В приемането на 15% американски мита върху европейския внос мнозина видяха “предаване” на Европа пред американския натиск, “васално” подчинение, мекушавост и безхарактерност.

В медиите, традиционни и “социални”, (сякаш традиционните са асоциални – б.а.) имаше остри критики към Европейската комисия, дори призиви за оставка на председателката ѝ Урсула фон дер Лайен за това, че не е водила битката докрай, че не е използвала мощните средства за търговска защита на ЕС, като планираните ответни мита и инструмента за защита от принуда със забраните му за внос, изключването от обществени поръчки и пр.

Тези реакции бяха прибързани и емоционални. От хора, които не си представят добре алтернативата на търговското споразумение – търговската война и последствията ѝ – нови милиони безработни в Европа, особено в индустриалните ѝ сили като Германия, но и в производители на европейски лукс, стил на живот и храни и напитки като Франция и Италия.

Остро реагиращите, в гнева си, не видяха и друго, че малко след обявяването на сделката Доналд Тръмп “зави” в европейска посока в говоренето си по две водещи световни теми – Украйна и Газа. Той съкрати срока на ултиматума си за мир към Владимир Путин с от 50 на 10-12 дни и каза на Израел, че трябва спре да причинява глад в Газа.

Разбира се, Тръмп не изпусна възможността да превърне сделката с европейците в личен медиен триумф. Фон дер Лайен, с която той досега отказваше да се срещне, му долетя на крака в неговото голф имение в Шотландия - и то, в неделя, за да признае, че приема условията му. Америка иска, Европа се подчинява. Това е образът. Това е кадърът. Това е саундбайтът. Това е заглавието. Това е стимулът, на който някои като френския министър-председател Франсоа Байру, реагираха като кучето на Павлов и мнозина у нас ги последваха. Това е America First, това е MAGA, това е шоуто, което идва отръки на Тръмп. Но то е краткосрочно.

Както днес Си Ен Ен отбелязва в анализ истинските показатели за успех на сегашния американски президент ще бъдат Украйна, Газа и търговията. И там триумфът му още е далече от гарантиран. Докато европейците са бегачи на дълго разстояние и имат стратегия – т.е. изчислили са (поне в Брюксел и в Берлин), че 15% мито е по-малко зло от търговска война, която пак би завършила с преговори, но с много по-лоша стартова позиция за ЕС.

Обявената в Търнбъри сделка е рамкова, предстоят още преговори по детайли като квотите за търговия с метали, евентуални нулеви мита за алкохола. Как ще завършат те, не е ясно. Но е ясно, че договорените вече мита оскъпяват с 15% европейските стоки за американския потребител.

Ако Путин пренебрегне ултиматума да спре войната срещу Украйна, Тръмп ще има проблем да наложи наказателни 100-процентови мита на страни като Индия и Китай, за това че продължават да купуват руски нефт.

Що се отнася до Газа, Тръмп не е казал нищо повече на Нетаняху от това да даде на палестинците нещо да ядат, колкото да не умират от глад. Едва ли би рискувал отношенията с главния съюзник на САЩ в Близкия изток, а това съвсем не води към мир и решение с две държави.

Що се отнася до готовите за търговска война французи, чийто премиер нарече деня на споразумението със САЩ “мрачен”, можем да кажем, че желанието е похвално, стига да бъде съчетано с можене. Но с какво точно може Европа да се противопостави на САЩ – най-силната държава в света?

  • Със суровинна база? Европа разчита основно на внос, особено на енергоносители.
  • С превъзходство в науката и технологиите? САЩ бие тук Европа във всички области, освен в безвъглеродните технологии.
  • С глобални компании-“еднорози”? Европейските са значително по-малко от американските и с ограничено влияние.
  • С политическо единство или военна мощ? Това са двата основни дефицита на Европа.

Когато Европа се опитва да действа като сила, първо трябва сама да определи какво точно е: държава или организация? Самата тя не е единодушна по въпроса. И това личи при всяка криза, при всеки труден върпрос, който трябва да реши.

Най-лесно е да се критикуват Европейската комисия и нейният лидер – институционалното „момче за бой“ на континента. Но зад слабостта на Комисията се крие истинският проблем: разпокъсаните интереси и политическа немощ на държавите членки. Искат от нея различни и често противоречиви неща, после ѝ прехвърлят вината за собствените си неуспехи.

Франция, например, настоява за търговска война със САЩ – но дали е готова да я води и да плати цената ѝ? С население, привикнало към социални придобивки, със слабо и непопулярно управление, тя трудно би издържала на последствията. А същата Франция често се противопоставя на споразумения за свободна търговия, като това с Меркосур.

Данните говорят ясно: германският износ за САЩ през изминалата година е над три пъти по-голям от френския – $175,6 млрд срещу $55,5 млрд. Нима председател на Европейската комисия от германски произход, член на партията на действащия канцлер, би рискувала германските работни места в името на френска позиция?

Споразумението от 27 юли е трезво признание: Европа е икономически и политически уязвима. Тя не е тръмпоустойчива, а отговорността за това е преди всичко в националните правителства – не в онези, които те са посочили да ги представляват, но не са овластили реално.

Текстът е първоначално публикуван в личния блог на автора.