„Най-страшното е колко бързо човек свиква с мисълта, че може да умре“, споделя украинката Татяна Хаджинова. 51-годишната жена е успяла да избяга от града преди три седмици. Стигнала е до Германия, където живее една от дъщерите ѝ. Разказва за ситуацията в града пред „Франкфуртер алгемайне цайтунг“.

Измъкнала се е с 12-годишната си дъщеря, котарака Бонифациус, сестра си и племенниците си. В Мариупол е оставила 77-годишната си майка, която отказала да тръгне.

„Баба не иска да напуска родното си място, за нея това е въпрос на принципи“, обяснява по-голямата дъщеря на Татяна Александра. Тя живее от 2018 година във Франкфурт, където следва. Семейството няма никакъв контакт с възрастната жена. Още от март няма никакви мобилни връзки.

Преди войната в Мариупол живеят 444 000 жители. Сега там са останали около 150 000 – другите са избягали или са мъртви. От 25 февруари бомбардировките не спират. През деня има максимум половин час пауза. През нощта руснаците почиват между 1 и 4 часа, разказват жените.

На 26 февруари Татяна Хаджинова е излязла за последен път на пазар. Опашките пред супера била огромна. Внезапно над главите им минал боен самолет и всички хора се хвърлили по очи на земята. 

От 1 март вече нямали ток и вода. На 5 март спряла и газта. Градът е обграден от руските сили и те не допускат доставки на храна и вода, спират дори хуманитарните конвои. Никой не знае колко души са загинали, президентът Зеленски допуска броят им да стигне 20 000.

Първите дни на войната Татяна прекарва в мазето на девететажната си сграда. То побирало 100 души, имало столове и одеала. Хората не можели да повярват с каква интензивност ги атакуват.

„Знаехме, че рано или късно ще ни нападнат, затова се бяхме подготвили. Имаше вода и консерви. Но всички смятахме, че ще стане като в Донецк. Улични престрелки от време на време, несигурност. Но не и война от такъв мащаб“, признава Татяна.

На 6 март двете жени разбират, че се водят преговори и през деня ще има примирие. Използват паузата, за да се доберат до голям бункер близо до пристанището. Взимат две раници с документи, бельо и храна. До бункера стигат пеша, вървейки през целия град. Вали пепел от пожарите. Виждат и много мъртви. В бункера обаче вече е пълно. Има над 300 души, могат да стоят само прави. Децата са стресирани и плачат. „Психически нямаше да издържим, затова решихме да го напуснем“, казва Татяна. Отишли при сестра ѝ, която живее с двете си деца точно над бункера. Там остават следващите 10 дни. Татяна излиза само от време на време, за да организира нещо за храна. От териториалната отбрана получава по литър и половина вода на ден за себе си и дъщеря си. Пече хляб от брашно, мая и снежна вода с други хора от околните къщи на огън пред блоковете. Всички чакат хуманитарна помощ, но тя не идва.

„Тогава всички помислихме, че Украйна е паднала и ние сме последният град, който още се бори“, разказва бежанката.

Между хората цари разибрателство и единство. На 15 март също отива да сготви на огъня на улицата, когато ударите стихват за около половин час. Вижда, че хората товарят колите си и казват – има бежански коридор. Със сестра си решават да се подготвят, за да могат да се възползват от следваща такава възможност. Докарва колата си, връзват ѝ бели ленти, за да покажат, че са цивилни. Още на следващата сутрин – малко преди да бъде бомбардиран театърът, разбират, че има кратка пауза и се качват в колата. 

Минават през целия град – той е превърнат в пустиня от разрушения. Карат 80 километра до съседния Бердянск. Минават през територия, завзета от руснаците. Отнема им 18 часа – спират ги десетки пъти, има хиляди автомобили. По пътя си виждат загинали хора – разстреляни в колите си или взривени от мини.

В Бердянск откриват място с интернет обхват, но той трае буквално само няколко минути. Те обаче им стигат, за да напишат на Александра във Франкфурт, че са живи и отиват в Краковец. Това е първото съобщение от 17 дни, което Александра получава от майка си и сестра си. Тръгва веднага от Франкфурт за Краковец. Отнема им още 11 дни, докато най-сетне успеят да се намерят. 

„От шест седмици всеки ден се питам защо се случва това. Путин заяви, че ще освободи рускоезичното население. В Мариупол 99% са рускоезични. Всички хора там казват, че не искат да ги освобождават. Никой от нас не иска да бъде освобождаван“, казва Татяна.

След новините от Буча тя е още по-уплашена. Не иска да си представи какво ще излезе на бял свят, когато обсадата на града бъде прекратена.

За някои ужасните новини за близките обаче вече са факт. Преди два дни стана ясна съдбата на един от изчезналите в Мариупол. Литовският режисьор Мантас Кведаравичус, който спечели множество филмови награди за документалните си филми от града, е бил пленен от руските сили и разстрелян. Тялото му е изхвърлено на улицата. Съпругата на Кведаравичус с риск за живота си отива в града, за да вземе тялото му и да го погребе в родината. За това съобщиха правозащитничката Людмила Денисова, както и писателят Евгений Баля.

Последните бежанци от Мариупол успяха да излязат от града на 3 април. Близо 700 души.

„Вървяхме целия ден. Понякога ни качваха на някой рейс, но повечето вървяхме пеша“, разказва Тамила Мазуренко.

Вечерта стинали Бердянск. "Там трябваше да ни чакат автобуси, а ги нямаше. Спахме навън, в полето." В крайна сметка автобусите най-сетне идват. Държали са ги руснаците и са ги обискирали многократно. Не пуснали частните автомобили. Хората се качвали дори и в каросериите на тирове, само и само да се измъкнат. 

„Руснаците ни предложиха да ни закарат до Донецк. Даваха ни по 2000 гривни на възрастен и 3000 на дете, ако отидем там. Плюс храна и памперси“, разказва още Мазуренко. Това са около 100 евро общо. Тя обаче отказала и тръгнала към Полша.

Червеният кръст започна нова акция за евакуация тази седмица.

„Проблемът е в спускането на договореното горе до последния часови по граничните пунктове. Трябва да знаем, че всички са уведомени, че е договорена евакуация, защото веднъж като влезем в града, не можем да излезем, без да ни дадат коридор“, обясниха от организацията.

Друг голям проблем е тежкото миниране на града и пътищата. „Влизането е рисковано. От една страна бомбардировките, от друга – минирането на домове, автомобили, дори трупове“, предупреди и Зеленски.