Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992 г.), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов, който дарява хонорара си на Фонда за Украйна. 

По времето на президента Борис Елцин, през 1990-те, западните дипломати в Москва хвалеха Съветския съюз, че е успял да се разпадне без кръвопролития, за разлика от Югославия. Вярно, още тогава имаше безжалостни въоръжени схватки между Армения и Азербайджан за Нагорни Карабах, а ето че сега дойде времето на чудовищната, оплискана в кръв руско-украинска война.

На фона на пълномащабната война на Русия с Украйна, която продължава вече повече от 600 дни, съвсем скорошното и очевидно окончателно завземане от страна на Азербайджан на Нагорни Карабах, непризнатата арменска република, разположена на територията на Азербайджан, продължи два дни и наглед беше събитие от местно значение. Но изобщо не е така. Този задкавказки конфликт всъщност дава особено ясно да се разбере, че днешните международни институции са безпомощни във въпросите за разрешаване на междунационални конфликти по мирен начин. Огромна колона коли и камиони с арменски бежанци и с някакво жалко имущество (взимат каквото могат), хора, които не вярват в нормалния живот под властта на Баку, тръгна по серпентините на кавказките планини към Армения. Изселиха се 100 000 арменци, 20 000 засега остават.

Нагорни Карабах е истинско чудо на природата. Съвсем доскоро по планинските серпентини на днешните бежанци пътуваха туристически автобуси. А въздухът е направо фантастичен! Туристите се любуваха както на високите зелени планини, на водопадите и каньоните, така и на древните арменски църкви и на средновековните крепости. Арменските църкви са особено красиви със своята строга изчистеност и гордост. Трудно е да се каже дали ще оцелеят сега, при режима на Баку.

Войната поражда война. Мисля си, че ако в Европа не бушуваше руско-украинската война, конфликтът в Нагорни Карабах можеше да бъде спрян. Но в момента няма коалиция на забраната. Едни се радват на успеха на Азербайджан, други виждат в поражението на арменците наказание за многовекторната им международна политика. Разбира се, към първите се отнася Турция, която очевидно мечтае за единство на мюсюлманския свят под нейно покровителство, и победата на Азербайджан е златна монета в касичката й. При вторите виждаме Русия, която от пръв съюзник и покровител на Армения през последните години стана ядосана и неприязнена наблюдателка на развиващата се арменска демокрация. Русия беше възмутена и от скорошните арменско-американски военни учения и, разбира се, от това, че Армения ратифицира Римския статут на Международния наказателен съд в Хага, според който, в частност, подписалата договора страна има право да арестува Путин заради действията му в Украйна.

Много политици, пък и почти целият арменски народ, смятат, че Русия е предала Армения. Все пак нали преди само три години при подобен арменско-азербайджански конфликт Русия стана гарант на мира и даде възможност на Армения до голяма степен (вярно, някои райони бяха предадени на Баку) да си запази Нагорни Карабах. Днес обаче Русия е по-заинтересована от съюз с Азербайджан и Турция, понеже тъкмо тази пътечка я извежда в света, който е затворен за нея от руско-украинската война, и й дава възможност поне в някаква степен да заобиколи международните санкции. Народните протести в Ереван впрочем бяха насочени и към политиката на премиера Пашинян, който според хората е предал Карабах. Самият той обаче се озова в такава ситуация, че нямаше начин да окаже военна съпротива – на територията на Карабах нямаше (поне официално) арменска армия, а изпращането на войски в Карабах с цел защита на арменското население би могло да доведе до кървава баня.

Доколко всъщност обаче Русия предаде Армения? Във всеки случай руските миротворци, разположени в Нагорни Карабах, не влязоха в конфронтация (но неколцина от тях загинаха  напусто). Нещо повече, според съобщението на руското Министерство на външните работи те дори не били знаели за настъпващата война. Успоредно с политическите обстоятелства обаче съществува и друга реалност: Русия и Армения са свързани от вековна дружба. Арменци са били включвани в руския свят и като пълководци, и като големи художници като Айвазовски и Сарян. Ако по московските пазари арменците и азербайджанците продават едни и същи южни плодове и зеленчуци и без тях животът в Москва би останал без кавказки деликатеси, то в духовен план арменците – християни и в този смисъл близки до руската интелигенция – са по-близки до руската култура.

Руските туристи обожаваха да ходят в Ереван, да слушат църковни песнопения, да пият прекрасния арменски коняк и да хапват прекрасните арменски праскови, и да се любуват на планината Арарат, която, впрочем, е в Турция. На свой ред интелигенцията на Баку ни смайваше с рафинираността и източната си мъдрост. Предателството на Армения, извършено на кремълско ниво, без съмнение ще наруши, дори ще унищожи за неопределено време руско-арменските душевни връзки.

