След почти година война в Украйна истинският разговор за това защо свободният свят я допусна, още не се е състоял докрай.

Междувременно "специалната военна операция" заплашва да се превърне в продължителна окопна война като в маковите полета на Фландрия или в поречието на Сома през Първата световна, или да стане периодично размразяващ се замразен конфликт като в Близкия изток, но с разликата, че страна в него е една от двете ядрени суперсили в света.

Решаването на проблем започва с неговото признаване. Този текст няма за цел да оправдава войната, а да се опита да обясни поне част от причините, поради които се стигна до нея. Можеше ли Западът да я предотврати? 

Краткият отговор е: Да, можеше. При условие, че беше слушал повече бившите съветски сателити от Източна Европа; че беше разбрал разликата между тях и Русия; че не беше гледал безгрижно как реваншизмът набира сили в нея; че не беше правил опортюнистично бизнес с неговото олицетворение Владимир Путин.

Двата пътя 

След разпадането на Съветския съюз при Михаил Горбачов и десетилетието на постсъветски хаос и олигархизиране при Борис Елцин пред Русия имаше два пътя. Единият предполагаше трудни и болезнени реформи, които постепенно да я приближат до европейските демокрации и пазарни икономики и да я отдалечат от амбициите за възстановяване на съветската империя със зоната ѝ на влияние.

Другият беше пътят на реваншизма - обръщане на гръб на либералната демокрация, обявяването ѝ за екзистенциална заплаха, унищожаване на местните ѝ кълнове, въоръжаване и конфронтиране със Запада, опити за връщане на изгубеното в бившето съветско пространство и в Третия свят. 

Русия избра втория път и това беше преди всичко неин избор. Владимир Путин е колкото субект на този избор, толкова и негов инструмент. Но не можем да си затворим очите за факта, че за да тръгне Русия по втория път, роля изиграха западното неразбиране, високомерие и самодоволство. САЩ не направиха за загубилата Студената война и разпаднала се империя това, което направиха половин век по-рано, за да построят благоденстваща демокрация върху развалините на Третия райх и да спрат съветската експанзия в Европа.

След 1989 г. САЩ и Европа нямаха адекватен аналог нито на доктрината Труман, нито на плана Маршал от средата на миналия век. Те позволиха изчезналата с помощта на Михаил Горбачов съветска заплаха да се превърне в руска заплаха начело с Путин.

Струва ми се, че фундаментално западното късогледство пролича още от 90-те години на миналия век в опита Русия да бъде третирана както всички бивши съветски сателити - с морков (финансова помощ, допускане в международни форуми, консултации с ЕС и НАТО, статут на стратегически партньор) и с тояга (периодично порицаване заради неспазване на човешки права и свободи, прекъсване на финансиране, санкции и пр.). 

Тоест, за зайчетата и за мечката Западът вадеше едни и същи инструменти и един и същ подход. Мечката обаче имаше други идеи. И не само идеи, а и възможности да ги осъществи. Методът оne size fits all при нея не подейства.

За разлика от Русия, някогашните съветски сателити нямаха разумен геополитически избор извън това да се интегрират в институционалната структура на Запада, като правят съответните икономически и политически реформи. Извън тези структури несъмнено ги чакаха мизерия и несигурност. 

Русия обаче имаше избор: обективно - заради ресурсната си самодостатъчност и заради военната си мощ и субективно - заради имперското си самосъзнание, на държавно и на масово ниво.

Убедена в своята уникалност, тя не прие и днес не приема друг да ѝ налага своя модел. САЩ и Европа не се опитват да налагат възгледите си на комунистически Китай, на средновековна Саудитска Арабия, на ислямизираща се Турция или на военните диктатори в Египет. Откъде-накъде да си го позволяват с Русия? 

В труда си за “Голямата шахматна дъска” Збигнев Бжежински беше “понижил” постсъветска Русия до “регионална” сила, но Москва никога не се съгласи да прежали самочувствието си на световен фактор, въпреки че то почиваше само на военния ѝ и природен потенциал, докато брутният ѝ вътрешен продукт беше и още е по-малък от италианския.

Когато правителството на бившите комунисти в България през 1994-1996 г. отказваше да прави пазарни реформи и се назландисваше пред НАТО, МВФ спря кредитирането, доларът удари 3 000 лева за броени седмици, банките фалираха, спестяванията се стопиха, хлябът изчезна, инфлацията надхвърли 570 процента годишно и всичко живо се изсипа с гняв на улицата, за да иска смяна на властта. Парламентарното мнозинство на бившите комунисти (плод на свободния и демократичен избор на български народ) изгуби значението си за дни, групата им в парламента се разцепи и те бяха принудени да приемат предсрочните избори.

