Мемоарите „Свидетелства за прехода 1989-1999 г.“ на министър-председателя Иван Костов (1997-2001) дадоха начало на разговор, в чийто център попада не самият политик, а историята на съвременна България – борбата за нейното демократизиране, модернизиране и европеизиране.

Големият държавник продължава този диалог и в приносното издание  „Политиката отвътре“ – шифър за разчитане на сложния език на процесите, които оформят лика на съвременната демокрация, но и учебник по политическо достойнство.

Премиерата на изданието се проведе на 26 септември 2022, когато малко след 18:30 ч. над 1500 души уважиха събитието в Зала 3 на Национален дворец на културата – София.

„Политиката отвътре“ е цялостен философски възглед върху българската политика от последните 30 години", коментира проф. Веселин Методиев, който представи книгата по време на събитието. 

"Авторът Иван Костов може за сравнително кратко време да влезе в територията на различни научни области. Това работене по границите на различните науки дава онова качество, което на езика на науката наричаме интердисциплинарност. Тоест, това не е политология, това е нещо по-мащабно”, допълни той. Вярвам, че тези, които в даден момент са поели отговорност да вземат значими политически решения, имат исторически и морален ангажимент да оставят след себе си писмена следа. Истината обаче е тази – българските държавници от по- новото време рядко оставят каквито и да е следи. Изглежда, че единственият голям политик от последните три десетилетия, който се изправя лице в лице срещу своите съмишленици, срещу политическите си опоненти и врагове, като дава ясни свидетелства и аргументирани отговори, е Иван Костов", сподели главният редактор на издателство „Сиела“ Захари Карабашлиев.

Представяме ви откъс от книгата:

Основания за политически оценки на прехода

Има два подхода да се потърсят обществените основания за оценка на политиката по време на прехода. Единият е под „общо благо“ да се разбира всичко, което западните общества са постигнали като сигурност, стандарт и качество на живота, като удобство и ефективност на публичната среда и инфраструктура, като ефикасни институции, като върховенство на закона и защитени права и свободи. От тази гледна точка е напъл-но разбираемо защо българското общество като цяло остава крайно неудовлетворено, разочаровано и отчаяно. То е далече от това лелеяно равнище на благоденствие. Бедността и неравенството го следват по петите, колкото и да се опитва да отиде напред чрез претенции към държавата. Не иска да чуе, че за да ги постигне, първо трябва да ги създаде. Заедно с това самото то трябва, и то бързо, да се превърне в гражданско общество, да отстоява правата и свободите си непрекъснато. Неговото участие изисква титанични усилия, но ако не ги положи, с малки усилия ще направи малки стъпки към желаното добруване. Българското общество правеше такива малки стъпки през по-голямата част от последните три десетилетия, а често се връщаше и назад. Затова сега оценява своя напредък като неудовлетворителен, особено в сравнение с другите страни от Източна Европа.

Другият подход е да се вгледаме в самото удовлетворение на обществото. Ако се опитаме да го разнищим, ще трябва да отворим дверите на аксиологията – науката за ценностите. Там има обяснения, има авторитетни философи, но те не са правили политика. Не знаят какво означава да постигаш желаното от обществото, какво струва това на политиците, и само абстрактно си представят как постигнатото и непостигнатото се възприемат от хората. Абстрактно, защото никога не са заслужавали доверието и подкрепата на хората и никога не са ги губели. А точно и само те са практическият измерител на общественото удовлетворение. Накрая всички ценности, интереси и надежди се свеждат до това има ли го, или го няма доверието; запазено ли е, или е загубено; похабено ли е напразно, или е изразходвано целенасочено, за да се постигне нещо важно за хората? Нещо, което не ценят сега, но ще оценят в бъдеще. Неудовлетвореното от постигнатото по време на прехода общество бързо отнема от едни политици своето доверие и хазартно го възлага на други. Същото правят и неудовлетворените политици – напускат своите партии, когато са в опозиция, без шанс да управляват, и се прислоняват в други.

