въздействащо – честен, остроумен и сардоничен поглед върху смъртността, любовта, изкуството и абсурдността на човешкото съществуване. Размивайки границите между фикция и действителност, в тази книга авторът е едновременно разказвач и герой и отдава заслужена почит на своето алтер его Килгор Траут. А времетръсът в основата на сюжета всъщност е средство за безмилостна сатира на съвременния свят.  

През 2001 г. неизправност в пространствено-времевия континуум хвърля Вселената в криза и причинява свиване, което връща всички в 1991-ва. Така целият свят е принуден да изживее десетгодишно дежавю, в което нищо не се променя. Свободната воля, която и бездруго е в основата на всички проблеми, е отменена; хората се движат на автопилот и им се налага отново да понесат болката от грешките и загубите си. Както пише Вонегът в пролога на романа:

„И всички ние трябва да доживеем още веднъж до 2001-ва по трудния начин, минута по минута, час по час, година по година, като пак залагаме на губещия кон, пак се женим за когото не трябва, пак хващаме трипер... Каквото щете!“.

Стряскащо пророчески думи предвид атентата от 11 септември – едно от най-трагичните събития в историята. 

Верен на своя отличителен стил, писателят не гради линеен сюжет, а поднася неустоима амалгама от случки, размисли и прозрения. Освен че отдава почит на свои живи и мъртви близки, приятели и колеги, той коментира статуса си на уважавана публична фигура и се връща към преживяванията си по време на Втората световна война, формирали в немалка степен цялостното му творчество. Вечен критик на съвременното общество и безграничен хуманист, във „Времетръс“ Вонегът лелее изгубеното въображение, отнето ни от машините, които потъпкват човешката мисъл. Зад неподражаемото му остроумие съвсем ясно прозират опасения, че разединените общности и развлекателната индустрия ще наложат едно вечно настояще, в което хората ще се предадат на отчуждението и апатията и в крайна сметка ще се самоунищожат. 

Тази паметна книга е сладко-горчивото сбогуване на един литературен титан, което ни насърчава да си припомним какво е да останеш човек – въпреки всичко. Или както заключава самият Вонегът:

„Вярвам в първородния грях. Вярвам и в първородната добродетел. Я се огледайте!“.  

* * *

Из „Времетръс“ от Кърт Вонегът

Снимка "Кръг"

От време на време все още измислям къси разкази, сякаш в тази работа има пари. Навиците умират трудно. Някога това носеше и краткотрайна слава. В онези времена високообразованите хора обсъждаха разказите на Рей Бредбъри, Селинджър, Джон Чийвър, Джон Колиър, Джон О’Хара, Шърли Джаксън, Фланъри О’Конър или някой друг, появил се в списанията през последните няколко дни.

Вече не е така.

Ето какво правя сега с идеите си за къси разкази – нахвърлям ги грубо, приписвам ги на Килгор Траут и ги вмъквам в някой роман. Ето началото на още един такъв, откъснат от трупа на „Времетръс едно“ и озаглавен „Сестрите Б-36“: „На матриархалната планета Бубу, в Ракообразната мъглявина, живееха три сестри, чието последно име беше Б-36. Фактът, че името им беше също така и име на земен самолет, конструиран, за да пуска бомби върху цивилно население с корумпирано управление, би могъл да бъде единствено плод на съвпадение. Земята и Бубу бяха твърде далече дори за да комуникират помежду си“.

Още едно съвпадение: писменият език на Бубу е като английския на Земята, защото се състои от особени подреждания в хоризонтални редове на двайсет и шест фонетични символа, десет цифри и около осем пунктуационни знака.

И трите сестри са красиви – така е в разказа на Траут, – но само две от тях са известни. Едната е художничка, а другата – авторка на къси разкази. Никой не може да понася третата, която е учен. Тя е толкова отегчителна! Може да разговаря единствено за термодинамика. Завистлива е. Тайната ù амбиция е да накара двете си сестри да се почувстват като, да използвам любимия израз на Траут: „нещо, което е домъкнала котката“.

Траут казва, че бубуляните са сред най-лесно приспособяващите се същества от местното семейство галактики. Това е така благодарение на великите им големи мозъци, които могат да се програмират да правят или да не правят, да чувстват или да не чувстват практически всичко каквото си поискате!

