Новият Радев

„Апетитът идва с яденето.“ Тази сентенция, чието авторство се свързва с името на големия френски писател хуманист Франсоа Рабле, изглежда, че добре ще пасва на втория мандат на президента Румен Радев. Апетитът за власт в неговия случай.

Още след началото на новите си пет години на „Дондуков“ 2  той даде заявка за сериозни промени в стила си на поведение. Радев се е вживял в ролята на нещо като истина от последна инстанция, шапка на изпълнителната власт, универсален коректив, баща на нацията. Освен това и все по-активно се упражнява в сферата на политическото инженерство. 

Няколко са факторите, които задават подобна линия на развитие.

1. Убедителната победа на преки национални избори. Втори път. Дава сериозно самочувствие и увереност, че се къпеш в народната любов, ти си избраникът. Това в комбинация с високия рейтинг – над 50 на сто, е предпоставка за задълбочаващо се усещане за  специалност.
2. Радев вече е назначавал три служебни правителства. Последните две управляваха страната близо 9 месеца в особена атмосфера на разкрития, преоценка на управлението, революционност, приповдигнатост и бяха свързвани основно с президента. Те му дадоха  възприятието за друго ниво на власт – много по-реална и голяма.
3. Радев, който повече от четири години водеше неравна битка с ГЕРБ, сега е победител. Неговият персонален политически опонент Бойко Борисов е свален от власт. Разказът за държавния глава и вдигнатия му юмрук, призивите „Мутри вън!“, за прокуратурата, която с посягането си на президентската институция, запалила искрата на народния гняв, е все по-устойчив и популярен. В него генералът от ВВС е издигнат до главен герой, колкото и неговото включване да е само една част от същинската история на протестната вълна през лятото на 2020 г. Радев, който през по-голямата част от първия си мандат беше реално единствената опозиция на ГЕРБ и който понасяше през това време непрекъснати словесни атаки, опити да бъде изолиран и т. н., триумфира като двоен победител – чрез своя изборен успех и чрез загубата на доскоро управляващите. Още един източник на ново, повишено самочувствие,  самоувереност и самодоволство.

Ако в началото на първия мандат имахме един неуверен, изненадан от успеха си, политически неопитен държавен глава, сега той е във фаза – самовъзприема се и съответно се държи като най-значимия институционален авторитет в държавата, който (пряко или непряко) задава линията на държавна политика, а и нещо като морално-политически съдник.

Всички тези натрупвания, очертани тук в груби щрихи, водят до новия курс през втория мандат – уклони към командване на изпълнителната власт и вкус към задкулисни проекти. Радев иска да бъде самостоятелен, при това най-важният играч, който да диктува темпото и целта. Но отваря нови фронтове срещу себе си.

Радев и кабинетът – обича ме, не ме обича 

Актуалният фронт е срещу правителството. Радев не крие разочарованието си от кабинета и от неговия премиер, той не одобрява, недоволства, кастри. Поведението му е в стил „каква я мислехме, каква стана“.

Само допреди няколко месеца президентът бранеше разгорещено сегашния министър-председател Кирил Петков. Дотам, че да стигне до прекрачване на границата на добрия политически тон.

Пример – сблъсъкът с лидера на ДПС Мустафа Карадаъй по време на поредния кръг от консултации за съставяне на правителство през лятото на м. г.

„Въпросът за гражданството и да си гражданин на Република България означава не само да имаш паспорт, а да носиш България в цялото си сърце. И когато избухна този скандал, аз веднага срещнах Кирил Петков и го запитах коя е неговата родина и получих абсолютно еднозначен отговор“, се нахвърли той върху Карадайъ през август 2021 г. в самоотвержена защита на Петков, като успя и да обиди лидера на ДПС на тема „родина“. 

При това по доста деликатния за днешния премиер казус за гражданството му.

Всичко това се случи в контекста на очакването, че Кирил Петков и Асен Василев ще правят политически проект под благословията и стимулирането точно от президента Радев (или от играчи зад него, ако решим да сме по-конспиративно настроени).

