България е затънала дълбоко в миналото си. При това в едно минало, което на практика дори не е съществувало – липсата на преосмисляне на близката ни история, отказът да се приемат научни методи в тълкуването на историческите събития от по-далечното минало и не на последно място кражбата на архивите на България от Русия тежат като воденични камъни на шията на българските граждани и ги карат да газят в мътната вода на митове, самосъжаление, национален нарцисизъм и отказ да се гледа извън границите на родината – географски и времеви.

А това е сериозен проблем в днешно време, когато бившите империи загиват и държавите, които живеят в миналото, губят. Страните, които са се вкопчили в миналото си и искат да го повторят, не могат да бъдат нито икономически сили, нито от геополитическо значение.

Русия, Великобритания и България са три примера за страни, които са обърнали поглед към миналото си и то ги спъва и държи в окови, вместо да им дава крила за развитие и за добър живот на гражданите им.

Русия и мечтата за империя

„Тази война е началото на края!“

Това смята Жерар Ролан, преподавател по икономика и професор от университета „Бъркли“. Той е убеден, че най-хубавото, което може да се случи на света, е империи като Китай и Русия да се разпаднат. Ролан смята, че светът ще се развива по посока на създаването на малки демокрации и големи военни съюзи.

Путин никога не е крил имперските си блянове, както и това, че смята разпада на СССР за най-голямата катастрофа на ХХ век. Войната му в Украйна съвсем не е първата, която води срещу съседите си, но най-вероятно ще е последната, смята професорът. Дори и да победи и да превземе цяла Украйна, Русия няма да може да я удържи, а и нейният разпад също вече започна, смята той.

Ако военните загуби, които се увеличават, продължат, резултатът ще е същият. Първоначално ще се създаде един временен властови вакуум и това ще доведе до още по-бързо разпарчетосване на руската държава. Големи територии като Якутия, Карелия, Коми или Бурятия ще обявят най-вероятно независимост или най-малкото ще влязат в гражданска война в стремежа си към такава.

В началото на войната през февруари най-големият страх в света бе, че и други страни с амбиции като руските ще се осмелят да заявят реално амбициите си към нови територии. Най-вече, че Китай ще нападне Тайван. Междувременно нещата се промениха. Китай видя, че САЩ не се намесват директно в такива ситуации, но видя също така колко огромна е съпротивата на украинците. Същата може да се очаква и от Тайван.

Освен това за разлика от Русия, евентуално нападение, извършено от Китай срещу Тайван, не може да се състои по суша, а ще трябват удари по вода. А това е още по-трудно. Така че на този етап не се очаква китайска агресия в Тайван, смята професорът по икономика.

Според него всяка държава, която все още таи имперски амбиции, е обречена на провал и разпад. По време на Първата световна война все още съществуват много и важни империи – Османската, Британската, Австро-Унгарската. Но тяхното време е безвъзвратно отминало, защото вече не съществуват и целите им. Целта на една империя е да печели земя и роби.

В днешно време и в днешните икономически условия най-важното за просперитета и богатството на една държава обаче е нейният човешки капитал. Не военната маса, не роби, които да извършват неквалифициран труд без пари – а висококвалифицираният, добре образован и добре платен индивид. Той носи много повече богатство и напредък на държавата си.

Донякъде това го е осъзнал Китай и това го прави по-опасен.

Макар че в момента Русия е военно по-агресивната и опасната държава, тя вече е загубила. Руската икономика страда, санкциите влошават състоянието ѝ, това се отразява на качеството на живота и образованието на руските граждани, които и досега не бяха сред най-високите в света. Китай, за разлика от Русия, не залага на инвазия в чужди държави – като изключим заплахите към Тайван. Пекин се вижда много повече като световна сила, около която по-слаби и по-малки страни да се групират като спътници.

За разлика от големите демокрации, КНР заплашва с наказателни акции онези страни, които не я признават за лидер.

След 50 години обаче в света няма да има империи. Единствената държава, която има шанс да печели сила, богатство и влияние по имперски начин, е Индия, смята Ролан. Премиерът Нарендра Моди се опитва сега да направи от нея една национална държава. Това създава напрежения както вътре в Индия, така и сред съседите ѝ с предимно мюсюлманско население като Пакистан и Бангладеш.

Ако Индия продължи да расте така бързо, тя може и да се превърне в империя, смята Ролан. Той не изключва вероятността да стане империя от военен тип, което би било опасно за Пакистан, Непал, Бутан и Мианмар. По принцип и в миналото, и сега, и в бъдеще мирното съжителство с империи е трудно и нестабилно. Те могат да бъдат побеждавани само отвътре. Отвън не може да се смени режим, нито пък да се контролира хаосът, който ще настане при евентуална промяна.

