Призраци във Венеция
Публикувана като Празникът на Вси светии
Агата Кристи е най-популярният криминален автор в света. По един от най-обичаните ѝ романи, „Празникът на Вси светии“, през септември 2023 г. излиза филмът „Призраци във Венеция“ с режисьор Кенет Брана и сценарист Майкъл Грийн. Кенет Брана влиза и в ролята на легендарния Еркюл Поаро.
„Веднъж видях убийство”. Tова заявява младата Джойс по време на празненство по повод Вси светии в дома на семейство Дрейк. Никой не ѝ вярва и, разстроена, тя напуска стаята. Часове по-късно е открита мъртва. Писателката Ариадни Оливър, която е сред присъстващите, моли своя приятел Еркюл Поаро да разследва убийството.
Но дали престъплението е само едно? Или редица странни случаи, инциденти и внезапни изчезвания са свързани? Острият ум на Поаро и изключителните инстинкти на госпожа Оливър се обединяват, за да разкрият неподозирания извършител. Но разследването се оказва много по-трудно, отколкото Поаро е очаквал.
Представяме ви откъс от "Празникът на Вси светии", издателство "Ера":
Госпожа Ариадни Оливър бе отишла с приятелката си Джудит Батлър, у която бе отседнала, да помогне за приготовленията за детското празненство, което щеше да се състои същата вечер.
В момента цареше голямо оживление. Жени пъргаво сновяха насам-натам, местеха столове, масички, вази и носеха жълти тикви, които поставяха на специално подбрани места.
Това бе традиционното празненство за Празника на Вси светии, а поканените гости бяха на възраст между десет и седемнайсет години.
Госпожа Оливър се отдели настрана, облегна се на една стена и като взе голяма жълта тиква, я огледа критично.
– За последен път съм виждала такава миналата година в Съединените щати – каза тя, отмятайки кичур сива коса от своето впечатляващо чело. – Цялата къща беше пълна с тях.
Дотогава не бях виждала толкова много тикви. В действителност – добави замислено – никога не съм знаела разликата между тиквата и тиквичката. Това какво е?
– Извинявай, мила – рече госпожа Батлър, спъвайки се в краката на приятелката си.
Госпожа Оливър се притисна още по-плътно към стената и отвърна:
– Вината е моя. Само стърча тук и преча. Но наистина беше страшно интересно да видиш толкова много тикви или тиквички, няма значение какво точно са. Имаше ги навсякъде – в магазините и по къщите, със свещи или с лампички вътре. Беше страшно интересно. Само че не беше за Празника на Вси светии, а за Деня на благодарността. А пък аз винаги съм мислела, че тиквите са за Деня на Вси светии, а той е в края на октомври. Денят на благодарността е доста по-нататък, нали? Не е ли през третата седмица на ноември? Както и да е. Важното е, че тук Денят на Вси светии се пада на трийсет и първи октомври, нали така? Значи първо идва той, а после? Задушница, така ли? Тогава в Париж ходят на гробищата и полагат цветя. Ама не е тъжно. Имам предвид, че водят и деца, а на тях им е доста весело. Първо се ходи до пазара и се купуват страшно много цветя. Никъде цветята не са така красиви, както на пазара в Париж.
От време на време някоя забързана жена се спъваше в Госпожа Оливър, но никой не я слушаше. Всеки бе зает със задачите си.
Повечето от жените бяха майки, като имаше и eдна-две оправни стари моми; наоколо сновяха и доста деца – шестнайсет-седемнайсетгодишни момчета се катереха по стълби или столове, за да закачват украшения, тикви или тиквички, докато момичетата се бяха скупчили на групички и се кикотеха.
– А след Задушница и гробищата – продължи госпожа Оливър, присядайки върху облегалката на едно канапе – идва Празникът на Вси светии. Предполагам, че е така, нали?