Появата на новата сила се случи в момент на поредния пропаднал опит да се състави кабинет и нарастващо политическо безвремие в страната. Главните действащи лица в прясно създадения проект също бяха добре подбрани – министри в първия служебен кабинет, проявили се като борци срещу корупцията и злоупотребите, със солидно образование, различен подход и т. н. Промотирането на новите спасители беше в точното време и място, а успехът им – мълниеносен. „Продължаваме промяната“ излезе първа на изборите на 14 ноември и сполучи да състави коалиционно правителство.

Но почти веднага се оказа, че президентът не е доволен от резултата. Дали премиер и ПП се еманципираха много бързо от него, дали очакванията му са били различни, а сметките – криви, дали реши да гаси пожари, да пази авторитет и рейтинг и да се разграничава още от началото от кабинета, който поради съвкупност от обстоятелства не изглежда обречен на успех? Всички тези обяснения са напълно възможни.

Факт е, че критиките му към решения на коалиционното правителство заваляха едва ли не с първия ден на новата власт – с различна степен на напътствия и мъмрене, но постоянни. Няколко момента бяха особено сериозни – по темата за Северна Македония, по която премиер и президент сериозно се разминаха, и по енергийни въпроси – Радев беше особено рязък за уволнението на Николай Павлов от „Булгаргаз“ (смятан за близък до президента). Парадоксално (или не толкова) за енергетиката позициите на държавния глава и неговия отколешен враг Бойко Борисов се оказаха твърде близки, а лидерът на ГЕРБ използва ситуацията и за някои интрижки, като обяви колко правилно разсъждава Радев. Въобще срещу първите стъпки на кабинета се оформи интересна съпротива, която събра президент, ГЕРБ и лидера ѝ Борисов, АБВ с Румен Петков, отчасти БСП…

Радев не пропусна да се възмути, че правителството уволнява кадри на служебните кабинети (т. е. разбирай, одобрявани и харесвани от него). Особена болезнена изглежда за него възможността някой да се опитва да сменя през главата му шефове на служби. Скорошен пример - острата му реакция на искането на Петков президентът да уволни началника на НСО.

Държавният глава често се държи и като ментор на министрите и на премиера, като че ли пропускайки, че това не е служебен кабинет, назначен от него. Членовете на правителството в различни формати са привиквани на „Дондуков“ 2  да обясняват или представят политики, свои решения. Подобен тип поведение първо се опитва да сложи президентската институция в неприсъща ѝ роля, освен това сериозно подкопава авторитета на министър-председателя. Даже няма нужда да се споменава, че България не е президентска република и такъв начин на действие е доста на границата на добрите практики.

Въпреки (или заради) това според социологическите сондажи Радев печели значително по-голяма подкрепа от правителството. Неговият рейтинг е устойчив и висок, докато одобрението към кабинета върви с ускорени темпове надолу. При пряко съпоставяне на позиции на президент и премиер общественото мнение е в полза, и то с непренебрежим превес, на държавния глава.

Т. е. поне в очите на общественото мнение Радев засега излиза победител в сблъсъците, които самият той търси и предизвиква.

Въпреки че министрите начело с премиера упорито отричат да хвърчат искри и да има напрежение между „Дондуков“ 1 и 2, Радев не държи да бъде дискретен и при всяко свое изказване ги опровергава.

Ето няколко негови коментара:

За списъка на 19-те, който Кирил Петков занесе на главния прокурор Иван Гешев:

„Борбата срещу корупцията трябва да се води със силата и легитимността на институциите, а не само с популярността на социалните мрежи.“

За рокадите в енергетиката:

„Надеждата ми е, че в тази дейност кабинетът няма да се изкушава от наследения управленски модел, който използваше служби, бордове и регулаторите за разправа и за прокарване на частни интереси. Ако се използва същият подход, няма да постигнат по-различни резултати от наследството на Борисов.“

За посещението на Кирил Петков в Скопие:

„Всяко прибързано действие на българското правителство, всеки позитивен сигнал може да се тълкува превратно като някакви отстъпки от българската страна. Посещението на българския премиер в Северна Македония беше прибързано. Имал съм откровени разговори с него.“

За замерянето със сняг на премиера на Шипка и искането на оставка на шефа на НСО, дошло и от транспортния министър Николай Събев:

„Не е работа на министри да дават оценка за работата на службите, особено когато те са извън техния ресор. Надявам се, че тази атака към службите за сигурност не е опит за тяхното политизиране, посочи Радев. Разбира се, че няма да искам оставки… Не е работа на НСО, на ДАНС или на МВР да рият сняг пред премиера.“

Обща критика за работата на кабинета:

„Нужни са надеждни, устойчиви мерки и решения, а не само добри намерения. Времето за анализи изтече, чакаме резултатите.“

Не е прецедент, случвало се е повече от един път между президент и правителство от неговата партия, или близко до него да има търкания, критики от държавния глава. Но не и с такава скорост.

