„Вечното небитие не би трябвало да те тревожи, ако си се облякъл подходящо за него“; „Мисъл: защо човекът убива? За да си набави храна. И не само заради това – често се налага да се снабди и с питие“; „Не ще и дума, че има невидим свят. Въпросът е близо ли е до центъра на града и в колко часа го затварят вечер“; „Парите са за предпочитане пред бедността дори и само заради финансовата страна на въпроса“…

Това е само малка част от комедийните бисери, които откриваме в първите две книги на Уди Алън – „Квит сме“ и „Без перушина“. Сборниците излизат на български на 10 май с логото на „Кръг“ в дизайнерски издания с твърди корици, чийто художник е Албена Лимони, а преводите са на Георги Шарабов, Борис Дамянов и Теодор Михайлов.   

„Квит сме“ и „Без перушина“ съдържат съответно седемнайсет и осемнайсет текста от легендарния и неподражаем комик. Писани в края на 60-те и началото на 70-те години, когато той още прохожда в киното, днес те продължават да са точно толкова забавни, колкото тогава. Всяка от историите е остроумна, динамична и наситена с оригинални хрумвания, каквито вече познаваме от филмите на Алън. А фактът, че почти можем да чуем гласа му да чете заедно с нас, прави книгите още по-забележителни.

Представяме ви откъс:

***

Разговори с Хелмхолц

Предлагам ви няколко избрани откъса от книгата „Разговори с Хелмхолц“, която ско­ро ще излезе от печат.

Д-р Хелмхолц, който вече е към деветдесетте, е съвременник на Фройд, пионер в пси­хоанализата и основател на школа по пси­хология, която носи неговото име. Но може би най-известен е със своите експерименти върху човешкото поведение, чрез които е доказал, че смъртта е придобита черта на характера.

Хелмхолц живее в имение край Лозана, Швейцария, със своя слуга Хролф и великия датчанин Хролф. През повечето време пише и в момента редактира автобиографията си, за да включи и себе си в нея. „Разговори­те“ са се състояли в период от няколко месе­ца между Хелмхолц и неговия студент и въз­питаник Фиърс Хофнунг, когото докторът ненавижда неописуемо, но го търпи, защото му носи нуга халва. Беседите им засягат най-различни теми: като се почне от психопато­логията и религията и се стигне до въпроса защо Хелмхолц не може да си извади кредит­на карта. Майстора, както го нарича Хоф­нунг, се разкрива като сърдечен и схватлив човек, който твърди, че за да се отърве от обривите, е готов да се лиши от всичко, кое­то е постигнал през живота си.

1 април. Пристигнах в дома на Хелмхолц точно в десет сутринта и слугинята ми каза, че докторът е в стаята си и подрежда папки. Бях много притеснен и ми се стори да казва, че докторът е в стаята си и подрежда хапки. Оказа се, че съм чул правилно, и Хелм­холц наистина подреждаше храна. Загребва­ше с пълни шепи овесени ядки и ги слагаше тук-там на купчинки. Когато попитах защо го прави, той рече:

– Ех, ако повече хора подреждаха храна…

Отговорът ме озадачи, но реших, че е по-добре да не задълбавам в темата. Той се от­пусна в кожения си стол, а аз го помолих да ми разкаже за първите си стъпки в психоана­лизата.

– Когато за първи път срещнах Фройд, вече работех върху моите теории. Зърнах го в една пекарна. Опитваше се да си купи сладки охлювчета, но не можеше да произнесе дума­та „охлюв“. Може би знаете, че Фройд много се притесняваше от нея. „Дайте ми, ако оби­чате, от онези сладкишчета“, казваше той и ги сочеше с пръст. Пекарят попита: „Имате предвид охлювчетата ли, хер професор?“. Като чу това, Фройд се изчерви и изхврък­на през вратата навън, мънкайки: „Ъъъ, не… нищо… няма значение“. Не ми струваше мно­го усилия да купя от сладкишите и да му ги занеса като подарък. Станахме добри при­ятели. Оттогава все си мисля, че има хора, които се срамуват да кажат определени думи. Вас не ви ли притесняват някои?

Признах на д-р Хелмхолц, че не мога да си поръчам „Лобстърмато“ (домат, пълнен с рак) в ресторант. Той намери тази дума за голяма магария и беше готов да издере очи­те на онзи, който я е измислил.

Разговорът се върна към Фройд, който ся­каш властваше над всяка мисъл на Хелмхолц, въпреки че двамата се мразеха след една ка­раница за китка магданоз.