Програмирането не става по хирургически или електрически път, нито пък чрез някаква друга неврологична намеса. То става социално, единствено чрез говорене, говорене, говорене. Възрастните говорят на малките бубулинчета благосклонно за постъпки и чувства, които се смятат за подходящи и желателни. Мозъците на подрастващите развиват вериги, които правят цивилизованите удоволствия и поведение автоматични.

Например за бубуляните е добра идея, когато няма кой знае какво друго да правят, да се възбуждат положително от минимални стимули, като подредени в хоризонтални редове комбинации от двайсет и шест фонетични символа, десет цифри и около осем пунктуационни знака или пък от петна цветни пигменти върху плоски повърхности в рамки.

Когато малките бубулинчета четат книга, възрастните понякога ги прекъсват, за да се изкажат спрямо това, което пише в книгата: „Не е ли тъжно? Кученцето на малкото момиченце току-що бе сгазено от камион. Не ти ли се иска да заплачеш?“. Или пък във връзка с друга история: „Не е ли смешно? Когато този надут стар богаташ стъпи на кората от ним-ним и падна в дупката, не ти ли се прииска да се пукнеш от смях?“.

Ним-ним е подобен на банана плод от Бубу.

Биха могли да попитат незрелия бубулянин, когато го заведат в художествена галерия, дали жената на някоя картина наистина се усмихва, или не. Би ли могла да е тъжна заради нещо и пак да изглежда така? Смяташ ли, че е омъжена? Има ли дете? Симпатична ли е, или не? Къде според теб ще отиде сега? Какво иска да направи?

Ако пък на картината има фруктиера с плодове, възрастният би могъл да попита: „Не изглеждат ли тези ним-ними толкова апетитно, че да ти се прииска да ги изядеш? Ам-ам-ам“.

Примерите от областта на педагогиката на Бубу не са мои. Те са на Килгор Траут.

По този начин мозъците на повечето, но далеч не на всички бубуляни, развиват вериги, микрочипове, ако щете, които на Земята биха били назовани „въображения“. Да, и тъкмо защото огромното мнозинство бубуляни имат въображения, двете от сестрите Б-36, художничката и писателката, са толкова обичани.

Лошата сестра също има въображение, но не в областта на съзерцанието. Тя не ходи по изложби и не чете книги. Като малка прекарва всяка свободна минута в двора на съседната лудница. Откачалките в двора са се приемали за безопасни и да им правиш компания, се е смятало за похвално състрадателна дейност. Само че тези откачалки я научават на термодинамика, смятане и тъй нататък.

Когато лошата сестра пораства, тя и откачалките изработват проекти за телевизионни камери, предаватели и приемници. След това тя взема пари от много богатата си майка, за да произвежда и продава тези сатанински устройства, които правели въображението излишно. Те веднага стават популярни, защото картинките, които показват, са много привлекателни и не изисквали да се мисли.

Сестрата печели много пари, но най-голямо удоволствие ù доставя фактът, че двете ù сестри започват да се чувстват като нещо, което е домъкнала котката. Бубуляните престават да виждат смисъл в това да развиват въображението си, защото е достатъчно да натиснат едно копче и да видят какви ли не шарени лайна. Когато поглеждат печатна страница или картина, вече се чудят как така някой би могъл дотолкова да откачи, че да гледа такива прости и мъртви неща.

Името на лошата сестра е Ним-ним. Когато родителите ù я нарекли така, нямали представа колко не-сладка ще стане тя. А телевизията не е и половината от проблема! Ним-ним продължава да е непопулярна както винаги, защото продължава да е отегчителна както винаги, така че измисля автомобилите и компютрите, бодливата тел, огнехвъргачките, противопехотните мини, картечниците и тъй нататък. Ето колко ядосана е била.

Новите поколения бубуляни растат без въображение. Апетитът им за отвличане от отегченията е напълно заситен от боклуците, които им продава Ним-ним. И защо не? Какво толкова?

Само че без въображение те не могат да правят това, което са правели предците им, а именно да си четат взаимно интересни сърцераздирателни истории. И така, според Килгор Траут: „Бубуляните станали едни от най-безмилостните същества, населяващи местното семейство галактики“.