Един такъв провал за влияние отвън е философията на Запада през последните 30 години: „чрез търговия към промяна“. Според нея заради добри търговски връзки и икономическа изгода всяка авторитарна държава ще се научи да спазва базисни демократични норми. Но вече е факт – въвеждането на пазарна икономика и капитализъм не води до демокрация. Икономическият растеж не води до либерализиране на обществото. Дори напротив – те могат да отведат една държава и в обратната посока.

Бъдещето принадлежи на малките демокрации, убеден е професорът.

„Когато държавите стават твърде големи и могъщи, започват и сериозните им проблеми. Те трябва да се стремят към хегемония или пък играят световния жандарм като САЩ. Много по-жизнен модел е разпадането на малки демокрации и обединяването в регионални съюзи по примера на ЕС“, казва Ролан.

Великобритания – плачът по отминалата мощ

Друг пример за държава, която само губи и върви назад заради имперските си блянове, е Великобритания. Идеята, че страната е онази империя, „над която слънцето никога не залязва“, е в основата на някои от най-фаталните решения през последните години. От „Брекзит“ до финансовия хаос, в който потъна Островът, са все плодове на погрешната философия, че Великобритания е старата империя и може да се мери с големите в света  като САЩ например.

От 30-те години на миналия век Великобритания изпада на горе-долу всеки 15 години в тежка финансова криза. През септември 1931 г. именно Кралството задава „златният стандарт“ – САЩ започват да го следват през 1933 г. Двете страни влизат във войната във валутно съперничество помежду си. Едва след 1945 г. обаче става ясно, че паундът трябва да бъде обезценен, за да поеме щетите от световната война, докато доларът печели от нея. Хегемонията на американския долар е установена.

През 1967 г. паундът трябва да бъде обезценен отново, което поставя началото на домино от негативни икономически последствия, стигащи до наложителната намеса на МВФ през 1976 г. Това дискредитира следвания до този момент кейнсиански икономически модел и води до идването на власт на консерваторката Маргарет Тачър. Тази промяна инспирира нова монетарна революция в САЩ, която успява при Рейгън.

Сривът на европейския валутен механизъм в „черната сряда“ през септември 1992 г. принуждава Франция, Италия, Испания и Гърция най-сетне да признаят икономическото превъзходство на Германия.

И отново Великобритания е причина за нов финансов колапс през 2007 г. след фалита на банката ѝ Northern Rock. Този банкрут е основата на финансовата криза, която избухва година по-късно.

Сега Великобритания отново е изправена пред поредно обезценяване на паунда и все още продължава да смята, че валутатата ѝ е равна по сила на американския долар и да бленува изместването му от пазара. При това британската икономика отдавна не е една от най-силните в света – в Европа тя отдавна отстъпва на германската, така че съревнованието ѝ с американската е само блян за старото имперско величие. Но все пак паундът не е толкова незначителен, за да не предизвиква ехо и в останалия свят с постоянните си сривове.

За разлика от Русия, Великобритания не посяга към оръжието, за да върне стария си блясък, но се опитва всячески да постигне това с валутата си. През последните месеци британците надминаха сами себе си, като избраха за няколко дни Лиз Тръс за премиерка – а тя се оказа по-лоша дори от Борис Джонсън, Тереза Мей или Дейвид Камерън.

Днес вече изглежда напълно невероятно британската икономика да предизвиква революциии и да създава модели за подражание, както това се случи при Тачър.

България – патриотични фантазии

На фона на изброените някогашни империи България всъщност стои доста по-добре. Страната досега не е била толкова богата и хората в нея не са живели толкова добре колкото, откакто е член на ЕС. През последните десетилетия БВП на страната расте, средният доход също. След банковите и финансови кризи през 90-те години вързаният за марката лев осигурява относителна стабилност и предпазва българската валута от драматични сривове. Реално мнозинството българи нямат претенции към съседните си държави и са заинтересувани най-вече от икономическото си благоденствие. На какво се дължат тогава меланхолията и възвеличаването на миналото, възходът на патриотизма, въздишането по патриархални и несъвместими с днешния живот обичаи и традиции, нарцистичното взиране в имагинерни положителни черти на характера, уникална уж музика, кухня или история?

Според проф. Ролан бързото развитие дори и когато е в положителна посока, също може да създава проблеми – най-вече несигурност и вкопчване в миналото. Идеализирането на отминали съвършенства създава усещане за сигурност и стабилност, която бързо натрупаното богатство не може да даде. Контролът върху фантазията за минало величие е необходим във всяко общество, което иска да напредва, смята той. Съвременният просперитет е възможен само във взаимодействие и съдействие с другите държави, а имперските блянове обикновено са пречка за тях.

----

Този текст е публикуван в последния брой на сп. "Клуб Z" през декември 2022 г., откъдето го препечатваме.