Никой не ѝ отговори. Госпожа Дрейк, приятна жена на средна възраст, която беше домакинята на празненството, се обади:
– В действителност празненството си е за Деня на Вси светии, само че аз му казвам „Над единайсет“, защото участниците са по на толкова години. Повечето от тях напускат Елмс и отиват в други училища.
– Не е точно така, Роуина – обади се госпожица Уитъкър, като неодобрително побутна пенснето на носа си. Тя беше местната учителка и винаги държеше на точността. – Нали преди известно време отменихме „Над единайсет“?
Госпожа Оливър се надигна от канапето и изрече с извинителен тон:
– Ама аз изобщо не помагам с нищо. Седя си тук и говоря врели-некипели за разни тикви и тиквички... – „И краката ми отпочиват“, помисли си тя с известно чувство за вина, което обаче не беше достатъчно силно, че да произнесе тези думи на глас. – А сега какво мога да свърша? – попита и веднага додаде: – Какви прекрасни ябълки!
Защото някой току-що бе внесъл голяма купа с ябълки, а госпожа Оливър умираше за тези плодове.
– Толкова прекрасни и толкова червени – добави.
– Не са кой знае какви – обади се Роуина Дрейк, – но имат хубав вид и са идеални за празненството, защото са за състезанието с ябълки1. Меки са, така че лесно могат да се захапват. Ще ги занесеш ли в библиотеката, Биътрис? При състезанието с ябълки винаги се разплисква много вода, но килимът в библиотеката е стар, така че няма значение. О, благодаря ти, Джойс!
Джойс, здраво тринайсетгодишно момиче, грабна купата с ябълките. Две от тях се търкулнаха и като по чудо се спряха в краката на госпожа Оливър.
– Вие обичате ябълки, нали? – попита Джойс. – Чела съм, че ги обичате, а може и да съм го чула по телевизията. Нали вие пишете за убийства?
– Да – отвърна тя.
– Трябваше да ви накараме да направите нещо свързано с убийство. Например довечера да стане убийство и гостите да го разкрият.
– О, не, благодаря – заяви писателката: – Никога повече!
– Защо никога повече?
– Ами веднъж опитах, но не излезе нищо – отвърна госпожа Оливър.
– Ама сте написали много книги – каза Джойс. – Сигурно сте спечелили много пари от тях, а?
– Може и така да се каже – отговори госпожа Оливър, като веднага се сети за Данъчната служба.
– А детективът ви е финландец.
Госпожа Ариадни Оливър кимна утвърдително. Едно момченце с каменно изражение на лицето се приближи към по-големите деца и попита:
– А защо е финландец?
– И аз често съм се питала – отвърна писателката най-чистосърдечно.
Госпожа Харгрийвс, съпругата на органиста, влезе в стаята запъхтяна, помъкнала голяма зелена пластмасова кофа.
– Какво ще кажете да използваме тази за състезанието с ябълки? – попита. – По-ярка е на цвят.
Госпожа Лий, помощничката на лекаря, се обади:
– По-добре е поцинкована кофа, за да не се обръща лесно. Къде ще я оставите, госпожо Дрейк?
– Според мен добре е състезанието с ябълки да бъде в библиотеката. Килимът там е стар, а винаги се разплисква вода.
– Добре. Ще ги занесем там. Роуина, ето още една кошница с ябълки.
– Нека помогна – рече госпожа Оливър.
Тя вдигна двете ябълки, търкулнали се до краката ѝ. Почти несъзнателно захапа едната. Госпожа Дрейк решително издърпа другата ябълка от ръката ѝ и я постави обратно в кошницата. Поведе се шумен разговор:
- Добре, но къде тогава ще направим „Огнения змей“2?
– Трябва да е в библиотеката, защото там е най-тъмно.
– Не, ще го направим в дневната.
– Ще трябва да покрием с нещо масата.
– Ще я застелим със зелената покривка, а отгоре ще сложим мушамата.