В Русия, въпреки гигантските ѝ икономически проблеми, тази мека морковено-тояжна терапия (парѝ срещу реформи) не даваше очаквания резултат. Там Западът почти нямаше “свои хора”, а доколкото ги имаше, те бяха или маргинализирани (Касянов), или убивани (Немцов), или разорявани и затваряни (Ходорковски), или прокуждани (Ходорковски и Каспаров), или изолирани (Чубайс).

Вкарването на Русия в криза без достоен по нейните разбирания изход означаваше и до днес означава избор между лошо и по-лошо. Там нямаше и до днес няма жизнеспособна демократична алтернатива и реформаторско мнозинство. 

За разлика от бившите съветски сателити Русия никога в историята си не е била демокрация и дори някои от светлите ѝ умове са окарикатурявали това понятие като например в образа на на Иполит Матвеич - Киса, “титан на мисълта и баща на руската демокрация”.

Руснаците, за разлика от източноевропейците, не тъгуваха по права, свободи и благоденствие, които никога не бяха имали. Те си искаха обратно само гордостта, кореняща се в страха на света от тях, а не в начина им на живот.

Хронично пияният, анекдотичен Елцин не можа да им я върне - тъкмо обратното. Икономиката при него се срина, грабежът, корупцията, беззаконията, цинизмът, социалните неравенства добиха по руски чудовищни размери, отвори се раната Чечня, докато раната Афганистан още не беше зараснала напълно. 

Победителите във Втората световна война живееха като победени, а победените живееха като победители и предлагаха заеми, инвестиции и съвети какво да направят руснаците, за да заживеят като тях.

Постсъветските загуби и страдания не донесоха обещаните награди. От това се роди главният разказ на Путин - за подлия “колективен Запад”, за двойните му стандарти, за неговата лукавост, перверзност и упадъчност, за това как е измамил Русия и я е поставил на колене, за разпада на Съветския съюз като историческа трагедия, заради която руснаците имат право на възмездие. Разочарованието от проваления опит за  промени отвори пътя на реваншизма.

Той особено силно прозвуча в обръщението на Путин към Федералното събрание във вторник. Там той говори за едно “висше право - правото на Русия да бъде силна”. Не става дума за право на отделен човек, а на нация, не на отделния руснак, а на държавата му; не право на живот, на свобода, на “стремеж към щастие”, а право на сила, т.е. на превъзходство над другите, на възможност да ги надвива, застрашава и потиска. Този израз говори сам по себе си за типа човек и общество, чийто концентриран образ е днес Путин. Много видни глави на Запад и до днес не разбират с кого си имат работа.

Колкото по-, толкова по-

Колкото по-силово действаше Путин през годините, толкова повече растеше рейтингът му. Той беше в апогея си при анексията на Крим през 2014 г. Важно е да се отбележи, че това беше демонстрация на сила, направена на сравнително по-ниска от днешната цена. Тогава близките на обикновените руснаци не гинеха на фронта, не се връщаха оттам осакатени, нямаше мобилизация, цените не растяха.

В историята няма условно наклонение. Тя не признава въпроси като: А какви би станало, ако…?

През лятото на 2021 г. германското списание “Шпигел” напомни, че 20 години по-рано, в реч пред германския Бундестаг, част от която -  произнесена на на немски, Путин предложи да се създаде зона за свободна търговия от Владивосток до Лисабон и Русия да се присъедини към НАТО. Германските депутати го аплодираха на крака, но друг отговор от “колективния Запад” не последва. Ако беше последвал, друг Путин ли щяхме да имаме днес? За този въпрос днес е твърде късно. И той, както отбелязах, е неадекватен от историческа гледна точка.

Идеята за Русия в НАТО сигурно е изглеждала екзотична. Възможно е да е сварила двата бряга на Северния Атлантик неподготвени. Западният алианс е съюз на демокрации. Русия не е демокрация по западните стандарти. А  Турция демокрация ли е? 

Да, през 2001 година Реджеп Тайип Ердоган, тогава бивш кмет на Истанбул, едва беше основал своята Партия на справедливостта и развитието, но военните вече бяха свалили от премиерския пост с поредния (този път безкръвен) преврат духовния му баща, ислямиста Неджметин Ербакан. За каква демокрация и какво върховенство на правото в членката на НАТО Турция може да става дума тук? 

