Когато в заглавието на статия има въпрос, отговорът обикновено е „не“. Този път имаме изключение, обаче. Общото събрание на Търговската колегия на ВКС е внесло искане за тълкуване от Конституционния съд на чл. 12 (2) от  Конституцията, който гласи:

Сдруженията на гражданите, включително синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии.

Съдиите искат КС да изясни смисъла на понятията „политически цели и дейност, присъщи само на политически партии“. На първо място, във ВКС са убедени, че политическите цели и дейност са отделни основания за оценката на дадена организация. Дори да няма политическа дейност, тя може да има политически цели, да речем. (Обратното звучи абсурдно – да има безцелна политическа дейност, но може да се тълкува като ненарочен политически ефект от дадени действия).

На второ място – и далеч по-важно – ВКС изразява следното мнение: 

„Считаме, че това [„политически“] не са само цели и действия, свързани с участието в избори, т.е. насочени към участие в държавната власт... Считаме, че само на политически партии са присъщи такива цели и действия, които се отнасят до промени относно унитарния характер на държавата, териториалната цялост, единството на нацията, осъществяване на народния суверенитет, въпроси на ограничаване на държавния суверенитет.  Това са все елементи, които се отнасят до глобални, сублимни въпроси на политическия базис на държавата.“

Накратко, ВКС иска от КС да изброи тези „сублимни“ политически „цели и действия“, които не могат да си поставят и да извършват граждански организации. Това тълкуване ще даде възможност на съдилищата да отказват регистрация, разпускат и наказват организации.

Защо става в крайна сметка дума за некомпетентност? Да, правото е интелигентна дейност, свързана с тълкуването на абстрактни и сложни понятия, които дават възможност за различни интерпретации. Но от един върховен съд се очаква да отсее елементарните и повърхностни интерпретации и да повдига въпроси, по които разумни хора наистина могат да имат различни гледища. В случая не става дума за такъв въпрос нито от гледна точка на здравия разум и базовите положения на демокрацията, нито от професионална юридическа гледна точка.

 

Здрав разум и основи на демокрацията

 

Очевидният смисъл на чл. 12 е, че гражданските организации не могат да имат цели и дейности, които са присъщи само на политическите партии. Партиите могат да имат хиляди функции в една демокрация: да образоват, да социализират, да формират мнение, да изразяват мнение, да сдружават, да протестират, да изработват политики, да подготвят кадри, да информират.... Всъщност, всички партии изпълняват – добре или зле - точно такива функции. Тези функции не са присъщи само на политическите партии. Медии, училища, фирми, граждани и пр. могат да изпълняват същите тези функции. 

Има обаче една тясна група дейности – сведени до участие в избори и в управление, които са присъщи само за политическите партии в една демокрация. Те издигат кандидати, те пращат представители в парламенти и съвети, техни представители – като техни представители – са избирани и упражняват власт. Затова нормативните дефиниции за политическа партия използват точно този подход. Те позволяват партиите да имат множество най-разнообразни функции, но това, което е същностно за тях, е участието в избори и участие в управлението. Ето за пример дефиницията на политическа партия от Препоръките за регулиране на политическите партии на ОССЕ и Венецианската комисия, които са синтез на целия европейски подход към тематиката: 
„свободно сдружение на хора, една от целите на които е да участват в управлението на обществените дела, включително чрез издигането на кандидати на честни и демократични избори.“ 

От тази дефиниция е ясно, кое е същностно присъщо, differentia specifica на политическите партии – участие в управлението чрез избори. 

От дефиницията също така става ясно, че партиите нямат монопол върху „сублимните“ (каквото и да означава това) дела на нацията: тези „сублимни“ дела всеки може да обсъжда, да изразява мнение по тях, да изработва и предлага политики, да организира обществена подкрепа, да се опитва да убеждава през медии и пр. и пр. Когато дойде време за управленски решения и за излъчване на управляващи – вземащи авторитетни решения, обаче, партиите имат ако не монопол (както у нас), то поне централна, безспорна роля. Тази роля е това, което ги дефинира и разграничава от останалите форми на участие в обществения живот.

Представете си една разширена дефиниция на политическа партия по начина, по който ВКС предлага, до какво би довела. Граждански организации да не могат да се формират с цели, свързани и засягащи упражняване на суверенитет, унитарност, териториална цялост и пр. По тази логика, няма да могат да се формират сдружения с цел промяна на конституцията или други основни закони. Например сдружение за федерален ЕС би било невъзможно, или пък сдружение за разширяване на формите на пряката демокрация. В България федералистите (ако изобщо има такива) няма да могат да се обединяват, дори ако преследват целите си изключително с мирни и демократични средства. Защо да не може едно сдружение да организира публични прояви, да има медийни презентации, да пише доклади и пр. по такива въпроси? Защо да трябва да се регистрира като партия и да участва на избори, ако не се интересува самото то от участие във властта? Защо една гражданска организация да няма мнение по „сублимни въпроси“ – каквито и да са те – да го изказва и да го защитава?       

Явно ВКС има много погрешна идея за функционирането на публичната сфера и смисъла на „политическото“. Политиката – от Аристотел насам – е всичко свързано с делата на полиса. Партиите са инструменти за управление чрез избори в една демокрация. Но публичната политическа сфера е многопластов феномен и други организации не могат да бъдат изключвани от нея само защото не регистрират кандидати и не искат да участват в упражняването на властта. Тези организации могат да имат свои идеи, да подкрепят определени партии по един или друг начин и т. н. 