От гледна точка на международното право превземането на Нагорни Карабах е донякъде законно – ако се гледа на нещата от формална гледна точка. Обаче не току-така преди нахлуването на Азербайджан в Нагорни Карабах в Турция се срещнаха вече от отдавна  неподдържащите нормални отношения представители на Русия и САЩ. И не се разбраха за нищо. А и доста неочаквано украинският президент Зеленски в телефонен разговор с президента на Азербайджан Алиев подкрепи връщането на Азербайджан на законните му територии – в случая ситуацията доста прилича на борбата на Украйна за завзетите от Русия територии на Донбас и Крим.

Средноазиатските републики на бившия Съветски съюз като например Казахстан и Киргизия скромно запазиха мълчание по отношение на нахлуването. А сега както руското Министерство на външните работи, така и американският Държавен департамент съвсем очаквано призовават към сдържаност. Арестуването на основни политически лица на Нагорни Карабах – на тримата бивши президенти и на добре известния в Русия милиардер Рубен Вардалян, който между другото е основател на московския център за високи технологии „Сколково“ - обаче говори по-скоро за безкомпромисен наказателен съд в близко бъдеще. Вардалян призова правителството на Армения да признае Нагорни Карабах и да окаже съпротива на нахлуването.

Тук обаче би трябвало да заемем разумната позиция на Пашинян, а не тази на Рубен. Понеже неговите изказвания май ще го подведат под отговорност за тероризъм, каквато се предвижда в наказателния кодекс. Дали политиците на Нагорни Карабах ще могат да бъдат извадени от затвора в Баку е друг въпрос, и то голям въпрос. Колкото до програмата за реинтеграция на арменците в завоювания от Баку Карабах, на хартия това изглежда чудесно, дори елегантно, но едва ли ще стане.

Въпросът е там, че етническата вражда между арменците и азербайджанците има много дълбоки корени. Няма да гледаме назад във вековете, достатъчно е да споменем, че в края на 1980-те Армения решително взе под контрола си Нагорни Карабах и броят на азербайджанските бежанци е съпоставим с този на днешните арменски бежанци, а и убийствата на мирни жители по селата изобщо не бяха малко. Изселването на тюркския елемент от самата Армения по онова време си беше на практика държавна политика. Азербайджанците заявиха, че това е геноцид. Днес на същото мнение за унищожаването на Нагорни Карабах са арменците. Азербайджан официално заяви, че от 1 януари република Нагорни Карабах няма да съществува. Ясно е, че различните религии – арменското християнство и азербайджанското мюсюлманство – също имат важно значение. В Кавказ политкоректността в най-добрия случай е в ембрионално състояние, отмъщението и жестокостта често са основни компоненти на междунационалната конфронтация.

С какво загубата на Армения на Нагорни Карабах може да бъде опасна за всички нас? Ами, първо, като лош пример, демонстриращ, че военната хитрост може да стане по-важна от всякакви преговори. Освен това този пример утвърждава победата на формалния момент. Стоте хиляди жители на Армения не се броят. Съсипаните животи, психологическите травми, болестите, мъките на деца и възрастни хора – майната му на всичко това! Като пренебрегва тази хуманитарна катастрофа, днес Баку в известна степен съдейства на онези, които се опасяват от законите на мюсюлманството.

Не бива да забравяме обаче, че арменците изобщо не бяха мили и добрички, когато в края на 1980-те завзеха Нагорни Карабах и го обявиха за суверенна република, която така и не беше призната от никого, включително от самата Армения. В паметта на арменския народ Нагорни Карабах ще остане пример за подвиг на съпротива срещу вражеските ценности, и тъкмо това подкрепяше Русия, докато не започна войната с Украйна. Светът пада в капан: развързва ръцете на онези, които мечтаят за преразпределение на държавните граници, за победи над съседите или за световни перспективи за такива победи (което стана с Путин). Човечеството като че ли се отдръпва в миналото, в епохата на етническите войни, при което обаче разполага с безкрайно по-мощни нападателни оръжия.

Днешният руски пример е много опасен, но не по-малко опасен е и примерът с Нагорни Карабах. Разделяме се с Карабах завинаги със смесеното чувство на съжаление, болка и безпомощност. Същото е като част от сушата да потъне на дъното на океана. В този наш свят никога не е имало лесни етнически развръзки; днес истината и неистината са се хванали ръка за ръка и го управляват.