Да не говорим за по-късния Ердоган, който оприличи демокрацията на “влак”, на който едно общество може да се качи и от който да слезе, когато намери за добре. С какво той е по-добър от Путин, от когото по-късно щеше да започне да купува ракети и с чиито въоръжени сили да дели мегдан в Сирия и в Либия? И с чиито методи да третира опозицията, малцинствата, медиите и правосъдието в Турция. И който като Путин щеше да пренапише конституцията, за да циментира властта си. 

Защо тази Турция да е приемлива за НАТО, а същата Русия да не е? Защо тази Турция има право на вето в НАТО върху европейските интереси в сферата на сигурността? Защо тя може да спре например присъединяването на Швеция и Финландия към отбранителния съюз? На тези въпроси Западът и до днес няма убедителен отговор.

Още в края на първия си президентски мандат и през втория Путин пое нарастващо конфронтационен курс спрямо Запада във външната политика и все по-реставраторски у дома. Във вторнишката му реч враждебната му реторика стигна до кресчендо.

Но ако се върнем двайсетина години назад, ще видим, че най-напред руският президент се зае да върне на руснаците изгубеното чувство за ред и посока. В политиката това означаваше фасаден плурализъм - президентската партия “Единна Русия” стана хегемон, а останалите - главно комунисти и националисти - неин фон, от който нищо не зависи. Истинската опозиция, доколкото я имаше, беше унищожена чрез зависимите от властта правоохранителни органи.

Както личеше от името на самата партия, руският приоритет беше единството, а не разнообразието. Второто беше разглеждано като заплаха  за националните интереси, чуждо на руската традиция и душа.

Следващата стъпка беше овладяването на медиите. Кремъл отгледа свои лоялни източници. Различните гласове бяха последователно заглушени, понякога и с крайни средства (убийството на Анна Политковская). В изтеклата година на война малкото останали свободни медии от рода на "Ехото на Москва", "Неависимая газета" и "Медуза" бяха забранени по съдебен път. Над медиите увисна Дамоклевият меч на закон, предвиждащ до 15 години затвор за наричане на войната с истинското ѝ име и за злепоставяне на руските въоръжени сили. Това беше придружено с цензура на международни онлайн платформи. Руснакът беше поставен във всеобхватна пропагандна среда по учебник. Тя обгръщаше и обгръща цялото му съществуване и не му дава и секунда за различен поглед или мисъл.

Путин се опита също да върне на руснаците някакво чувство за справедливост, но не като изкорени корупцията и олигархията, а като сложи свой ред в тях. Олигарсите бяха разделени на правилни и неправилни, на наши и чужди. Първите получаваха власт и бизнес, вторите - обратното. Неофициалното послание беше: Можете да крадете, стига да не застрашавате властта. Пари ще имате, ако не искате власт.

По начина си на властване руският президент не се отличаваше особено от беларуския си колега Александър Лукашенко, обявен за “последния диктатор в Европа”. Путин обаче все още беше “лидер”. Не е трудно да се забележи причината за този двоен стандарт - в земята на Лукашенко има главно картофи, а в необятната руска земя - нефт, газ и още много от Менделеевата таблица.

По същите геоложки причини статут на “лидери” имаха и постсъветските сатрапи на Казахстан и Азербайджан Нурсултан Назарбаев и Илхам Алиев - гарантът на българската газова диверсификация и отчасти - на европейската.

Удивително е, че с този все по-детайлно и все по-зловещо очертаващ се политически профил Путин не губеше, а печелеше приятели и почитатели по света. Лично приятелство и делови отношения го свързваха с бившия германски канцлер Герхард Шрьодер (дълги години член на бордовете на руски енергийни гиганти като “Газпром” и “Роснефт”), с италианския премиер Силвио Берлускони, с френския президент Жак Ширак. Путин лично кумува на сватбата на австрийската външна министърка Карин Кнайсъл. Дори американският президент Доналд Тръмп, за ужас на голяма част от своята Републиканска партия и на службите си за сигурност, ухажваше Путин и отхвърляше обвиненията, че руските служби са се намесили в изборите, които Тръмп спечели през 2016 г. срещу кандидатката на демократите Хилари Клинтън.