И куриоз на куриозите: ВКС би забранил с този си подход всички партийни фондации, например, от типа на „Еберт“, „Науман“ и т. н. Те затова са партийни фондации, защото съдържателно се занимават с политика и партийни въпроси, без да имат право да участват в избори, кампании и т. н.  

 

Юридическата страна

 

Макар че липсата на здрав разум и елементарни основни познания по демокрация е по-тревожна, притеснителна е чисто юридическата проблематичност на искането от толкова авторитетен съд. 

Първо, тълкуването, на което стъпва ВКС, е изцяло езиково-текстуално – то се фокусира върху един конституционен текст взет изолирано. Няма и елементарен опит този текст да бъде поставен в контекста на цялата Конституция, да се свърже с други разпоредби като политически плурализъм, свобода на словото, конкретни забрани за определени, антидемократични дейности и т. н. Все едно става дума не за опитни, върховни съдии, които трябва да познават правната система в нейната пълнота и взаимосвързаност, а за случайно зачели се в текста на основния закон първокурсници. Да, тълкуването, което се предлага, е възможно, но само ако се абстрахираме от широките гаранции за свобода на мисълта, словото и изразяването, които нашата конституция дава. Само тогава може да излезе, че по някои въпроси („сублимните“) само партиите могат да приказват, да си поставят цели, да правят каквото и да било. Дейност е и свободното изразяване, и заемането на позиция, отстояването на аргументи публично. Дейност са и митинги и дори мисленето на глас по даден въпрос и т.н. ВКС – с тълкуването си – запазва цели – възможно необятни - територии само за политически партии. Бих казал, че това ще е прецедент в цивилизования свят.  

Второ (и тук идваме до проблема от заглавието) ВКС нито за миг не се позовава на Европейската конвенция за защита правата на човека, която е задължителна за нас и която е водещият нормативен акт в тази област. Конвенцията има по-голяма сила от закон – във ВКС трябва да я прилагат и да тръгват от нея, когато интерпретират подобна тематика. Конвенцията е основа и на богата юриспруденция на съда в Страсбург, който нашите върховни съдии също трябва да познават добре. Ако нашите съдилища тълкуват по различен начин чл. 11 (свобода на сдружаване) на Конвенцията, България ще бъде осъдена в Страсбург (както често се случва, чудно защо). 

От искането не става ясно, че ВКС е взел предвид тези съображения. Това е странно, тъй като има ясни преценти на Европейския съд по правата на човека в тази област, точно по въпросите, повдигнати от върховните съдии. В казуса Sidiropoulosii Гърция е осъдена за отказана регистрация на организация на хора с македонски произход, които искат да развиват и запазват културното си наследство. С подобни на ВКС аргументи за „единството на нацията“, Гърция мотивира отказа, което е обявено за нарушение на чл. 11 на Конвенцията от съда в Страсбург. Така че един кристално ясен отговор на питането на ВКС се съдържа в този казус.

В дело срещу, забележете, България (което ВКС трябва добре да познава) ЕСПЧ ясно се произнася, че сепаратистка идеология не може да е основа за отказ за регистрация, ако организацията преследва целите си по демократичен път и с демократични средства. Ето го и другия отговор на „сублимните“ въпроси на ВКС. И като цяло, позицията на Страсбург по отношение на дълбоки конституционни и политически реформи е ясна: да, организации – партии или асоциации – могат да си поставят такива цели и да развиват дейност при две условия: ако уредбата, която предлагат е демократична и, ако преследват целите си с демократични средства. 

С искането си ВКС изпада наистина в конфузна ситуация. Първо, или съдиите не познават практиката на ЕСПЧ. Или, второ, познават я, но я отхвърлят и предлагат на КС да излезе с интерпретация, която противоречи на ЕКЗПЧ. Тъй като става дума за утвърдена практика на ЕСПЧ, единственият начин да се отклоним сериозно е като напуснем Съвета на Европа. Едва ли това е целта на упражнението.

В заключение, това искане повдига много интересни политико-юридически въпроси, които касаят и съдбата на съдебната реформа:

Първо, съдиите в една утвърдена демокрация трябва да са гаранти на правата на човека, да стимулират възприятието в страната на най-добрите международни практики. Тук виждаме движение от върховни съдии в обратна посока: опит за контрол над политическата дейност на организации по подобие на ставащото в Русия и на други места;

Второ, ако това е качеството на юридическото мислене на ниво върховен съд, надеждите за бърза и позитивна промяна в съдебната система трябва да бъдат поохладени;    

Трето, ВСС и училището за магистрати явно имат сериозна работа за вършене. Непознаване на водещи дела на ЕСПЧ в коментирана материя, нежеланието да се ползват общоприети европейски източници като гъвкавото право на Венецианската комисия и ОССЕ е много лош атестат за системата като цяло.

Четвърто, надеждата е КС все пак да измие срама и, ако изобщо допусне питането, да излезе с интерпретация, която ясно защитава правото на сдружаване и е съобразена с нормите на Съвета на Европа. 

Текстът на Даниел Смилов е написан за Клуб Z. Още анализи от този автор може да прочетете ТУК.