Вероятно Радев е наясно, че сега той се изправя пред нов проблем – за разлика от ситуацията през първия мандат, когато конфронтацията с ГЕРБ беше често печеливша за имиджа му на борец за справедливост и срещу статуквото едва ли не (макар че това е доста особена роля, когато си държавен глава). В момента той има приятелско, предполага се, управление, начело с политическа сила, чието създаване се свързва с неговото име. Радев трябва да търси баланс в отношението си към кабинета, леко дистанциране, но засега той по-скоро е решил да атакува изпълнителната власт и така става част от общ, макар и много шарен, фронт на нападение срещу Петков и компания.

Мисли ли се Радев за партиен строител

В този контекст са и подозренията, че той е ангажиран в ново партийно инженерство.

Допускането е, че проектът ПП не го е удовлетворил, защото оттам действат по свои си планове и програма, които се отклоняват от тези на президента. Още с началото на втория мандат се появиха слухове, че Радев стои зад следващ опит за политическо инженерство вляво. Отношенията със соцпартията и особено с ръководството ѝ начело с Корнелия Нинова са сложни отдавна, вледенени още след триумфалното избиране на генерала без политически опит.  Между „Дондуков“ 2 и „Позитано“ се усеща високо напрежение, макар и публично то обикновено да е потискано. 

Но Радев не изглежда да се е отказал от идеята да има своя си партия. В този контекст се споменаваше и Мая Манолова. И докато нейното отроче види бял свят (което се очаква да стане в началото на май вероятно), се появи следващ вариант – Стефан Янев. Уволненият военен министър и бивш два пъти служебен премиер, считан за много близък до Радев, още от началото на новия кабинет обяви някаква своя самостоятелна политическа линия на поведение, различна от тази на целия МС.

Натрупванията, стигнали своя връх с упорството на Янев да нарича войната в Украйна с фразеологията на Путин „военна операция“ доведоха до освобождаването му. И до новите подозрения, че той е избраникът за лице на партията на Радев, разположена в левия политически спектър и захранвана от разочарованите от БСП и от родолюбиви кръгове. Самият Янев, който преди това беше съветник на президента и се смяташе за едно от неговите най-доверени лица и по военна линия, не отрече за партията. На Шипка на 3 март той каза:

„Като дойде времето, ще го обявим и ще кажем на хората какво искаме, но ще чуем и тях първо.“

На 7 март добави по бТВ:

„Когато му дойде времето, ще кажа.“

Времето още не е дошло, но Янев все повече се радикализира, особено по темата за войната в Украйна. С последното си тв участие и твърденията как никой не знае дали Украйна нямало всъщност да нападне първа в Донбас, той потвърди това впечатление. Според социолозите все още хипотетичната му формация би имала добри шансове в нишата на патриотичен, традиционалистки, русофилски и популистконастроен вот - някъде между крайността на "Възраждане" и БСП, която трябва да потиска свои определени импулси, за да не изглежда свръхнеуместно като част от управленската коалиция.

Засилващите се спекулации в началото бяха, че президентът ще стои зад „партията на Янев“ с идеята да я оглави след края на мандата си.  Радев обаче напоследък дава все повече знаци, че иска да стои доста далеч (поне публично) от подобен вариант.

В тоя хипотетичен проект вече има два видими проблема – Стефан Янев не изглежда като най-вдъхновяващия политически лидер, извън доста тесни социално-политически групи вляво, проруски и военни. И второто – много е рано Радев да прави сега своя партия, до края на пребиваването му на „Дондуков“ 2 има почти пълни пет години. Всъщност има и трето „но“ – предишен подобен опит на друг президент не се увенча с кой знае колко голям успех.

Примерът на Първанов

В най-новата ни история само един от президентите е стигал до втори мандат – Георги Първанов. Преизбирането му стана със сериозна преднина пред втория – Волен Сидеров. 

