Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов, който дарява хонорара си на Фонда за Украйна. 

Днес в Русия се пръква нов национален герой. Опората на путинския режим. Помощникът на Путин в борбата с вътрешните врагове. Запознайте се – това е героят доносник. Той пише доносите си гордо, подписва се, без да се крие зад псевдоними, и изпитва морално удовлетворение от работата си. Той е част от колективната система на доносничество, в която учителите пишат доноси срещу учениците си, а учениците – срещу ужким либералните си учители, в която за всяка либерална, антивоенна мисъл, откъдето и да се е взела, трябва да се доносничи – и покрай това да се обвинява в оправдаване на нацизма.

Адресите на доносниците са различни, но ако ще се пише до „горе“, основно се пише до Генералната прокуратура и до Следствения комитет на Руската федерация. На доносите се реагира светкавично, завежда се следствено дело, започват следствените действия. Тази светкавичност си има своя логика. Ако окъснееш да отговориш, за тебе също могат да донесат и да заведат срещу теб административно или углавно дело. Цялата страна е бъкана с доносници. Те се мислят за патриоти, те донасят за всички, които по един или друг начин са казали нещо срещу войната в Украйна. Доносите биват писмени, но има и устни – достатъчно е да викнеш полицията на нужното място.

Сред десетките хиляди обикновени доносници обаче, които донасят по съвест или пък се надяват на потупване по рамото от страна на властите, има и истински богатири на доноса.

Един от най-изтъкнатите сред тях е Виталий Бородин – той не се бои да пише доноси и срещу най-прочутите хора в Русия, стига те, според него, да се противопоставят на представите на правителството за добро и зло. Биографията на Бородин е направо похвална за патриот. Роден е през 1983 г. в малко селце в Южна Русия, завършва военно училище, работи в работи в криминалната полиция, става инспектор. След това започва да се занимава с бизнес, става директор на икономическата сигурност в една строителна компания. Учредява организацията с нетърговска цел ФБПЛ – Федерален проект за сигурност и борба с корупцията. Враговете му твърдят, че през 2017 г. го сгащили в пласиране на кокаин в Москва и го задържали, обаче това нямало никакви неприятни последици за него. Външен вид: як кокорест мъжага, тренирал е бокс. Обича кросовете. Бородин разказва, че през войната бил в Донбас, не се сражавал, но имал автомат.

Прочува се в цяла Русия след серия доноси за известни личности. Пише донос за възрастната актриса от московския театър „Современник“ Лия Ахеджакова, която е позната на милиони руски зрители от култовите лирични филми от последните години на Съветския съюз. Лия е прочута с независимите си възгледи от много години. Тази мъничка храбра жена не се побоя да се изкаже срещу набиращия диктаторски пълномощия Путин и още от началото на войната възрази срещу руската агресия. Наложи й се да напусне театъра – за нея вече нямаше никакви роли. Доносът допринесе за това. Бородин вдигна скандал във федералното телевизионно предаване на прокремълския водещ Норкин, който очевидно, поне според доносника, не бил изобличавал Ахеджакова достатъчно активно. След скандала Бородин възмутено напусна студиото... и пише донос срешу Норкин.

Обаче най-скандалният донос на Бородин, разбира се, е доносът му срещу главната певица на Русия Алла Пугачова, която той обвинява в подкрепа на украинската армия след заминаването й в Израел във връзка с войната. Цялата страна знае нейните песни и най-вече „Миллион алых роз“ по стихове на поета Андрей Вознесенски наизуст, цели поколения мои съграждани танцуват на музиката на тези песни. Бородин не е първият, който опитва да дискредитира Пугачова. Както винаги подобни случаи са свързани с обиди, с опити да се очерни, да не кажа по-силна дума, звездата с издевателства и с опитите тя да се изкара псевдозвезда. Хвърлените от Виталий Бородин обвинения сами по себе си са достатъчни, за да бъде привлечен под отговорност. В Русия може да те осъдят и за две-три непредпазливи думи по отношение на войната. Във всеки случай бомбата под Алла Пугачова вече е заложена и може да гръмне всяка секунда. Не е лош начин да накараш певицата да си държи устата затворена, нали?

Бородин обаче реши, че трябва да очерня не само звездите от по-старото поколение, но и днешните кумири, и оклевети и популярния руски артист Данил Козловски – нашия секссимвол, който известно време живя в САЩ, а после се върна в Русия. Според доносника в САЩ Козловски в крайна сметка свършил парите и решил с цинична цел да се върне в родината, за да изкара някоя рубла. Този път доносът не остана без внимание от страна на жертвата. Козловски заведе дело срещу доносника, а как ще свърши всичко това, ще видим тепърва.

Доносът е чудесен социален асансьор в съвременна Русия, обаче трябва да внимавате, като се качвате в него. Бородин очевидно става прекалено самостоятелен в доносите си. В това може дори да видим възраждане на троцкизма – революционните плещения по всички направления в крайна сметка са спрени от Сталин в края на 1920-те години. Дори най-великият поет на революцията Владимир Маяковски е обвинен в троцкистка самодейност.

Бородин, естествено, не е никакъв Маяковски – той е политически интригант, който се опитва да направи кариера чрез доноси. Цялата либерална интелигенция го намрази. В интернет го ругаят как ли не. Според мен от това той само се кефи.

Как обаче се отнасят към доносите в администрацията на Путин? Преданият му пресаташе Дмитрий Песков съвсем наскоро изказа отрицателното си отношение към доносите. Възможно е доносническата кариера тъкмо на Бородин скоро да свърши, да, възможно е – но доносите няма да свършат. Доносите в Русия си имат своята генеалогия.