В Русия търсеше (и често намираше) рамо и парѝ шарена компания от европейски популистки лидери, намиращи се в политическите полюси на крайнолявото и крайнодясното - Марин Льо Пен, Матео Салвини, Алексис Ципрас.

В Европейския парламент идеологът на Брекзит Найджъл Фараж се изказваше против европейските санкции срещу Русия и спореше, че не е работа на Европа да защитава Украйна. “Ако ръчкате мечката с пръчка, мечката ще реагира”, предупреждаваше той.

По време на серийните кризи на Запада от финансовата (2008-2013 г.), Арабската пролет и първата украинска криза (2011-2014 г.), миграционната (2015-2016 г.) Путин ставаше серийно човек на годината на световни периодични издания. Той показваше сила и висок рейтинг на фона на хроничната слабост и непопулярност на западните политически елити.

"Той не е добро момче, но направи изключителни неща- написа за него през 2007 година сп. “Тайм”. - Той е новият цар на Русия и е опасен в смисъл, че не му пука за гражданските свободи и свободата на словото. Той се занимава само със стабилността, но пък точно стабилността е нещото, от което има нужда Русия и затова руснаците го боготворят".

"Това беше нелоша година за притежателя на шести дан по джудо Владимир Путин- написа през 2013 г. британският “Таймс”.-  “Той победи американския президент Барак Обама в обсъждането на въпросите за Сирия, пребори Евросъюза с неговите опити да се установи в Украйна, постави крак на опозицията и помогна на по-слаби играчи – сирийския президент Башар Асад и разобличителя Едуард Сноудън".

Дори когато Русия “отхапа” Крим и половината Донбас от Украйна, САЩ и Европа не посмяха да я ударят с тежките санкции, на които сме свидетели днес. Тя не беше изолирана от световната система за разплащания, авоарите на руските банки и на руските олигарси по света не бяха блокирани, не бяха пипнати основните източници на приходи, а следователно и на власт на Путин - износът на нефт и газ.

Германската канцлерка Ангела Меркел и френският президент Франсоа Оланд му отидоха на крака в Минск през 2015 г. да договорят злополучните споразумения, които закрепиха крещящи нарушения на международното право и да послужиха като изходна точка за руската агресия срещу Украйна на 24 февруари 2022 г.

Полша и Балтийските държави повтаряха на почти всеки Европейски съвет, че Путин е заплаха и че Западът е твърде мек в отговора си на нарастващата му настъпателност. Аргументите им не спряха нито “Северен поток-2”, нито “Южен (впоследствие Турски/Балкански) поток”, макар да беше ясно, че това бяха политически, а не бизнес проекти, за каквито упорито ги представяше Меркел.

Германия, най-голямата икономика на Европа, беше най-зависима от руския газ и още през първата година на войната си плати за тази недалновидност. Но би било несправедливо да обвиняваме само нея. Франция строеше бойни кораби за руските военноморски сили, продаваше на Москва бронетранспортьори. Френските търговски вериги “Ошан” и “Льороа Мерлен” отказаха да напуснат Русия и след 24 февруари 2022 г. и медийни разкрития сочат, че са снабдявали войските на Путин с доставки, етикирани официално като “хуманитарна помощ”.

Дълъг е списъкът на западните инвеститори в руската икономика - да погледнем само част от напусналите я  още в първите месеци на войната: “Макдоналдс”, “Сосиете женерал”, “Интел”, “Бритиш петролиъм”, “Ексън мобайл”, “Шел”, “Американ експрес”, “Банк ъф Америка”, “Сити груп”, “Дойче банк”, “Голдман сакс”, “Джей Пи Морган”, “Мастъркард”, “Виза”, “Уестърн юниън”, “Карлсберг”, “Хайнекен”, “Пепсико”, “Ай Би Ем”, “Гугъл”, “Ериксон”, “Майкрософт”, “Нокиа”, “САП”.

Тестване на прага

Путин се отнасяше с неприкрито презрение към Запада. Той непрекъснато тестваше прага на компромис с принципи и ценности, които могат да направят западните лидери заради конюнктурна целесъобразност. Казваше им в очите: “Ако не е руският газ, ще трябва да се греете на дърва. Но и дървата са у нас, в Русия”.

Преди да откъсне територии от Украйна през 2014 година, той сплаши Армения да излезе от Източното партньорство на ЕС, въпреки договаряното с години споразумение за асоцииране и свободна търговия между бившата съветска република и блока. Пет години преди това безнаказано откъсна Южна Осетия и Абхазия от Грузия. 