В ситуацията от 2006 г. Първанов умело беше успял да си гарантира липса на сериозна конкуренция за поста. Със затвърдено самочувствие той реши, че е време да надгражда и затвърждава влиянието си, допълнително увеличено заради ролята му на архитект на т. нар. Тройна коалиция, и след като вече няма да е президент. И се впусна в поетапно партийно строителство – създаването на своя, лидерска партия, лява, но различна от БСП, която да прибира електорат от соцпартията. 

Първанов започна отдалече, като първо през ноември 2010 г. се появи Алтернатива за българско възраждане във формата на гражданско движение. По думите на самия президент тогава –  „коалиция на духа, своеобразна лаборатория за алтернативни политики, което ще създава и регионална мрежа от клубове за привличане на професионалисти и експерти“. Тази „коалиция на духа“ след края на мандата плавно и неизненадващо се превърна в партия, учредена през 2014 г., при това навръх рождения ден на Първанов – 28 юни. Той си я и оглави. И съвсем в прав текст сподели въжделенията си, загатвани нееднократно още като държавен глава.

„Ще искаме въвеждане на президентска република, за да е ясно кой носи отговорността. Ще се опитаме да реабилитираме пряката демокрация, нищо по-добро от това ключовите проблеми на България да се решават с референдум“, обяви Първанов на учредяването на партията си.

Тези му въжделения не се реализираха. И въпреки че и той се радваше иначе на добър персонален рейтинг като президент, като партиен лидер нещата рязко се промениха.

АБВ имаше присъствие в един парламент и в едно правителство – във втория кабинет на Борисов. Дотук и спряха „главоломните успехи“ на партията. На последвалите избори АБВ получи повече от скромна подкрепа и има все по-маргинализирано присъствие в политическия живот.

Социолозите многократно са обяснявали феномена на традиционно високото доверие към президентската институция и съответно на личността, която към момента я представлява (макар че специално Росен Плевнелиев се постара да ги опровергае с представянето и рейтинга си, докато беше на „Дондуков“ 2). 

Държавният глава е харесван, защото донякъде е приеман като олицетворение, вариант на идеята за баща на нацията. Освен това заради ограничените си правомощия той не се цапа с реални управленски решения, отговорността и негативите са върху изпълнителната власт, той повече или по-малко обикновено е целият в бяло. Президентската институция има лек „царствен“ ореол. Който обаче се губи с края на мандата. Затова и партийно участие след президентстването – като лидер на съществуваща политическа сила или със създаването на собствена нова формация, се е проваляло досега. 

Още по-опасни обаче са амбициите за задкулисно партийно кукловодство, в които Радев внимава да не бъде заподозрян. Но от хипотези, че се занимава с това, не успява съвсем да избяга.

Сред препъни-камъните във втория му президентски мандат са и многото политически фронтове, които си е отворил, както и колебанията в готовността му за ясна позиция спрямо Русия. Той носи тежестта на съмнения за уклони проМосква още от самото начало. В този контекст е и често припомняното му изказване по време на кандидатпрезидентските дебати през ноември м.г., че фактически Крим е руски (и наложилите се впоследствие уточнения). В сегашната ситуация  внимателно трябва да обмисля всеки свой ход, като реагира недвусмислено и бързо. Към момента обаче, доста очаквано, Радев се опитва да жонглира в посока на така любимия на мнозинството българи "неутралитет"(според данни на "Маркет линкс"), определяно още и като "снишаване". Той многократно обяви своята "балансирана" позиция  по темата за помощта за Украйна  - не военна, само средства за индивидуална защита като бронежилетки, противогази и т. н. С което не дава недвусмислени сигнали, както би могло да се очаква от лидер, който служи за пример.

Предимството на Радев е, че влезе в новите си пет години с натрупан разностранен политически опит, със самочувствие и самоувереност, на които обаче ако се предовери, могат да му изиграят лоша шега. В началото на втория мандат създава впечатление, че е променен. Пълен с много амбиция да задава дневен ред. Всичко това на фона на война, инфлация и вътрешнополитическа нестабилност. Така че тази амбиция може да снесе и кухо яйце.

---

Този материал е публикуван в последния брой на сп. "Клуб Z" за април 2022 г. Публикуваме го с някои актуализации и минимални редакции.