Интересно е да се наблюдава как презрението към обикновените хора, което развиват други обикновени хора, преяли с власт, променя външния вид, телесната комуникация и дори начина на говорене на преялите.

Пример. Наскоро включих предаване на руската пропагандаторка Олга Скабеева. Бях вече забелязал, че в последните два месеца – т.е. откак се оказа, че руското „стратегическо настъпление“ в Украйна се свежда до неуспешни опити за превземане на три села – с нейния говор нещо става.

Новомосковски диалект

По принцип Скабеева говори на „новомосковски“ диалект. На него се изразяват селяни, попаднали в Москва и издигнати до позиции толкова високи, каквито не са си дори представяли, че съществуват. Този диалект променя звука „т“ в „ц“ и „д” в „дз”, а гласните „и“ в „ы“ и „е“ в „э“. Досадно е за слушане, но все пак се разбира. Продължаваше да се разбира и в последните месеци, макар с всеки изминал ден диалектът да ставаше все по-рязък и агресивен.

Тези дни обаче, в първата минута-две от въведението на Скабеева аз нищо не разбрах. Новомосковският ѝ диалект бе деградирал до някакви татарски звуци, които просто не можех да подредя в руски думи. Накрая си пренастроих ушите – добре, слушам новомосковски диалект с татарски каданси – и започнах криво-ляво да я разбирам. Та се присетих за това, с което започнах – как обикновени хорица, внезапно преяли с власт, променят дори езика, на който общуват, за да предадат презрението, което изпитват към онези себеподобни, които са останали долу - в калта, от която преялите са се изтръгнали.

Новоговор в България

У нас първопроходец в това отношение беше Георги Първанов. Към края на втория си президентски мандат той създаде „движение АБВ” и го обяви за наследник на едновремешното ОФ: максимално широка организация, в която БСП да си намери скромното място. Убеден в успеха на това си начинание, в говоренето си Първанов внезапно деградира към високомерно-презрителна реч. Тъй като у нас новомосковският диалект, с всичките си богати възможности, не съществува, Първанов измисли собствен такъв. Започна да говори отривисто, през стиснати устни, като съгласните буквално ги изстрелваше с кратко надуване на бузите.

Преди това бях виждал на живо как дребен началник в дребен град надува бузи за важност. Влизам в кабинета му, той вдига поглед към мен, намества се по-авторитетно на стола и си надува бузите. Но изстрелване на съгласни като от въздушна пушка, с кратко издуване на бузи – това си е патент на Първанов.

Очевидно, докато простото надуване на бузи има за цел да утвърди визуално авторитета на надуващия, Първановото откритие имаше за цел да изрази по максимално достъпен начин неговото презрение към адресата на говоренето му. Не след дълго същото отривисто говорене, съпроводено с надуване на бузи при изстрелването на съгласни, се появи при Бойко Борисов и легионите негови имитатори в средите на ГЕРБ. И Първанов, и Борисов бяха по едно десетилетие в политиката преди да открият този презрителен новоговор.

Когато презираш хората, на които говориш

А на Слави Трифонов му се случи в минутата, в която стана политик. Вижте отново всичките му възвания, правени от дивана. Когато не вика „Македонияааааа”, надува бузите при всяко изстрелване на съгласна по посока на зрителите. Когато викаш по опонента, това означава, че си му ядосан; а това обозначава базисно уважение към него. Не би те ядосал, ако го смяташ за нещо като насекомо. Когато цедиш гласните през зъби, а съгласните изстрелваш като с въздушна пушка, тогава сигнализираш, че презираш адресата си.

Дори и без да са усвоили този новоговор, българските овластени индивиди намират начин да ни съобщят за това си презрение към нас, които им плащаме заплатите. През 2020 година, например, когато видяха, че няма да падат от власт поради протестите, изобилно ни съобщаваха, че сме „тиня”, „стадо”, „терористи”, „наркомани” и какво ли не още. Напоследък малко се укротиха, защото цялата власт вече не е в техни ръце. Свърши времето, резюмирано от депутата Емо Ротманса като: „Властта е наша, гората е наша и правим с нея, каквото си искаме”.

Хората, които заграждат гледки

В последно време щафетата на презрението поемат техните приятели с дебелите портфейли. Обявяването на дюните зад Каваците за строителна площадка, демонстративното застрояване на петорно защитената местност „Поляните” в Синеморец – всички такива неща ни съобщават едно: „Вие там си негодувайте. Бърборете си за закони и други умно-красиви евро-джендърски глупости. Ние правим, каквото си искаме – и го правим там, където най-много ще ви заболи”. 

Тук има някаква политическа диалектика. Подобно презрение към гражданството демонстрират единствено онези, които са натрупали своето богатство с кражби от същото това гражданство. Едни са крали публични - т.е. наши средства; други крадат общото ни достояние, природната среда. Поредният застроител на Поляните дори е успял да открадне полагащата се на всички ни гледка към скалното образувание „Корабите”. Заградил е гледката с ограда. Вече само той може да си я гледа.

Не съм забелязал подобно презрение от страна на състоятелни хора, които са си направили парите по правилата, т.е. произвеждайки, а не крадейки стойност. Напротив, повечето такива хора са подчертано уважителни и учтиви. Не ги виждаме често, тъй като не се пъхат пред камерите и не правят безобразия на публични места.

Задачата на следващото десетилетие

И така стигаме до важно заключение. Завъдили сме тук, в собствената си страна, каста хищни паразити, които крадат от нас, а в замяна на това на всяка крачка ни демонстрират колко ни презират. Докато тази каста не бъде изрината – към Дубай ли, към Южна Африка или към килиите на бай Ставри – тя ще продължава да инжектира отрова в обществения организъм.

Това изриване, мисля, е задачата на следващото десетилетие. За нейното изпълнение няма кой да ни помогне отвън. Силно вероятно е на такива като Олга Скабеева да им бъде намерено мястото в хода на задаващите се след войната международни съдебни дела. Но в нашия случай спасението на давещите се ще си остане в ръцете на самите давещи се.

*Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Дойче Веле