Испанската литературна сензация Кармен Мола се завръща на българския книжен пазар с второ заглавие от поредицата си за детектив Елена Бланко – „Пурпурната мрежа“. Прецизно изплетената криминална история обещава да пожъне същия огромен успех като първата част – „Кървавата годеница“, по която тази година излезе и сериал. Вторият сезон, който ще се базира на „Пурпурната мрежа“, се очаква през 2023 г.

Книгата с логото на издателство „Кръг“ е в превода на Анелия Петрунова, а корицата е адаптирана от Наталия Чайкина.

Енигматичната Кармен Мола се превърна в един от най-популярните по света испаноезични автори, а голяма роля за публичността й има фактът, че дълго време никой не знаеше кой се крие зад този псевдоним. През 2021 г. мистерията беше разбулена и стана ясно, че Мола не е една писателка, а трима мъже писатели – Хорхе Диас, Агустин Мартинес и Антонио Мерсеро.

Инспектор Елена Бланко не е класическият детектив от романите – тя обича да спазва правилата, да пие грапа и да пее в караоке барове до малките часове на нощта. Бланко обаче има тайна, която крие от колегите си – синът й Лукас е бил отвлечен преди осем години. Макар да не е спирала да го търси, тя така и не попада на следа... досега. Оказва се, че Лукас е превърнат в машина за убиване от жестока престъпна групировка, известна като „Пурпурната мрежа“.Елена и екипът й се впускат в преследване на криминалната организация.

Третата книга от поредицата за инспектор Елена Бланко – La nena („Момичето“, 2020 г.), се очаква на български отново с логото на издателство „Кръг“. Първоначално анонсирана като трилогия, заради огромния си успех детективската серия се сдоби и с четвърта част – Las madres („Майките“), която ще се появи на испански през 2023-а.

Представяме ви откъс от „Пурпурната мрежа“:

Първа част

ЩЕ СЕ МОЛЯ

Ще се моля за теб,

който носиш нощта в сърцето си,

и ако искаш, ще повярваш.

Жената чака в колата, без да обръща внимание на коледната атмосфера. Отначало мислеше, че радиото може да ù служи за развлечение, но не понася фалшивата еуфория на водещите, задължението да предават радост на слушателите. Рекламите по радиото, сами по себе си натоварващи, по това време на годината ù се струват непоносими. Още една коледна песен, и ще си пререже вените. Изключва радиото, не ù е до празнуване.

Поглежда часовника. Късно е, чакането се проточва повече от предвиденото. Изморена е и се оставя да бъде хипнотизирана от уличното движение, от неоновите светлини, от безформената тълпа, която върви по улицата. Слиза от колата, за да се разтъпче, и усеща декемврийския студ по ушите си, по носа, в косата си. Тръгва към покрития пазар „Сан Мигел“ и стига до площад „Майор“ по улица „Сиудад Родриго“. Невъзможно е да различи сред това човешко гъмжило мъжа, когото придружава.
Когато се връща при колата, вижда, че двама общински полицаи записват регистрационния номер. Затичва се към тях, извинява се както може. Вече си тръгва, мъжът ù купува коледна елха на пазара, спрели са само за минута. Късметът е на нейна страна: глобата още не е въведена в системата и полицаят с тефтерчето ù нарежда да потърси паркинг. Безсмислено е да му обяснява, че всички са пълни; по-добре да премести колата, да не рискува да размислят в последния момент, да направи една малка обиколка и да се моли общинските полицаи да са си тръгнали, защото намерението ù е да спре на същия ъгъл и да се качи с двете колела на тротоара, за да позволи на други коли да минават. Уличката е тясна.

Сега чакането навлиза в тревожна фаза. Вече няма време; ако полицаите се върнат, ще я глобят, а не е в неин интерес да привлича вниманието, нито регистрационният номер на колата да попадне в системата.

Минава група шумни туристи с оранжеви перуки. Зад тях идва мъжът, Димас. Води за ръка момченце на пет-шест години. Жената включва двигателя. Сподавя прилив на тъга, когато вижда, че малкият говори с Димас точно както един син би говорил с баща си. Струва ù се, че момченцето дори се усмихва. Чува част от разговора между тях, когато мъжът отваря вратата и се качва с него на задната седалка: „Спокойно, ще те заведем при майка ти, не се плаши“.

Напевната интонация, с която се говори на децата, звучи нелепо от устата на Димас, почти зловещо. Той се обръща към нея:

– Да вървим, какво чакаш, ебаси?

Смяната на тона прави впечатление дори на детето. Сега то е уплашено. Колата тръгва по улица „Майор“ към улица „Байлен“, но движението е много натоварено и не може да се кара бързо. Момченцето вика, пита къде е майка му, осъзнава, вече без никакво съмнение, че съчувствието на мъжа е било престорено, капан за примамване на жертвата. Мъжът му удря шамар и плачът спира изведнъж. В тишината се чува само задавено хълцане. Жената търси лицето на детето в огледалото за обратно виждане.

– Как се казваш?

С тъничко треперещо гласче детето отговаря:

– Лукас.