Изменчивото доверие. Чак сега, когато пиша този последен раздел от моите текстове, си давам сметка защо повече от две десетилетия не съм могъл да събера смелост да ги публикувам. Мислех, че те могат да имат значение само ако служат за обучение и напътствия на млади политици, които споделят същите идеи като моите. След това видях обучаваните от мен млади политици да отиват в други партии, където със сигурност не се споделят моите идеи. Така разбрах, че съм се самозаблуждавал по отношение на възможностите ми да адресирам политическия си опит само към тези, на които съм си мислел, че ще бъде полезен.

Не съм имал смелост да търся собствените си и обществените основания за оценка на политиката по няколко причини. Най-вече, защото не съм експерт по политическа философия и това, което ще кажа, вероятно ще бъде неиздържано. Но разполагам с друго. Вътрешно съм убеден във верността на християнския хуманизъм като първоизточник на основните понятия за истината, която ни прави свободни, за доброто и злото, а именно те са дълбоката основа на политическите оценки. Затова в тях ще търся отговорите в следващите глави.

Етиката е трудна тема за политик като мен. Възприеман съм и съм оценяван напълно противоположно. Очаквах това да се случи. Не съм влязъл в политиката и не съм участвал в управлението на страната безразсъдно. От началото поемах с разума си политическото предизвикателство. Безсънни нощи преживяхме със съпругата ми, преди да отида на първото ми телевизионно интервю и да аргументирам, че икономически комунизмът няма бъдеще; когато трябваше да се съглася да ме кандидатира Зелената партия за народен представител от СДС през 1990 г.; същото беше и когато дадох съгласието си да бъда номиниран за министър на финансите в коалиционното правителство на Димитър Попов. Разумът ми, изглежда, отслабна и без мисъл за самосъхранение останах в политиката след 2001 г., като се опитах да продължа с партията „Демократи за силна България“. Заради това досега не мога да преодолея вътрешните си опасения и критичност да обсъждам кои са нравствените ми ориентири. Накрая възрастта се оказа това достатъчно основание, което позволи публикуването на тази книга. Очевидно човек като мен става още по-безразсъден с годините, вместо да става по-предпазлив.

Ще започна с няколко предварителни бележки за рамката на моите ориентири:

Злоупотребата на политиците с морала. Пряката щета от това е, че така обезсмислят значението и на морала, и на политиката. Това е така не само у нас. Може би „се радваме“ на по-голяма интензивност на този вид спекулации, но това не трябва да засенчва пред погледа ни обстоятелството, че много често и в зрели демократични общества атаките срещу една или друга политика се правят с морален хъс. Това не е случайно и има известно основание. Политиците се опитват да загребват от винаги налични и неизчерпаеми морални тежнения на хората. А тези от тях, които са с остатъчно комунистическо съзнание, държат да изглеждат благоприлично съобразно своя морален кодекс и претендират за това от политиците. Но етиката на реформаторите демократи не е като тази на строителите на комунизма`. 

Задължителната множественост на гледните точки. Демокрацията дава възможност, позволява, очаква и дори изисква от гражданите да оценяват политиката, а значи и морала на политиците. Това следва да се разбира така – всеки човек има право на оценка съобразно собствените си ценностни норми. Има съществена разлика с тоталитарния режим, при който имаше един аршин – `Моралният кодекс на строителя на комунизма`. Да напомня тук, че руският президент Владимир Путин преди само няколко години каза за този кодекс, че „това е всичко, което „има в Библията“. По този кодекс продължава да има носталгия и най-вече по неговия монопол върху това кое е `добро и зло`. Ще се основавам на различията между гражданите като източник на общата им оценка за политиката. Правото на всеки да казва кое е добро и кое – лошо, вярно или невярно, е непоклатимо и свещено при демокрацията.

