Едно от най-досадните неща след избора на председател на Народното събрание са усилията на някои да оборват "Възраждане". Те имат особена заслуга за скока в изборните резултати на тази партия.

Костадин Костадинов е лесна мишена. Да опровергаеш лъжите му не е трудно, стига да познаваш темата, по която говори и да успееш да го надвикаш. Човек може да направи това, но има ли смисъл? Тезата ми е, че колкото повече го правим, толкова повече му помагаме.

Последователите на Костадинов нямат рационална мотивация. Те са движени изключително от емоции - страх, гняв, омраза, за които има сериозни причини. По ръста на партията му можем да съдим колко са губещите от досегашното развитие на страната ни.

Те не искат да спорят за това кой е  прав. Те не търсят истина. Те искат да си отмъстят. Дискусията с такива "събеседници" е безсмислена. За да има смисъл, те първо трябва да се успокоят. Да им минат болката или възбудата. А това не става с полемика. Питайте докторите.

Колкото повече спорите с политик като Костадинов, толкова повече възможности му давате да повтаря пропагандата си. Да прави нови заглавия. Да предизвиква нови реакции и пак да прави нови заглавия от тях. При това му давате тези възможности съвсем безплатно.

Няма никакво значение, че ще го опровергаете. Аудиторията, в която демагози като него се целят, не се интересува от рационални аргументи. Тя просто ги отминава. Това е публика във фаза на отричане.

Някои са впечатлени, че сред нея имало "висшисти". Не е за чудене. България е пълна с уплашени, обезверени, ядосани, объркани, безработни, нископлатени, излъгани, подиграни, ненужни и недоучили "висшисти". Те отдавна чакат да се почувстват възмездени, силни, значими и Костадинов им дава точно това - заплюва и шамаросва света, в който те са се оказали губещи. И им позволява и те да направят същото с вота си.

Последователите на популиста са по-скоро негови жертви, защото той им предлага временна утеха, но не и реални решения. Вместо да им се караме, че са глупави, забудени, предатели, фашисти и пр., някой трябва да им предложи по-добра реална алтернатива. Но такива усилия не се забелязват - поне от 45-я до 49-я парламент и в цялата съпътстваща ги политическа и медийна суматоха. И колкото повече наблюдателите драматизират възхода на "Възраждане", толкова повече той се превръща в самоизпълняващо се пророчество.

Такива като "Възраждане" има по целия свят, включително в цяла Европа - в ЕС няма страна без крайнодясна популистка партия. Губещите и озлобените намират своите говорители навсякъде по планетата. Разликата между страните е в това докъде допускат да стигнат тези говорители.

Когато говорим за третото място на "Възраждане" в последните парламентарни избори, не е зле да си спомним, че откровено фашистката "Златна зора" стигна до същото място на изборите в Гърция през януари 2015 година - в разгара на дълговата криза у съседите, сред главоломното им обедняване.

Възходът на партии като "Възраждане" е симптом на остра криза и на провал на елита. "Възраждане" не расте, защото е силна, а защото е случила на слаби опоненти, на общество без съпротивителни сили и на безпомощна държава.

Част от тази безмопомощност личи в трибуните, които партията на Костадинов получава в държавните медии -  БНТ и БНР, за сметка на парите на данъкоплатеца. "Възраждане" иска да разруши демокрацията ни, а демокрацията трепери над правото на "Възраждане" да се изказва. "Възраждане" е против свободите ни, гарантирани от Европа, а ние треперим над неговата свобода.

Това малоумие трябва да спре. Демокрацията трябва да може да се защитава. Не знам колко войни като тази в Украйна трябва да станат, за да го разберем. Изборният кодекс в частта му за медиите и Законът за радиото и телевизията се нуждаят от радикално преразглеждане. Финансираната от данъкоплатците фашизоидна пропаганда трябва просто да слезе от националния ефир. А не да продължаваме като полезни идиоти да водим укрепващите я спорове с нея.

Вече чувам писъците какъв цензор съм. На пищящите препоръчвам да прочетат една книга от 1956 година, която студентите по журналистика на Запад учат още в първи курс: "Четири теории за печата" на Фред Зиберт, Тиъдър Петерсън и Уилбър Шрам. Теориите са авторитарна, съветска комунистическа, либертарианска и на социалната отговорност.

Очевидно първите две се отнасят за недемократичните общества. Демократичният свят е възприел вторите две, като най-разпространена и прилагана днес е последната - на социалната отговорност. Накратко, тя означава, че медиите са свободни, но свободата им свършва там, където започват да нарушават права и конституционни принципи. Както всяка свобода, и медийната не е безгранична, затова има законова регулация и регулатори, включително и у нас.

Теорията на социалната отговорност допуска саморегулация от страна на медиите вместо законова регулация, граничеща с посегателство над свободата им. Т.е. законът трябва да позволява, включително на регулираните обществени медии като БНТ и БНР да решават на кого и доколко да дадат трибуна и на кого не.

Не е такъв обаче случаят със сегашните Изборен кодекс и Закон за радиото и телевизията, които ги задължават да дават равен достъп на всички, включително на такива, които веднага биха го отнели, ако им падне властта.