България сякаш е заседнала дълбоко в своите тъжни предмодерни времена. Времена, в които образът на жената се разкъсва между богородица и блудница, сексът се смята за средство за унижение, а насилието винаги намира оправдание. „Не одобрявам, но...“

Когато става дума за общественото говорене за жените, паралелът между света и България е стряскащ. Там жената е свободна да бъде от президент на държава или корпорация до хубавица, известна само с това, че е хубавица. И в нито една от тези позиции жената не е унижавана и свеждана до греховен сексуален обект, заслужаващ да бъде изгорен на клада. В България според ширещите се възгледи жените се делят на две – такива, които постигат нещо, защото са атрактивни и съответно служат за удоволствие. Или такива, които вече не са чак толкова атрактивни и постигат нещо в живота си, защото вече не доставят удоволствие и няма какво друго да правят. И в двата случая жените са третирани като пошло, немощно и съмнително секусално оправдание за собствените ти несгоди.

Смешното в случая е, че този образ, както и много други в съвременното ни говорене, е пълно лицемерие. Защото жените в България са и основният производител на БВП, основният, не рядко самотен родител, гледачът на възрастните хора, медицинската сестра, началната учителка, банкерката, журналистката... Българското общество е изключително парадоксално – феминизарно и едновременно с това патриархално до крайна степен. Тъжното в този парадокс е, че жената винаги е жертва. Тя е онази, която юнакът рита, пребива, унижава, осмива, когато всъщност иска да ритне, пребие, осмее някой по-силен от него.

Няколко случки от последните месеци изправят българското общество пред огледало, в което образът, който виждаме, изобщо не е приятен.

Една актриса обвини свой популярен колега, че я е пребил. Една политичка бе залята с клевети и помия, чиято кулминация е клипът на Слави Трифонов за нея. Една дъщеря бе оплюта за професионалните си решения, само защото баща й е недолюбван политик.

Какво е общото между Диана Димитрова, Лена Бориславова, Дарина Радева? Или, ако върнем лентата по-назад - и Надежда Михайлова, Антоанета Цонева, Десислава Радева, че дори Цвета Караянчева?

Всички те са ставали и все още са обект на нападки основно за външния им вид и сексуалността им. Дори и когато е имало основателни поводи за критика, критиката винаги отива в посока секс. По някаква причина сексът занимава изключително общественото съзнание и то в негативна светлина. Той не носи радост и удоволствие, а или ражда деца, или показва кой е победеният. Този, дето е отдолу.

Актрисата Диана Димитрова е една от първите, които се осмели публично да заговори за насилието срещу нея, извършено от колега. Откакто тя призна, че е била ритана в главата от Вергов, срещу нея върви мащабна кампания, целяща да ни убеди, че не може да не си е виновна сама. Вергов е възприеман като жертва на – опази Боже! – амбициозна жена. Фактът, че Димитрова изглежда зашеметяващо, интелигентна е и е безспорно много талантлива актриса и художничка само правят нападките още по-унищожителни. Красотата, умът и талантът не се прощават лесно в нашето общество, което се е заклело във вярност на посредствеността. Много от нападащите Димитрова са жени. Това е ужасяващо и по една друга причина – показва колко размита е границата между насилие и ненасилие, колко много жени не осъзнават къде всъщност минава тя – не е между „лекият“ ритник в главата и пребиването до смърт. Насилието започва още с унижението, с крещенето, със заплахите. Да не виждаш насилието означава, че най-вероятно ти самата си жертва на насилие и си загубила възможността да го различаваш.

В същата позиция от повече от година е и Лена Бориславова. Жена с блестяща биография, млада и великолепно изглеждаща. Образованието й я извисява с няколко боя над колегите й от ИТН, кариерата й е напълно адекватна на учението и труда, които е положила за нея. Но до какво я свежда училият и недоучил шоу-не съвсем-мен Слави Трифонов? До издигане посредством секс. Тоест нещо мръсничко там, нещо за жени – успяла е чрез удоволствията, които доставя на мъж. Който не прави така, си остава посредствен. Утехата на всички посредствени.

Тези пошли намеци не отминават и почти още невръстната Дарина Радева, която е решила вероятно да приеме роля във филм на скандалния Максим Генчев. Изведнъж фактът, че актриса, за която колегите й казват, че играе добре, е приела роля във филм, се оказва скандален и напълно неприемлив за българското общество по единствената причина, че Дарина е дъщеря на баща си.

Няма значение, че това е професията й, че изборът на ролите й не може да става в кварталното ОФ, а си е неин личен, че вероятно наистина отговаря на критериите за тази роля или Генчев иска да я използва като трамплин за филма си. Но дори и идеите на режисьора да не са свързани само с таланта на младата Радева, то тя няма никаква вина за това, а обществото няма право да й нарежда какъв е правилният й избор. Със сигурност много повече режисьори от Генчев не биха й предложили роля, отново по причина, че е дъщеря на Радев. Като дотук това е довело само до щети за нея – откакто е президент Радев, децата му са подлагани на постоянно преследване, оплюване, критикуване и фактът, че те нямат нищо общо с политиката на баща си, не им помага никак.

Но да спрем да изброяваме жените, станали жертва на отровния мачизъм на българското общество. За съжаление всички ние, дори и когато искаме да се противопоставим на тази закостенялост, отново се занимаваме основно с жените и какво им се случва на тях. Вадим ги под прожектора, а самите извършители удобно си остават в сянка. Никой не пълни фейса с постове за това колко неприемлива е дори мисълта да риташ жена в главата, колко недопустима е дори идеята да запишеш клип, състоящ се само от обиди и полюции срещу твоя политическа съперничка, няма обществен глас, който да спре най-накрая саморазправата с Дарина Радева. Не се изброяват сексуалните завоевания на мъжете, които причиняват това, не се гледат дипломите им, не се обсъжда облеклото им и никой не им казва бащински какво е по-добре да работят.

Българското общество за беда за пореден път се доказва като напълно инфантилно. То се държи и реагира като изтървано синче, което непрекъснато прави бели и хем иска да покаже на майка си, че не му пука какво казва тя, хем го е страх от нея. Българската жена е натоварена с ролята и очакванията да е майката на обществото - непорочна, всеопрощаваща, саможертваща се, тиха, кротка и задължително – в кухнята. Всичко извън това може да бъде сритано по главата, достойнството, кариерата. И да се извини с: „Еми каквото потърсила...“