Авторитетността на оценките за политическия морал. Убеден съм, че атрактивността на шоуто с показване, говорене и дефилиране не следва да е източник на авторитетност. За мен политическият авторитет се показва в действията. Благодарение на късата си памет, на неподредено мислене и на приемане на твърдения без доказателства, тласкано от емоциите си, българското посткомунистическо общество многократно се довери на съмнителни авторитети. Бившият премиер Симеон Сакскобургготски се самообяви за стожер на "нов морал", каквото и да значи това. И му повЕрваха. Впоследствие съдът отсъди многократно, че е присвоил неправомерно държавна собственост и я е обявил за свое наследство. Несравнимо по-големи поразии със замяната на българския външен дълг направиха доведените от него юпита.

Цинизмът на политическите самооценки. Почетният председател на ДПС Ахмед Доган придоби ТЕЦ „Варна“, прехвърли в електроцентралата десетки милиони левове от държавата; живее като султан; институциите констатират, че погазва законите на страната. Той е цитиран цинично да отсича: „Търсенето на морал в политиката е вредно за държавата. За качествата на един политик трябва да се съди по това, което той прави за държавата, а не дали действията му са морални, или не“. В неговите представи голямата му заслуга, която българската държава трябва да осребрява, докато е жив, е, че не е инициирал етнически размирици. И това се възприема. Не само за своите избиратели, а и за някои свои „противници“ той е най-големият политик на прехода. Николо Макиавели наистина прави разлика между публичната и частната етика; определя политиката като морална, ако преследва и постига добри цели; твърди, че „човек трябва да съди по резултата“. А истинският резултат от политиката на Ахмед Доган е превземането на държавата от мафията.

Политическото лицемерие. Ще взема пример за него от това как нашите политици и публични говорители се ругаят помежду си на макиавелизъм и клеймят с тази дума политическите откровения на противниците си. За тях Макиавели е синоним на неморален и корумпиран кариерист, който описва държавното управление като безнравствена сфера на действие. Истината е, че само така изопачен, макиавелизмът влиза в конфликт със собствения им фалшив морал на `строители на комунизма`. Политическото наследство на флорентинеца дава началото на една етична теория, която твърди, че „за моралната стойност на всяко действие може правилно да се съди единствено по последиците, които са настъпили от извършването, а не от намеренията на този, който върши действието“. Затова и за много други постановки трудът на Макиавели се изучава в хуманитарните факултети на всички западни университети. Впрочем по същата причина се изучава и Карл Маркс. Според мен българското общество ще стане предимно гражданско тогава, когато може открито, критично, но и обективно да оцени всяка несподеляна от него политическа идея и идеология, без да я изопачава и хули, за да се самоизтъква. Това то още не е в състояние да прави.

Елиминирането на противника. Срещу всички реални авторитети демократи по време на прехода се водеше кампания за унищожение; ако определението се види силно на някого, нека кажа – кампания от издевателства. Подчертавам, че това бе целенасочено, за да могат необезпокоявано тази роля да поемат бездарни и безнравствени хора, които да лъжат за случващото се и да угаждат на възбудите и истериите на посткомунистическото мнозинство. Така успяха да превърнат в саморазправа изключително важния дебат за това какво за всички ни е добро и какво – зло. По този начин успяха да заковат на позорния стълб реформите, прехода и самата демокрация. Отидоха и продължават да отиват още по-нататък в манията си да гасят всяка искрица народна свяст.

Ще кажа още веднъж, че не съм философ или стожер на политическия морал, макар че съм опитвал да си обяснявам нравствените мотиви и да го правя съвестно. За това дали съм се справил, има кой да ни съди всички. Пиша тези редове като политик, който е бил верен на мисията си, който я е програмирал и планирал; взимал е решения и ги е реализирал; борел се е за тази мисия и е защитавал нея, а не себе си; опитвал се е да я постигне докрай. Това определя гледната ми точка към политическата етика; определя основанията на собствената ми съвест.