– Помня един случай на Фройд. Пациент­ката се казваше Една С. Имаше хистерична парализа на носа. Не можеше да имитира зайче, когато я молеха да го стори. Това мно­го притесняваше познатите ù, които често се отнасяха жестоко с нея. „Хайде, скъпа, я ни покажи как се правиш на зайче“, дразнеха я те и размърдваха без ни най-малко усилие ноздрите си, което адски ги забавляваше. Фройд я покани в кабинета си за няколко ана­литични сеанса, но нещо се обърка и вместо на него тя прехвърли потискащите я емо­ции на закачалката за дрехи – висока дървена стойка в ъгъла на помещението. Той доста се уплаши, защото по онова време гледа­ха скептично на психоанализата, и когато девойката избяга със закачалката на пъте­шествие, се зарече повече да не практикува. И наистина, известно време Фройд бе сери­озно запален по идеята да стане акробат, но Ференци го убеди, че никога няма да се научи да прави салто.

Забелязах, че на Хелмхолц му се придрема, защото се смъкна от стола на пода и захър­ка под масата. Не исках да злоупотребявам с благоразположението му, затова се измък­нах на пръсти.

5 април. Заварих Хелмхолц да се упражня­ва с цигулката си. (Той е превъзходен цигулар аматьор, макар че не знае да чете партиту­ри и може да изсвири само една нота.) Отно­во разговаряхме по проблемите на психоана­лизата от времето на зараждането ù.

– Всички се подмазваха на Фройд. Ранк ревнуваше Джоунс. Джоунс ревнуваше Брил. Брил не можеше да понася Адлер до такава степен, че му криеше кепето. Веднъж Фройд извади от джоба си дъвчащи бонбонки и даде една на Юнг. Ранк направо побесня. Дойде да ми се жалва, че Фройд покровителствал Юнг. Най-вече при разпределянето на бонбоните. Не му обърнах внимание. По принцип гледах да нямам вземане-даване с Ранк, след като определи сту­дията ми „Еуфорията при охлювите“ като „залез на монголоидния разум“. След доста години той ми припомни тази случка, докато пътувахме с кола през Алпите. Казах му, че тогава се е държал като глупак, и Ранк призна, че е бил под невероятно напрежение, защото първото му име – Ото, се пишело отзад на­пред по същия начин и това го депресирало.

Хелмхолц ме покани да остана за вечеря. Седнахме край огромна дъбова маса, за която той твърдеше, че му била подарена от Грета Гарбо, макар че тя самата не знаеше това, пък и отричаше да го познава. Типичната вечеря на доктора се състоеше от огромно количество стафиди, щедри порции свински рибици и консерва сьомга. След като се нахра­нихме, дъвкахме джоджен и Хелмхолц извади да ми покаже колекцията си от лакирани пе­перуди, ала съвсем се вкисна, като разбра, че не могат да летят.
По-късно в дневната се разположихме удобно да попушим пури. (Хелмхолц забрави да запали своята, но така усърдно дърпаше, че тя видимо се скъсяваше.) Разговорихме се за някои от най-забележителните случаи на Майстора. 

– Имаше един Йоахим Б. Беше около чети­ресетте и не можеше да влезе в стая, в коя­то има виолончело. По-лошото бе, че ако се озовеше по някакъв начин в стая с виолонче­ло, не можеше да излезе, докато някой с фа­милно име Ротшилд не го помолеше да стори това. На всичко отгоре Йоахим Б. заекваше. Но не когато говореше. Заекваше само кога­то пишеше. В негово писмо думичката „но“ например би изглеждала така: „ннннннннно“. Това много го измъчваше и той бе опитал да се самоубие, като се задуши, увивайки се в ог­ромно парче креп. Излекувах го чрез хипноза и човекът си заживя нормално. Само дето по-късно постоянно си самовнушаваше, че среща кон, който го съветва да се захване с архитектура.
Хелмхолц ми разказа и за зловещия изна­силвач В., който едно време държеше цял Лондон в ужас:

– Изключително необикновена проява на перверзия. Не можеше да се отърве от сексу­ално видение, в което няколко антрополози се гаврят с него и го карат да обикаля в кръг с извити навън крака. Това според неговите признания му доставяло огромна сексуална наслада. Припомни си, че като дете тайно зърнал как слугинята на родителите му це­лува водни лилии, което му се сторило много еротично. Когато бил вече юноша, го наказа­ли, задето лакирал главата на брат си, ала ба­щата, бояджия по професия, бил повече при­теснен от факта, че го минал с четката само веднъж. В. нападнал първата си жертва, кога­то бил на осемнайсет, и оттогава години на­ред изнасилвал по половин дузина жени всяка седмица. Единственото, с което можех да му помогна чрез моята терапия, бе да заменя аг­ресивността му с по-приемлив за общество­то навик. След което, като срещнеше нищо неподозираща жена, той не ù се нахвърляше, а вадеше от джоба си голяма риба камбала и я размахваше под носа ù. Някои от потър­певшите бяха отвратени, но това им спес­тяваше насилието, а имаше и такива, които признаваха, че преживяването е обогатило неимоверно житейския им опит.

