„Сребро или олово?“ – Пабло Ескобар не оставя никого неутрален в своя свят отвъд закона. На него Netflix посвещава хитовия сериал „Наркос“, по който американският автор на бестселъри Джеф Мериот създава завладяващия роман „Наркос. Нокътят на Ягуара“. В книгата той изследва докъде може да стигне човек, преди да бъде морално пречупен от обстоятелствата. Изданието излезе на български на 7 септември с логото на „Кръг“. Преводът е на Пейчо Кънев, а адаптацията на оригиналната корица е на Наталия Чайкина.

„Наркос. Нокътят на ягуара“ описва максимално автентично подробности за живота и дейността на легендарния „кокаинов крал“ Ескобар, разказани от гледната точка на младия Хосе Агилар. Той се превръща от честен полицай в безскрупулен наемен убиец.

През 1980-те Пабло Ескобар издига „Меделин“ от средностатистическа престъпна организация до един от най-мощните наркокартели и то с осезаемо политическо влияние в Колумбия и Латинска Америка. Самият Ескобар се превръща в един от най-богатите хора в света, като през 1989 г. списание „Форбс“ го нарежда на седмо място в класацията си. Кокаиновата империя на наркобарона се разраства със зашеметяваща бързина, тонове от белия прах се изнасят в САЩ, а печалбата достига до около 70 милиона долара на ден.

Американско-колумбийският сериал на Netflix (2015 – 2017), вдъхновил книгата, има две номинации за „Златен глобус“ – за най-добър сериал и най-добър актьор в главна роля. Епизодите впечатляват с динамично действие и вълнуващ сюжет. Успехът на „Наркос“ води и до създаването на продължение – „Наркос: Мексико“ (2018 – 2021).

Джеф Мериот (1955) е автор на повече от 70 романа, главно в хорър жанра, и на много комикси. Отличен с множество литературни награди, той е работил и като редактор, маркетинг изпълнителен директор в издателство и книжар.

Представяме ви откъс от „Наркос. Нокътят на ягуара“ :

***

Когато прекрачи прага на апартамента им, го обзе чувство на срам. Той бе станал част от отвличането и убийството на друго човешко същество. Заради труда си получи пачка с пари, които още не си беше направил труда да преброи, но със сигурност бяха повече от петдесет хиляди песос.

По някакъв начин парите допълнително влошиха всичко.

Той си събу обувките и влезе в спалнята. Леглото беше празно, но вратата на банята бе затворена.

– Луиса, тук съм – каза той.

– Идвам след минутка.

Отиде в кухнята и си изми ръцете и лицето на мивката. Тя все още не беше излязла, затова той се върна в спалнята и съблече окървавените си дрехи. Вместо да ги сложи при мръсното пране, Агилар ги събра на топка и ги натика в боклука. Нищо, което носеше, не можеше да бъде почистено. Той си пожела, ако можеше, да смъкне и кожата си.

Най-накрая Луиса излезе. Тя го видя да стои гол и бързо тръгна към него. През прозореца започваше да навлиза ранната утринна светлина.

– Ох, Хосе, добре ли си?

– Добре съм, скъпа – отвърна той. – Ти как си?

– Аз... беше ми самотно. И притеснено.

– Няма за какво да се тревожиш. Беше просто работа. Вече свърши.

– Работа? Ти си покрит с кръв! Миришеш на дим, алкохол и кланица.

– Имам нужда от един душ.

– Какво се случва, Хосе? Можеш да ми кажеш. Аз съм ти жена.

– Знам, скъпа. Точно затова не мога да ти кажа. Колкото по-малко знаеш...

– Какво? Какво е това, по-малкото?

– Нищо. Не искам да пострадаш. Не знам какво ще правя, ако бъдеш наранена.

– Някой ще ме нарани ли? В опасност ли съм? Ами ти?

Той сложи ръцете си върху рамената. Тя беше почти в истерия и Агилар трябваше да я успокои, преди да се изкъпе.

– Не си в опасност, скъпа.

– Сигурен ли си? Обещаваш ли ми?

– Обещавам ти.

Когато я ухажваше, се бе заклел никога да не я лъже, и още един път – щом се ожениха. Вече беше нарушил тази клетва, но никога не бе смятал, че ще е по толкова брутален начин, както се случи. Беше помогнал за убийството на човек. Този мъж не приличаше на гангстер, но Агилар не знаеше много неща за него. Всеки длъжник на Пабло Ескобар би следвало да има някакви престъпни връзки и ако случаят бе такъв, някой можеше да дойде да търси убийците му.

Не трябваше да забравя и полицаите – поне честните. Те бяха оставили тялото на улицата, която сутринта щеше да се напълни с коли съвсем близо до офиса на кмета на Меделин. Ще последва разследване. Колко трудно ще им бъде да го свържат с престъплението? Поне трима полицейски служители бяха взели участие; дори един от тях да си отвореше устата, с Агилар беше свършено.

Тя, изглежда, не му вярваше и той не знаеше как да я убеди в нещо, което беше лъжа.

– Скъпа, имам нужда от душ. Тези няколко дни бяха тежки. Изморен съм.

– Пиян ли си?

– Не. Снощи пих малко текила с Алберто. Предната вечер – малко бира. Това е всичко.

Луиса изглеждаше тъжна. Тя си задъвка долната устна и сведе поглед.

– Вече не мога да те позная.

– Познаваш ме, скъпа. Аз съм си. Просто трябваше да свърша една работа. Беше кофти, но вече приключи.

– Добре – каза тя след няколко секунди. – Изкъпи се. Когато излезеш, ще ти кажа нещо.

– Нещо хубаво ли е?

– Така мисля. Надявам се. Но вече не съм толкова сигурна.

– Какво е? Кажи ми сега.

– После, след като се изкъпеш.

Ако тя имаше да му каже нещо, което щеше да му помогне да изчегърта от съзнанието си образа на падналия на земята Кастеланос, локвата кръв под него, отвратителната дупка до окото му, тогава искаше да го чуе.

– Не, сега. Моля те, Луиса, сега. Трябва да знам.

– Ами не си представях точно така момента, в който ти го казвам, но... – Лицето видимо се успокои, лека усмивка плъзна по устните и погледът светна. – Бременна съм!

В очите на Агилар се появиха сълзи, закапаха, изляха се по бузите му. Започна да хълца, после да плаче.

Притисна я силно към голото си, окървавено тяло и се опита да я убеди, че това са сълзи от радост.

Не беше сигурен дали успя.