Нашето цивилизовано общество (онези, които преди революцията са наричали с уважение „прогресивни хора“), което се пръсна къде ли не из чужбина или живее във вътрешна емиграция в родината, е чудовищно възмутено от миризливия наплив политически доноси – впечатлението е, че се е спукала общата канализация и че всичко мръсно и гадно е изтекло и и заляло цялата страна. Но пък това не можехме ли да го предположим по-раничко?

Излиза, че възмутените граждани изначално не са разбирали в каква действителност живеем всички, до последния от нас. Година след година властта затягаше гайките и ограничаваше протестното движение с действията си – и всеки път властта се оказваше по-бърза, по-умела и в много неща по-умна от опозицията. Често опозицията направо зяпваше от изумление от дързостта й. Като цяло действията на опозицията бяха закъснял отговор на насилието на властта и това закъснение в крайна сметка доведе до разгрома на опозицията в Русия. Да не говорим, че опозицията непрекъснато се цепеше на кланове и дори в чужбина не стигна поне до някакво рамково споразумение. Направо идиотщина! Което не може да не радва властта.

На днешната власт обаче не й стига само да разгроми опозицията. Тя се зае да подведе  съзнанието на страната под един – единен – идеологически знаменател. Който не е с нас, е против нас. Прочутата сталинска теза отново се превърна в действителност и на нея реагираха оцелелите под знамената й безбройни доносници, които никога не са се свършвали, но които в един момент се правеха на умрели лисици. Изкореняването на каквото и да било инакомислие, преследването на петата колона, смешните битки на паяците (въпросните Бородин и Норкин) в буркана на властта днес се води под лозунга на борбата с русофобията и за митичния руски свят. Войната благослови нова ера на доносничеството.

Под шамарите днес би могъл да попадне дори Христос поради ненавременните си заповеди. Да пишеш доноси срещу Христа? Че що пък не? И току-виж го осъдили по различни параграфи въпреки мнимото държавно православие. Но пък това не е първият такъв случай в историята, нали? Нещо подобно става и в Европа с Германия преди деветдесетина години. Сега обаче искам да говоря за нас, руснаците.

Днешната ера на руското доносничество е различна от предишните аналогични явления в руската история. Свидетели сме на несъмнена деградация на моралните качества на народните маси, които са обикнали днешната пропаганда и изпитват наслада от нея.

Прословутият доносник от времената на Николай I и съвременник на Пушкин писателят Фадей Булгарин е станал символ на предреволюционното доносничество. Тогавашното руско общество не го оправдава, че се бил борил за сигурността на държавата и затова се бил солидаризирал с тайната полиция, че воювал с клеветите срещу държавния режим, че разобличавал разни фейкове и дискредитирането на царската армия. Чаадаев, разбира се, изобщо не става признат водач на либералната общност, но Булгарин става олицетворение на моралното зло.

По-късно Русия влиза в ХХ век не само със Сребърния век на руското изкуство, но и с черносотниците, с масовия народен антисемитизъм и с омразата си към свободната мисъл – неща, подкрепяни от последния руски цар.

По време на съветската власт доносите стават прародители на днешните доноси, но с една уговорка. Не току-така съветските доносници биват наричани куки, ченгета и така нататък – връз тях така или иначе е паднало морално проклятие, те са многомилионно (четири милиона доноса според руския емигрантски писател Сергей Довлатов), но маргинално явление. Историческата правда остава у онези, за които донасят, а не у доносниците, били те доносници по своя воля или станали такива след боя в НКВД.

В днешно време морално оправдание за доносничество си даде явно узрелият за това народ. Същият, който според либералните идеалисти трябва да стане освободения народ на прекрасната Русия на бъдещето. Дори цялата либерална глутница да се нахвърли върху един или друг прославил се днес мръсник доносник, това е подценяване на мащаба на катастрофата. Ако самият народ е съгласен да му сриват кумирите, то излиза, че доносникът е просто само палач, изпълнителят на присъдата от „горе“ с мълчаливото одобрение на тълпата, която винаги е обичала публичните екзекуции, особено когато секат главите на знаменитости. За ролята на съдебната система в случая – по-добре изобщо да не говорим.

Означава ли това, че всички доносници са просто бурмички в държавната машина?

Изобщо не е задължително. Кръвожадността им се поражда не само от инакомислието на петата колона, но и защото днешното поколение доносници изпитва масова наслада от доносите – а доносниците са на всякаква възраст, от мало до голямо. Ако може да съдим по най-ярките и по най-дребнавите примери за доносничество, от поразилите всички доноси срещу Алла Пугачова и други звезди до викане на полицията заради подслушан разговор на съседната маса в кръчмата, доносниците служат по-вероятно не на Родината, а на собствената си личност, предани са не на властта, а на собствената си жестокост, тоест вече са се превърнали в тайни или явни садисти.

Историята на руската държава не прощава. Дала ни е – завещала ни е – както днешната власт, така и днешния народ. Руското протестно движение на практика проспа еволюцията на народа или пък просто се отказа да го анализира поради собствените си утопии. Получихме това, което си заслужаваме.

Може ли канализацията да се оправи и смрадта на доносите да изчезне?

Вероятно може. Но и за бъдещата власт, и за протестното движение да се откажат от утопиите и илюзиите е сложна задача, може би дори по-сложна от изхода от днешния военен апокалипсис.