Убийството на арестант не е изключително събитие в Иран. За пръв път обаче убийството на една жена разбуни народния гняв в тази страна.

Ислямската република се прослави с голям брой мистериозни „изчезвания“ на арестувани. Съществуват редица проучвания, документирали тази горчива истина, която, макар и в по-малка степен, е характерна и за другите автокрации. Въпреки това, досега иранците послушно понасяха тези насилия, особено когато случаите имаха религиозен отенък.

Такъв бе и случаят с Махса Амини, която вече е наричана „мъченицата на воала“. Тя бе задържана от религиозната „Нравствена полиция“ на 13 август по обвинение в нарушаване правилата за носенето на задължителния за всички жени хиджаб. За разлика от други подобни „инциденти“ обаче, убийството на 22-годишната иранка предизвика същинска революция, подхваната от младите хора в страната. И това - въпреки стоманената хватка на властите, които прибегнаха до арести, както и до манипулиране на социалните мрежи, които са единственият източник на информация от страната и на световни новини.

Сега в Иран се заговори, че този казус е потвърждение на поговорката за сламката, която счупва гръбнака на камилата. Иранският народ изживява най-лошите си дни на диктатура, бедност обхващаща 82% от живеещети в страната, страдаща от младежка безработица и лавинообразна емиграция на квалифицираните кадри.

При това, протестите срещу убийството на Амини, съвпаднаха с новините за сериозното влошаване на здравето на върховния лидер  Али Хаменей. Този факт мобилизира хардлайнерите в стремежа им да наложат за наследник неговия син Моджабти. С тази цел преди време те осуетиха кандидатирането на умерените и реформаторски кандидати на парламентарните и президентските избори. В ход е операция по завръщане към мракобесническите нрави, наложени от духовното ръководство на страната преди четири десетилетия.

В този контекст въпросът за принудителното налагане на хиджаба престана да бъде чисто религиозен, а се превърна в политически водораздел между послушниците на режима и „вътрешните агенти на Големия Сатана" (така аятоласите наричат САЩ). В тази неравна битка все още репресивният апарат на властта има надмощие, макар че сме свидетели за постоянното ерозиране на подкрепата за него. Този път обаче управляващите са сериозно уплашени от неочакваната за тях реакция на младежта.

Двата аспекта на на убийството на Амини

В казуса с Махса Амини има два основни аспекта. От една страна, Амини споделя съдбата на повечето жени в Иран, които режимът отново се опитва да върне към наложения през осемдесетте години на миналия век строг религиозен дрескод. Става дума за заличаване на някои скромни достижения, изтръгнати с подкрепата на сравнително умерените президенти Мохамед Хатами, Хасан Рухани и дори Махмуд Ахмадинеджад. Сегашният държавен глава Ибрахим Раиси е подходящ за ролята на проводник на своеобразната религиозна реставрация, която би зачеркнала всякакво отстъпление от средновековния канон. Подобна стъпка се схваща от аятоласите като необходима предпоставка за възстановяване идеологическата легитимност на ислямската република. Тя обаче би превърнала Иран във втори Афганистан.

Вторият аспект е свързан с кюрдската принадлежност на Амини в държава, която практикува расова и религиозна политика на дискриминация срещу малцинствата и особено кюрдите и арабите. Кюрдките не само се чувстват като гражданки от втора или трета категория, но и са лишавани дори от някои относителни привилегии, на които се радват жените от мнозинството. Превръщането на протестите, последвали убийството на Амини, в общонационални са особено обезпокоителни, тъй като обединяват недоволните както от дискриминацията на кюрдското малцинство, така и недоволните слоеве, представляващи мнозинството от населението на страната.

Реставрация или революция?

Ако погледнем новата история на страната, ще видим, че макар при шаха режимът продължително време успяваше да потушава народния гняв, прибягвайки до ескалиращи репресии, в крайна сметка тези негови „победи“ се оказаха пирови. Аятоласите обаче не съумяха да извлекат нужния урок. Шахският режим бе сменен с друг тип диктатура, наложила не само политически, но и културен гнет в съответствие със средновековните религиозни норми.

С годините това насилие над иранския народ предизвика поредица от протести и въстания. Днешните протести представляват повратна точка, тъй като не само атакуват природата на иранския режим, но и застрашават плавния преход към периода след Хаменей. Те са и доказателство, че днес пропагандата на аятоласите не е в състояние да промие мозъците на широки слоеве от населението, което все повече се убеждава, че усилията на Техеран по дестабилизация на други държави в региона, предприемани под лозунга за „отпор на арогантността“, всъщност причинява финансови, икономически, житейски и социални сътресения в самия Иран.

Особено неподвластни на аятоласите са младите хора, родени по времето на Хомейни, живели с диктатурата на Хаменей и днес изправени пред перспективата от налагането на трети върховен водач.

Демонстрациите срещу убийството на младата кюрдка Амини, могат да имат съдбата на предшестващите ги демонстрации, макар че са възможни и други сценарии, ако те се превърнат в част от общото недоволство от социалноикономическото състояние в страната.

Развитието на обстановката в Иран пряко засяга и големи части от населението на Ирак, Йемен, Сирия и Ливан, които са убедени, че без свалянето на иранския режим или поне без коригирането на неговите политики (което обаче е малко вероятно), дестабилизацията на региона ще продължи.

Тук трябва да се отчете и възможността при засилване на протестите режимът да прибегне до съглашение със Запада, отказвайки се от крайните си условия за възобновяване на сделката по иранската ядрена програма. Подобен ход би накарал западните управляващи кръгове да си затворят очите за престъпленията на режима, поради геополитическия си интерес от откриване достъпа до иранския газ и до изгодни сделки с Техеран.

Но дори режимът да успее да потуши „бунта срещу хиджаба“, това ще е поредната пирова победа, изтръгната с цената на репресии, които за пореден път ще пренапрегнат до скъсване пружината на социалното недоволство на иранския народ.

Сега в тази младежка революция, която по мое мнение представлява продължение на предишните революции срещу режима на Хаменей, виждаме как протестиращите не изгарят само портретите  на Хаменей и символите на фашисткия религиозен режим, но също атакуват щабове  на Революционната гвардия и репресивният апарат (Басиджите). Режимът през годините разчита, на тази организация  за да потушат бунтовете срещу него. Но тези момчета и момичетата смело застанаха срещу силите на сигурността, въпреки че  те стреляха по тях, и успяха да ги принудят да отстъпят и да избягат.

Освен това и този път Бяха повдигнати скандирания срещу Хаменей и срещу подготвения за наследник неговият син. Те поискаха капитулацията  на режима, установяване на демокрация и зачитане на човешките права. Важно е да се знае, че демонстриращите са студенти и ученици, родени след преврата от 1979 г. в резултат на който беше създадена Ислямската република.

В продължение на четири десетилетия това поколение е възпитавано в училища и университети в духа на  ислямския шариат и ислямските догми. Те бяха на  подчинение на тираничния режим, проповядващ омраза към Запада и глобалната култура. Те сега обаче отхвърлят шариата, ислямската система и намесата на духовниците в политиката.