Източното партньорство беше проект за европейско бъдеще на няколко бивши съветски републики, между които Украйна, Грузия и Молдова, който ЕС започна ентусиазирано и впоследствие разводни след агресивната ответна реакция на Москва в защита на това, което тя още смята за своя легитимна зона на влияние. 

Но руските геополитически амбиции се оказаха доста по-глобални. Докато Барак Обама и европейските му съюзници отказаха да се намесят в Сирия, Путин го направи и спаси режима на президента Башар Асад. Руската частна армия “Вагнер” се настани в Централноафриканската република, влезе и в либийската  гражданска война, измести френските войски от Мали и Буркина Фасо, защото местните хунти я намериха за по-ефективна срещу джихадистите от войските на бившата колониална сила.

Русия, една от шестте световни сили, договорили полумъртвата днес ядрена сделка с Иран от 2015 година, сега е клиент на ислямската република, от която купува дронове-камикадзе, за да обстрелва с тях Украйна.

До началото на войната най-богатата част на Европа начело с Германия се мръщеше на 2-та процента от БВП, които решение на НАТО от 2014 г. я задължи да отделя за отбрана. За да започне да гледа по-сериозно на него, трябваше Тръмп да ѝ каже в лицето, че американските гаранции за сигурност на Стария континент не са 100-процентови, че не се отнасят за държави, нехаещи за собствената си отбрана и че САЩ не искат повече да дават 70 на сто от разходите в НАТО.

Докато т.нар. "Стара Европа" се самозалъгваше, че американският чадър над нея се разбира от самосебе си и че разходите за оръжия са парѝ на вятъра, Путин се въоръжаваше демонстративно - с нови балистични, крилати и хиперзвукови ракети, бойни кораби, ядрени торпеда, танкове, самолети, хеликоптери. Доколко са ефективни неговите нови оръжия, вероятно предстои да покаже войната, но няма съмнение, че демонстрацията на военни мускули през годините укрепваше властта на руския президент у дома, защото помпаше самочувствието на руснаците, тежко пострадало в постсъветския период.

Европа твърде бавно и половинчато започна да се връща към идеята за обща европейска отбрана едва след руската анексия на Крим и след Брекзит. Това стана 60 години след провала на проекта за европейска отбранителна общност във френското Национално събрание през 1954 г.

Западът говореше, че вратата на НАТО остава отворена за Украйна, но на дело не правеше нищо съществено в тази посока от грижа да не разсърди Русия. Това двусмислие окуражи Путин в агресията му срещу Украйна, както отбеляза неотдавна бившият британски министър-председател Борис Джонсън.

Путиновият реваншистки поход би бил нищо без пропагандата навън. В сравнение със съветските времена той направи много повече тя да проникне в стабилните, стари демокрации и да им създаде главоболия. Руските хакери и ферми от тролове използваха ефективно социалните мрежи и обществените напрежения и недоволства, причинени от серията кризи, особено в Европа. Тази пропаганда беше прецизно насочена към слабите звена, към слоевете податливи на внушения и на фалшиви новини.

Руските пропагандни медии РТ, “Спутник”, РИА Новости се радваха на многомилионно финансиране, докато европейският им отговор беше хилаво и недофинансирано бюрократично звено в Брюксел, неспособно да противопостави нещо реципрочно на пропагандната лавина.

И тук никой не послуша бившите балтийски републики, които още през 2014 г. настояваха за мощна европейска медия, способна да противостои на Путиновите канали. Пропагандата е чужда на нашите демокрации, аргументираше се "Стара Европа". На теория - да. На практика обаче се оказа, че истината не винаги побеждава, просто защото е истина. Всъщност, това го е забелязал още Джонатан Суифт през 1710 година.* И Владимир Висоцки 280 години по-късно.

И така, днес сме съседи на най-голямата война в Европа след Втората световна. Допреди година не можехме да си представим това. Днес то е ежедневие.

Тази война, жертвите и разрушенията ѝ, икономическите ѝ последствия, заплахата да се разшири извън сегашните си географски и конвенционални рамки, са цената на безхаберието, безгрижието, безотговорността, безпринципността, с които Западът позволи на Путин да се подготви за нея и да я започне. Днес възпирането и обезвреждането му ще струват много по-скъпо, отколкото биха стрували преди години.

_______________________

* "Лъжата лети, а истината накуцва след нея, така че, когато хората разберат измамата, вече е твърде късно".