Вече 11 години България е технически готова за членство в Шенген, европейската зона за движение без граничен контрол, но все няма необходимото единодушие между нейните членки за приемането на страната ни. 

Справедливо ли е това? Формално погледнато, не е. Всички досегашни членки на зоната са приети при покриване на техническите критерии. При България и Румъния за първи път се появиха политически възражения. 

Приемането на нови страни в Шенгенското пространство обаче не следва автоматично от изпълнение на технически изисквания. Нужно е единодушно политическо решение на всички страни членки на зоната. То е нужно, защото да премахнеш държавна граница, означава да имаш пълно доверие на държавата, с която се споразумяваш за това. Става дума за национална сигурност. 

Проблемът с доверието в цялата история на Шенген от основаването на зоната през 1985 г. насам за първи път възникна с България и Румъния. Двете страни дълго бяха гледани с подозрение заради европейския мониторинг върху недовършените им реформи в правосъдието и вътрешните работи. Тази страница върви към затваряне, но проблемът с доверието изглежда все още открит. 

Защо е така в случая с България? 

Дълго се заблуждавахме, че само Нидерландия пречи. Но в последните дни се оказа се, че има и други против - например Австрия. И не е само тя. Непонятно защо, българските медии и политици дълго отказваха да видят, че и други европейски правителства се крият зад калвинистката прямота и неотстъпчивост на холандците. Ред европейски столици не казваха открито, че не ни искат в Шенген, за да не си влошават отношенията със София, а ролята на Нидерландия като “лошото ченге” в зоната пасваше идеално на интереса им.

Непонятно е и защо през тези 11 години българските медии и политици напоително занимаваха обществеността у нас с изявите по темата за разширяването на Шенген на институции, от които то изобщо не зависи - Европейския парламент и Европейската комисия. По този въпрос те могат само да вдигат политически шум, без това нищо да им коства. Решението е на правителствата на държавите членки.

Влияе ли се съгласието на тези държави от вътрешнополитически съображения? Очевидно. Това е случаят в Нидерландия (но не само там), където управляващите трябва да се съобразяват със скептицизма на коалиционни партньори и на общественото мнение като цяло. 

Но в този неблагоприятен политически климат в Европа правителствата на страната ни и политическата ѝ класа, която твърди, че е национално отговорна, през тези 11 години трябваше да се погрижат да “извадят зъбите” на този скептицизъм. Да му отнемат аргументите. Те направиха обратното. Следвайки своя интерес, те рушаха доверието в България, вместо да го укрепват.

Как искаме да ни вярват, когато цялата българска вътрешна политика се върти около това кой е по-голям мафиот? Когато първата работа на новия премиер е да арестува предшественика си, а съдът обявява ареста за незаконен? Това Европа ли е, извинете? Не е. Това е третият свят. И на този политически фон вие искате Европа да ви даде ключа за външната си врата? Тя да не е луда?

Европа не се интересува кои са Бойко Борисов, Кирил Петков, Иван Гешев и Бойко Рашков. Европа не се интересува кой къде си е купил къща и кой какво гражданство има. Европа иска да знае, че нейната сигурност ще бъде в сигурни ръце, а българската политическа класа всекидневно хорово обяснява, че такива у нас няма. Всеки ден от тези 11 години.

Каква е ситуацията днес?

Европа е отново под засилен миграционен натиск. Обществата се тревожат и политиците реагират. Убедителната победа на десницата в Италия например би трябвало да ни говори нещо в тази посока. 

Но освен миграционния натиск, Европа днес е сцена на война. И какво демонстрира България на нейния фон? Че през няколко месеца прави избори. Че не може да състави правителство. Че има проруски президент. Че я управляват назначени от него служебни кабинети. Че с тяхна благословия “Лукойл” прави каквото си иска. Че не се знае в каква посока ще тръгне утре тази страна. Че почти девет месеца тя отказва да окаже военна помощ на Украйна. Че малко преди да избухне войната е открила руски “къртици” в министерството си на отбраната. Че Кремъл има редовни  говорители в националните ѝ медии. Че службите ѝ за сигурност са функция на политическата конюнктура. Че полицията и прокуратурата ѝ са във война. Че в редуващите ѝ се през няколко месеца парламенти все повече места взема една яростно проруска, антиевропейска и антинатовска партия. Че нелегалните мигранти режат дупки в граничната ограда, построена с европейски пари, че я прескачат с бояджийски стълби, че се надбягват с полицията по магистралите, че каналджиите газят български полицаи с автобуси и ги стрелят и убиват през граничната ограда.

Абе, ей? Какъв Шенген, бе? Благодарете, че само Австрия и Нидерландия казват открито, че кралят е гол.

България в момента е държава без редовно правителство, без политическа посока и без граници. И на този фон е изцяло погълната от дилемата с машини ли да гласува или с хартиени бюлетини. Щото още не се е нагласувала.

Сега, сложете си ръката на сърцето и кажете, ако сте европейски лидер, ще се съгласите ли вътрешният ви министър да се подпише такава страна да получи пълен достъп до шенгенските бази данни, които са ключови за европейската сигурност? Ще се доверите ли на такава страна да пази външните ви граници?

Естествено, че няма да да го направите - независимо дали сте нидерландски премиер, френски президент или германски, или австрийски канцлер. Няма да го направите не от егоизъм, а от най-естествен инстинкт за самосъхранение. Никой от тези лидери не иска избирателите му да го замерват с развалени яйца.