Михаил Шишкин е руски писател, носител на множество големи литературни награди, автор на "Венерини коси" и други романи. Живее в Швейцария. През 2013 г., още преди "присъединяването" на Крим, отказва да представя Русия на международния книжен панаир в САЩ BookExpo America в знак на протест срещу Путинова Русия, заради което го наричат "национален предател". 

Коментарът е публикуван в швейцарския в. Die Wochenzeitung. Преводът от немски е на Васил Шопов.

Навремето беше все едно и също – разбереше ли някъде по света някой таксиметров шофьор, че съм руснак, винаги следваше радостна усмивка: „Путин!“ - и вдигнат палец. Тази любов на таксиметровите шофьори към Путин така и не можах да я разбера. Само ми беше ясно, че в случая става дума за различни видове Путин. Моят вид не би могъл да бъде обичан. А таксиметровият шофьор очевидно имаше образ на Путин, съответстващ на неговата представа.

Разбираемо е защо моят Путин е мразен. Агентът на КГБ започва президентската си кариера, жертвайки живота на сънародниците си. Московчани бяха взривени в блоковете си като претекст за войната в Чечения. След това се продължи в същата посока до нападението срещу Украйна на 24-ти февруари. През всичките тези години обаче различните Путиновци будеха възхищение у мнозина по света.

По време на руския хаос от 90-те години изтормозеното население искаше най-сетне да се установи ред и унизената родина, поставена на колене, да се изправи отново. Възлагаха се надежди на новия владетел с желязната ръка. Поколения роби се отъждествяваха с величието на империята си. Путин обещаваше да изцери националната рана. Времето на хаоса било преминало, Русия се завръщала начело на света.

Създадената от пропагандата представа за всемогъщия владетел и спасител на народа се харесваше. Злият Запад искал да ни унищожи и само „добрият цар“ можел да спаси „Русский мир“ - „Руския свят“. „Възвръщането“ на Крим към Свещената Русия наистина не донесе на населението по-добри пътища, водопроводи и отопляеми тоалетни в селата, но затова пък му предложи възможността да се гордее със своя Путин.

Ключовата дума към путиновата идеология е „Русский мир“, като при това думата „мир“ първоначално е олицетворявала руската селска общност. Този манталитет на средновековната селска общност белязва и до днес психиката на широки слоеве от населението в Русия. Провикне ли се някой „Бият нашите!“, тутакси се хуква със сопи и вили, без много да се мисли дали „нашите“ са прави или не. Така например путиновата пропаганда от години тръби „Бият нашите в Украйна!“

Тази особеност на „селското общностно мислене“ обяснява и защо толкова много руснаци, живеещи на Запад, подкрепят Путин и неговата война. Живееш физически в Берлин, Цюрих или Ларнака, но духом си в „Русский мир“. Прочутият актьор Сергей Бодров, култова личност в Русия (той играе „добър руски бандит“, който пристига в Америка и избива десетки американци в касовия филмов хит „Брат 2“), го формулира ясно в едно свое интервю:

„По време на война не можеш да говориш лошо за своите. Дори да грешат“.

На планетата „Русский мир“ Путин поема ролята на добрия цар, победител във войната на злия Запад срещу „нашите“. А сега за ролята му на планетата Земя. Многобройните професионални путиноведи на Запад, припечелвали хляба си като експерти по Русия, не ме интересуват. Също както и корумпираните политици – днес си канцлер на Германия, утре – лакей на Путин. Ала безплатното възхищение от Путин се нуждае от обяснение.

Не само по индийските или по латиноамериканските онлайн-платформи Путин е изобразяван като герой, който най-сетне дава на империалистическите Съединени щати да разберат къде са границите им. Не само ирански и севернокорейски лидери решиха, че Путин говори от тяхно име в прословутия си анонс за започване на борба срещу САЩ през 2007-а година в Мюнхен:

„Еднополюсният свят означава един център на властта, един център на силата, един център за взимане на решения. Този модел е неприемлив за света. Той е унищожителен, в крайна сметка и за самия хегемон.“

Принципът „Врагът на моя враг е мой приятел“ обединява леви и десни по целия свят.

Причини да бъде обичан Путин имаше достатъчно и в западните демокрации. Той бил символ на морални ценности като християнството, защитата на семейството, борбата срещу хомосексуалния брак и гей-парадите. Възхищаваха му се за освободеността от всякакъв вид „политическа коректност“, за открития му отпор срещу социалната справедливост и срещу борбата с расизма. Като поддръжник на истинската мъжественост Путин бил символ на истинския мъж и защитник на света срещу „джендърското безумие“. „Коравият тип от Изтока“ поставял мълчаливо под въпрос западното общество в епохата на „отхвърляне на културата“ /В текста си авторът използва термина cancel culture - Б. пр./ „Защо мъжете да се срамуват, че са мъже, защо белите хора да се чувстват обременени от някакъв наследствен грях на расизма само защото са бели?“ Много хора и в демократичните страни са впечатлени от мачистката поза на Путин.

За Бриджит Бардо Путин е човекът, сторил повече за природата и за опазването на дивите животни от всички президенти на Франция, взети заедно. Някои са впечатлени от излъчващите сила кадри на голия до кръста президент. А Роджър Кьопел дава най-точен израз за възхищението на таксиметровите шофьори по цял свят с думите: „Путин разобличава кухия морализъм на своите противници и декадентството на Запада“. Както изглежда, човекът на тайните служби със „загадъчната руска душа“ направо се е превърнал в огледален образ на западните копнежи.

Напоследък обаче Путин разочарова почитателите си по целия свят. Вече не е брутален мачо, яхнал кон, а подпухнало джудже, което се укрива зад безкрайно дълга маса. Нито един западен политик не е сторил повече за източното разширяване на НАТО от Путин. И сега и други страни ще започнат да настояват за членство в западния отбранителен съюз. Вместо да спасява дивите животни заедно с климата, той нарежда да бъдат бомбардирани градове, изнасилвани жени, избивани деца. Моралните християнски семейни ценности изглеждат другояче.

И „Русский мир“ е дълбоко разочарован. Изконните руски въпроси „Кой е виновен?“ и „Какво да се прави?“ измъчваха само интелектуалците. За обикновения народ най-важният руски въпрос звучеше по-различно: „Истински ли е царят или е лъже-цар?“ Отговор на този въпрос могат да дадат само победите. Сталин беше истински и е уважаван до ден-днешен. Горбачов изгуби както войната в Афганистан, така и Студената война срещу Запада. Съвсем ясно е, че „Горби“ беше лъже-цар и до ден-днешен е презиран и мразен в Русия.

С анексията на Крим Путин се легитимира в очите на населението като истински цар. Обаче липсата на победа в украинския поход драстично подкопава неговата легитимност. Опозиционните патриотични канали в Телеграм с техните стотици хиляди абонати вече крещят за държавна измяна и искат победа до горчивия край. Колкото повече ковчези се връщат от Украйна, толкова по-гръмогласно отеква „Бият нашите!“ Търсенето на истинския цар вече е започнало.

Конкретният човек носи разочарование, когато не може да отговори на представите на тези, които му се възхищават. Човекът изчезва, но неговите почитатели със своите представи и очаквания остават. В Русия депутинизацията ще бъде проведена от друг Путин с друго име. На Запад и след изчезването на Путин някой ще предизвиква възхищение с мачизма си и ще трябва да се изправя срещу империализма на САЩ. Та нали някой трябва да се бори с хомосексуалните бракове, с НАТО и с империализма на САЩ. Излечима ли е изобщо потребността на човечеството от политическата мъжественост?

Путин ще изчезне, но от това породените от него копнежи няма да се разтворят във въздуха. Актьорът, изиграл всички тези Путиновци на историческата сцена, се провали във всяко отношение. Ролята ще трябва да бъде поверена на друг изпълнител.