12 април. Този ден Хелмхолц не се чувства­ше добре. Беше се изгубил из ливадите и бе паднал върху някакви круши. Налагаше се да пази леглото, но седеше изправен и дори се разсмя, като му казах, че имам абсцес.

Разговаряхме по теорията за обратната психология, която му била хрумнала малко след смъртта на Фройд. (Според Ърнест Джо­унс смъртта на Фройд предизвикала окон­чателния разрив между Хелмхолц и Фройд и след това двамата почти не си говорели.)

По онова време Хелмхолц бил измислил експеримент, при който, щом дръннел с едно звънче, отбор бели мишлета понасяли госпожа Хелмхолц през вратата навън и я оста­вяли седнала на бордюра. Разработил много подобни опити и ги зарязал чак след като едно куче, тренирано да отделя лиги по да­ден знак, не го пуснало да влезе в дома си по празниците. Понякога, макар и немного чес­то, му приписват авторството на класи­ческата творба „Безпричинното кикотене при северноамериканските елени“.

– Да, аз основах школата по обратна пси­хология. Всъщност стана съвсем случайно. С жена ми се бяхме настанили удобно в лег­лото, когато изведнъж ми се допи вода. Тъй като много ме мързеше, помолих госпожа Хелмхолц да ми донесе. Тя отказа с оправда­нието, че била уморена, защото цял ден бра­ла нахут. Започнахме да спорим кой да доне­се вода. Накрая рекох: „Не искам вода. Дори изобщо не съм жаден“. Като чу това, жената скочи и ми каза: „А, така ли? Значи не искаш вода? Много лошо“. Веднага изтърча и ми донесе пълна чаша. Понечих да обсъдя тази случка с Фройд на фестивала на психоанали­тиците в Берлин, но той участваше в тан­дем с Юнг в надбягването на три крака и не го интересуваше друго освен състезанието. Чак години по-късно открих начин да прила­гам този принцип срещу депресия и успях да излекувам великия оперен певец Дж. от ужас­ното предчувствие, че един ден ще свърши в кош за отпадъци.

18 април. Заварих Хелмхолц да подрязва ро­зови храсти. Той умееше да говори надълго и нашироко за красотата на цветята, които обичаше, защото „не те врънкат за пари“.
Разговаряхме за съвременната психоана­лиза, която Хелмхолц смяташе за мит, под­държан жив от фабриките за кушетки.

– Остави ги тези модерни психоаналити­ци! Дерат кожи. По мое време самият Фройд лекуваше за пет марки. Ако му дадеш десет, хем ще те лекува, хем ще ти изглади панта­лона. За петнайсет ще ти разреши да леку­ваш него плюс правото да избираш между два зеленчука. А сега? Трийсет долара на час! Петдесет долара на час! Кайзерът получава­ше едва дванайсет и четвърт за това, че е кайзер! И трябваше да ходи пеш на работа! Ами продължителността на лечението? Две години! Пет години! Ние едно време, ако не можехме да излекуваме пациент до шест месеца, му връщахме парите и го водехме на музикални викторини, където щеше да спечели я махагонова купа за плодове, я ком­плект резци за гравиране от неръждаема стомана. Спомням си, че винаги можеше да познаеш неизлекуваните пациенти на Юнг, защото той им подаряваше препарирани панди.
Вече вървяхме по градинската алея, ко­гато Хелмхолц мина на други теми, които представляваха интерес за него. Той бе неиз­черпаем извор на прозрения и успях на крак да запиша няколко от тях.

За човешкото състояние: Ако човек беше безсмъртен, представяте ли си каква щеше да е сметката му при месаря?

За религията: Не вярвам в отвъдния жи­вот, но си нося кат бельо за смяна.

За литературата: Цялата литература е бележка под линия към „Фауст“. Понятие нямам какво искам да кажа с това.

Убеден съм, че Хелмхолц е велик мъж.