– Ами огледалата? Наистина ли ще видим в тях за кого ще се омъжим?
Изхлузвайки скришом обувките си и все още гризейки ябълката, гостенката отново се отпусна на канапето и се зае да оглежда пълната с хора стая. Мислите ѝ се нижеха така: „Ако реша да пиша за всички тези хора, как да го направя? По принцип всички ми изглеждат симпатични, но може ли човек да е сигурен?“.
Все пак имаше нещо вълнуващо в това, че не знае нищо за тях. Всички бяха жители на Удли Комън, а за неколцина от тях бе подочула по нещо от Джудит.
Например госпожица Джонсън имаше нещо общо с църквата, но не беше сестра на викария. О, ама, разбира се, тя беше сестрата на органиста. Роуина Дрейк пък като че ли командваше в Удли Комън. Онази жена, дето домъкна ужасната пластмасова кофа. Госпожа Оливър мразеше всичко пластмасово. А и тези деца, тези момчета и момичета.
До този момент за нея те бяха само имена. Една се казваше Нан, друга – Биътрис, имаше още и Кати, Даяна и онази Джойс, дето задаваше такива нахакани въпроси. „Нещо не ми харесва тази Джойс“ – каза си писателката. Високото момиче се казваше Ан и беше доста високомерно. Имаше и две по-големи момчета, които явно отскоро бяха започнали да експериментират с прическите си, но резултатът беше доста плачевен.
Влезе още едно момченце и смутено изрече:
– Мама праща тези огледала да видите дали стават.
Госпожа Дрейк ги пое.
– Много ти благодаря, Еди.
– Ама това са си най-обикновени огледала – обади се момичето на име Ан. – Наистина ли ще видим в тях за кого ще се омъжим?
– Някои ще видят, а други – не – поясни Джудит Батлър.
– А вие виждали ли сте съпруга си на такова празненство? Имам предвид като това сега?
– Как ли не – обади се Джойс.
– Moже пък да го е видяла – намеси се Биътрис. – На това му казват ЕСВ. Екстрасензорно възприятие – добави с тон на човек, който свободно борави с модерните термини.
– Чела съм една ваша книга – обърна се Ан към госпожа Оливър. – „Умиращата златна рибка“. Не беше лоша.
– На мен не ми хареса – рече Джойс. – Нямаше достатъчно кръв в нея. Обичам убийствата да са много кървави.
– Тогава не заприличва ли на касапница? – попита писателката.
– Да, ама е вълнуващо – отвърна Джойс.
– Това не е задължително.
– Веднъж видях убийство – каза Джойс.
– Не ставай смешна, Джойс – обади се госпожица Уитъкър, учителката.
– Наистина видях – повтори тя.
– Сериозно? – попита Кати, зяпнала я с ококорени очи. – Наистина, наистина?
– Как ли пък не – отсече госпожа Дрейк. – Не говори глупости, Джойс.
– Видях убийство – настоя тя. – Видях, видях, видях.
Едно седемнайсетгодишно момче, седнало на стълба, погледна надолу с любопитство.
– Какво убийство? – попита то.
– Не вярвам – каза Биътрис.
– Разбира се, че не е за вярване – обади се майката на Кати. – Просто си измисля.
– Не е така! Видях!
– Тогава защо не си отишла в полицията? – попита Кати.
– Защото тогава още не знаех, че е убийство. Едва по-късно, искам да кажа много след това разбрах, че е било убийство. Някой каза нещо преди месец или два и тогава ми прищрака
– Ами аз съм видяла убийство!
– Виждате – каза Ан, – че си измисля. Това са глупости.
– Кога е станало? – попита Биътрис.
– Преди години – отвърна Джойс. – Тогава бях съвсем малка.
– Кой кого е убил? – попита Биътрис.
– Няма да ви кажа нищо – отвърна момичето, – щом сте такива ужасни!
Още по темата
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни