Реформата на съдебната власт се превърна в основна тема през последните месеци. Управляващите написаха стратегия, даже я приеха с конституционно мнозинство – нещо рядко виждано в родния парламент. Брюксел я одобри, но ни размаха и пръст, че обикновено усилията ни стигат до писане на стратегии и почти никакви реални действия. Може би най-критичната точка от дебата за реформи е прокуратурата – нейното място и контрол. Това е неслучайно – публична тайна е, че повечето знакови дела в България се разпадат, заради калпаво обвинение, а не толкова, заради грешно издадени присъди от съдиите.

Не обичам да коментирам теми, които не са присъщи на финансите и икономиката, но този път ще се осмеля да направя изключение. Икономистите от школата на класическия либерализъм винаги гледаме какъв стимул дават системите на хората в тях, а не обратното. Тоест, за нас е по-важно системата и рамката да мотивират субектите в нея да се държат по желания и очакван начин, отколкото какъв пожелателен текст фигурира като длъжностна характеристика за определения пост. Та ще си позволя и да направя кратък анализ на българската прокуратура, според това какви стимули дава тя на хората в нея и как да се промени, че да дава правилните стимули.

Как е у нас?

Покойният бивш главен прокурор на Република България, Иван Татарчев, беше казал емблематичните думи „Над мен е само Бог“. И те са истинни – веднъж избран, главният прокурор е практически несменяем и безконтролен. Не съществува никакъв формален начин върху него да бъде оказан контрол или натиск, било то от законодателна, изпълнителна, съдебна власт или дори от президентската институция. Още повече, главният прокурор се избира от ВСС, който е колективен орган с размита отговорност, формално деполитизиран, макар и съставян по квотен принцип. Следователно, дори самото избиране на главен прокурор не обременява никого с политическа отговорност.

Какъв стимул дава тази система на главния прокурор, без значение кой е той? Знаейки, че върху него е невъзможно да се упражнява контрол, бидейки несменяем, осъзнавайки, че никой не носи политическа отговорност за избирането му, главният прокурор е логично рано или късно да се превърне в един относително дружелюбен човек, който „играе“ с всички политици. Или поне с тия, които са на власт. Разбира се може и да има изключение от това правило, но правилото си е валидно.

Какъв стимул препредава тази система към съответните „всички“ (разбирайте политици, депутати, министри, чиновници и т.н.)? След като знаят, че системата превръща главния прокурор в своеобразен човек на „всички“, за тях е важно да натрупат нужния ресурс, за да си осигурят неговата закрила. Тези „всички“ няма нужда да се притесняват много, ако на власт дойде опозицията – главният прокурор така или иначе е абсолютно независим и безконтролен, та все тая кой е на власт – властта не може да му влияе.

Как го правят другите държави?

Отворих индекса на възприятие на корупцията на организацията ”Прозрачност без граници” и проверих статута на прокуратурата в десетте държави с най-ниска корупция. Не успях да намеря информация за Дания, та затова включих Австралия. Резултатът може би ще шокира много хора – от 10 държави, в нито една няма такова животно като тотално независима прокуратура и главен прокурор, над когото е само Бог. Навсякъде главният прокурор е или министър, или избиран от министър или министър председател, или избиран от парламента в някакво съдействие с президента. Така той/тя е политически отговорен/на пред избирателите или изключително зависим/а от политическа фигура, която на свой ред е отговорна пред избирателите. Малко под челната десетка в индекса за корупцията виждаме и САЩ, където прокурорите се избират директно от избирателите в съответния щат, а главният прокурор се избира от президента. Тоест, щатските прокурори са директно отговорни пред живущите в щата, а президентът носи отговорността за действията на главния прокурор. Всъщност, независимите главни прокурори и независимите прокуратури са като че ли характерна черта за държавите от Третия свят и се срещат предимно в долната половина на класацията.

Защо отговорна прокуратура?

Отговорният прокурор получава коренно различен стимул от системата спрямо абсолютно независимия прокурор. Ако е отговорен пред политически лица, той се обвързва с тяхната политическа линия и съответно е по-склонен да се превърне в оръжие за разчистване на политически врагове. Тоест, да преследва предимно тези, които са паднали от власт, за да предотврати тяхното връщане. На пръв поглед това е зле – прокурорът се превръща в продължение на ръката на властимащите. Но нека отидем още по-далеч и видим какъв стимул дава такава прокуратура на властимащите. Първият е ясен – да пъхнат падналите от власт крадци в затвора, за да не могат да ги изместят и да прикрият собствените следи, докато им трае мандатът. И тук идва ключът от палатката – властимащите политици могат да ползват отговорна прокуратура да ги прикрива, единствено докато са на власт. А това не е вечно. Именно това е критичният фактор, който се явява възпиращ – знаейки, че няма да са вечно на власт и знаейки, че следващите на власт ще използват прокуратурата да ги погне, властимащите започват да се държат "по-културно“. Ако се замислите, неизбежно ще осъзнаете, че почти всички вкарани в затвора политици в развитите държави са озовали там, след като са паднали от власт. Тоест, техните политически противници са оказали въздействие върху прокуратурата и тя ги е обвинила ефективно. Съответно, този пример на влезли в затвора, оказва възпиращ ефект на властимащите да се корумпират, тъй като е много вероятно и с тях да се случи същото, когато опозицията дойде на власт. А в една демокрация това неминуемо се случва. Политическата отговорност за избирането на главния прокурор също е мощен стимул за избиращите. Представете си, че главният прокурор се избира и отговаря на президента (примерно) – ако този човек желае да бъде избран отново, логично ще внимава кого поставя на тази позиция.

Погледнат по същия начин, американският модел също не е лош (в България той е устойчиво застъпван от Слави Трифонов и неговите сценаристи). Един директно избиран от избирателите прокурор получава естествен стимул като всеки друг политик – да бъде популярен. Но за разлика от другите политици, прокурорът не разполага с инструментите да иззема ресурс от едни хора чрез данъците и да го дава на други, и по този начин да си купува (макар и законно) гласове (не, това с купуването на ромите и пенсионерите не сме го измислили в България). Политикът-прокурор може да стане популярен, ако обвиненията му се впишат в очакванията на неговите избиратели. Следователно, той получава стимул да обвинява много и ефективно, така че да направи впечатление и да бъде преизбран. Разбира се, този модел също не е перфектен и се създават други рискове – прекомерно агресивни обвинения или „векуване“ на позицията, след като корупцията бъде овладяна до разумно ниво (както е в САЩ).

Измежду всички варианти за структуриране на прокуратурата, анализът на това какви стимули дава системата на главния прокурор показва, че абсолютното независимата и безконтролна прокуратура е възможно най-лошият вариант. Неслучайно този модел се среща предимно в държави от Третия свят. Макар и да звучи парадоксално, отговорният пред политическата система прокурор създава верижни стимули, които възпират корупцията във властимащите, тъй като тях ги е страх, че следващите ще ги вкарат в затвора. Американският вариант на избираем от хората прокурор също има своите преимущества, които изглеждат дори по-валидни в страни с по-висока корупция като България.

Анализът на Владимир Каролев е написан за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.