Признавам, че не разбирам футболната игра, така че съм безразличен към крайния резултат на даден мач или дори световен турнир. Онова, което обаче събужда интереса ми, са идеологическите, политическите и културните стереотипи, които определят поведението на футболните фенове, както и коментарите на онези, които използват играта, за да направят внушения без никаква връзка със спорта като такъв.

Във финалния мач между Франция и Аржентина се случи точно това, което очаквах. Както вече споменах, предвижданията ми не се базираха на някаква оценка за силните или слабите страни на двата футболни отбора. Но бях сигурен, че без значение от тяхното представяне на терена, арабските фенове ще демонстрират недвусмислена и дори ентусиазирана подкрепа за аржентинския национален отбор. Разбира се, това арабско обществено пристрастие в полза на латиноамериканците също няма нищо общо с въпросния спорт. Прогнозата ми се сбъдна именно защото това пристрастие се дължи на познатите ми идеологически, политически и културни стереотипи.

Победата на Аржентина и колониалното робство

Феновете от  арабския (Третия свят), присъстващи на стадиона и извън него, бяха извънредно щастливи от победата на Аржентина. След като скандираха дълго време и с голям ентусиазъм, след края на мача те я отпразнуваха като нещо, което надхвърля спортната победа. Много от тези ликуващи хора открито признаваха, че техният ентусиазъм се дължи и на отношението им към Франция, която те винят за колониалното робство и за расистките политики, които според тях я отличават и днес, като част от господстващия Запад. Съответно те възприемат футболното поражение на Франция като своеобразен реванш, макар и в сферата на спорта – реванш, който въпросният Трети свят не успя да реализира в другите области - науката, съвременните технологии, медицината и т.н.

Дали обаче в случая "колониализмът", "расизмът" и "хегемонията" са истинските мотиви за това пристрастие или са само декларативните етикети, чрез които се прикриват скритите мотиви, които арабите се срамуват да споменат? Дали не става дума за един премълчаван колективен психологически комплекс пред постиженията на по-напредналите нации в света?

Политически и културни стереотипи

Нека първо покажем абсурдността на тези три оправдания, които се излагат от онези, които са  предубедени срещу Франция, респективно Запада. Първо, позоваването на „колониализъм“ се обезсмисля, поради  факта, че в Аржентина коренното население е около 1%, докато 97% са пришълците с европейски корени – т.е. в сегашния си вид страната е пример за „успеха“ на колониализма с цената на ликвидирането на автохтонното население, което няма никакви перспективи за „независимост“.

Що се отнася до обвиненията в расизъм, тук също Аржентина е отрицателният пример, докато в самата Франция чужденците-имигранти съставят до 19% от населението или около 12 милиона души. Тези числа са достатъчно доказателство за откритостта на френското общество към пришълците, което обезсилва обвиненията в расизъм.

Но може би най-важният аргумент срещу въпросните масови нагласи е, че от гледна точка на спазването правата и свободите на гражданите, Франция е една от страните с най-високи стандарти, за разлика от Аржентина. Кой тогава заслужава да бъде стигматизиран с обвинения в расизъм: Франция или Аржентина?

Не по-малко абсурдни са и нагласите срещу западното „господство“. Всъщност, ако може да се говори за хегемония, става въпрос не за подчинение и насилие, а за превъзходство чрез постигнатия прогрес във всички области в течение на продължителен период от време. Налагането на западния модел става не с цената на принудата, а поради притегателната му сила. Дори неговите врагове са принудени да му подражават, доколкото обективните условия позволяват това.

Какво свързва арабите с Аржентина? Каква е разликата между арабите и французите? Каква е разликата между французите и аржентинците?

Окончателният отговор на тези сложни въпроси може да се намери само в контекста на опозицията между понятията „напредък“ и „изостаналост“ в най-широкия им смисъл. През цялата си близо двувековна история Аржентина не е дала никакъв цивилизован принос в нито една значима област. Нещо повече – липсва реален напредък и във вътрешното обществено развитие. Обратното, новата ѝ история е белязана от военни преврати и насилие. Всичко това говори за крехкостта на демократичната култура и за неблагополучията по пътя към гарантиране правата и свободите на гражданите. Подобна е траекторията на повечето страни от арабския свят.

Исторически катаклизми

За разлика от Аржентина, Франция е страната, която в много отношения е фар на прогреса, и е допринесла за възхода на човечеството, въпреки съпътстващите я неуспехи и исторически катаклизми. Именно на фона на френското просвещение, напредък и непрекъснат цивилизован принос, критично мислещите араби осъзнават своя провал, изостаналост и дори деградация. Този видим за всички контраст нанася болезнени поражения върху арабското его. Нещо повече – той дори подхранва опасения за липсата на перспективи за измъкване от  безрадостната перспектива на продължаващото изоставане.

С други думи, в случая е очевидно сходството в позициите между онези народи, които губят в съревнованието с по-напредналите нации и държави. Нещо повече – става дума и за изоставане спрямо наложилия се наднационален стандарт за прогреса, който всички следват, независимо дали го признават публично, или не. Именно този утвърден модел оказва формиращо въздействие и върху съзнанието, нормите, традициите и основната ценностна система, която очертава човешкото поведение.

Гореказаното обяснява и солидаризирането на Третият свят/арабите с Аржентина във футболната ѝ битка с Франция. Подобна мотивация откриваме и в арабските симпатии към Русия във войната с Украйна, възприемана като предизвикателство срещу Запада. Тези нагласи са част от антизападните настроения, които доминират в арабската масова психология през последните два века. Под въздействието на този импулс на отрицанието арабите се солидаризират с всеки, който се конфронтира със Запада.

Следователно, футболният епизод само илюстрира сериозен обществен недъг, поразил тази част от света. Пред арабите се поставя съдбовен избор, от който зависи тяхното бъдеще на цивилизовани народи. Ако те не излекуват кървящата от дълго време нарцистична рана, няма да успеят да решат своите екзистенциални проблеми, нито пък биха успели да компенсират пропастта, която ги отделя от по-развития свят. Или казано другояче – те ще постигнат единствено квази-прогреса на една Аржентина.

Истината е, че въпреки недостатъците на Запада, той си остава моделът на подражание и вдъхва надежда на младите. Това проличава и от факта, че стотици хиляди араби, включително и много мароканци, не само мечтаят да живеят в Европа, но и са готови да рискуват живота си, за да проникнат незаконно в онези държави, които официалната арабска пропаганда обременява с всички грехове.

Маратон на насилие и диви прояви

Реакциите на арабските имигранти в европейските страни след победата на отбора на Мароко и загубата на отборите на Испания и Франция, която се изразяваха в маратон на насилие и диви прояви по улиците пред очите на света. Те показаха безсилието си с погроми и  посегателство върху публична и частна собственост, нападение срещу полицаи и умишлен вандализъм. Това което се случи е истинския образ на дълбочината на комплекса за малоценност, от който арабите страдат пред Запада. Много арабски медии и сайтове дори отидоха много по далеч до такава степен след тези победата на мароканския отбор над испанския и други европейски отбори. Те смятат, че това е предпоставка за възстановяването на контрола над всички европейски държави, които преди векове са били под контрола  на ислямския халифат. Тези илюзии и сънища не са ли самата шизофрения?