Доц. д.н. Мартин Иванов е доцент в катедра „Социология“ на СУ „Св. Кл. Охридски“. Специализирал е в Кеймбридж, Единбург и в Националния университет на Ирландия. Автор е на над двеста научни публикации и десет монографични изследвания върху социалната и стопанска история на България от Възраждането до наши дни. Последната му книга е "Бившите хора на концлагерна България" и е посветена на съдбата на онези близо половин милион жени, мъже и деца, дамгосани, прогонени и системно декласирани след 9 септември 1944 г. от комунистическите власти. Тема, която разглеждаме днес по проекта "100 въпроса за тоталитарната държава".
- Какво се влага в понятието "бивши хора" след 9 септември 1944 г., доц. Иванов?
- Този термин се използва, макар да няма точна терминология по отношение на тези хора. А и отношението към тях е двойствено. Репресията е била безразборна. Отначало целият свят е подреден по един привидно добре организиран начин. Има няколко кръга в рамките на тази концлагерна България - адът, в който са изпаднали представителите на стара България.
Най-тежкият кръг е от хора, които са минали през физическа репресия - убийства, лагери. По-външният кръг е от хора, които са минали през имуществена репресия - отнема им се жилището, изпратени са да живеят някъде в провинцията, губят земята си.
В третия кръг са хората, които са попаднали и са подложени само на различни форми на дискриминация – не можеш да учиш, не можеш да пътуваш. Дискриминацията минава и през невъзможността да се заемат различни ръководни постове.
За да се издигнеш трябва да минеш през някакъв договор с дявола – или да работиш за ДС, или да станеш партиен член. Нещо, което немалко хора се опитват да избегнат.
Къде ще попаднеш често е случайно и зависи от субективни критерии - завиждам ти, имаме имуществени проблеми, отказала си да се ожениш за мен.
Кръговете са динамични, можеш да минаваш от един друг в зависимост от съдбата. Всеки има свои писти, за да си осигури някакъв нормален живот. Това е напълно разбираемо, защото героичната поза би могла да бъде отстоявана месеци, година, но не и над пет десетилетия.
- Известно е, че има "бивши хора", които първоначално са били репресирани, но после пък са били възстановени, защото новата власт е имала нужда от добри специалисти.
- Има и такива, които първо не се репресирани, а са репресирани в края на 40-те години по т.нар. трайчокостовистки процеси. Житейските истории са много интересни и са трудни за обобщение. А хората все пак са опитвали да запазят някакво достойнство в новата система, но в рамките на старото приличие.
Един концлагерист разказа за свой приятел, бивш адвокат. От т.нар. шкартирани адвокати, на които не им се позволява да практикуват професията си. Той му споделя, че е имал възможност да се върне към адвокатската професия срещу съответните компромиси. И той казва: "Аз предпочитам да остана водопроводчик, вместо да се върна". Името на този човек не е запазено, а човекът който разказва историята е Атанас Атанасов, бивш земеделец, концлагерист в "Белене".
През някаква квалификация и умение тези хора успяват да намерят някаква по-прилична писта в рамките на един ограничен и относително нормален живот.
Ние днес много лесно съдим. Аз дори смятам, че е много пресилено да обвиняваме хората, които по принуда са били вкарани в доносничество. Ние си мислим, че животът се дели на герои и антигерои. Дори тези, които в някакъв период от живота си са били принудени да се пречупят, не трябва да бъдат лесно съдени. Ние не знаeм как бихме реагирали на тяхно място.
- Коя от всичките истории на "бившите хора" ви е направила най-голямо впечатление?
- Трудно е да се определи. Аз бях изненадан колко силни и емоционални са тези разкази. Тези хора са с много силна чувствителност, с добра обща култура. Много от тези разкази са пълни с бисери. Мога да ви дам за пример историята на Ириней Константинов. Неговият чичо е бил свещеник, убит е по 9-и. От него е останала една цигулка, която е много скъп спомен за неговото семейство. На тази цигулка са свирили няколко поколения, а сега е във внучката на Ириней Константинов, която свири на нея в Лондон. За мен това е силна метафора за това как споменът какви сме били ние, нашият род, нашето семейство, е запазен.
Днес тази група на "бившите хора" вече се е разпаднала. От последните няколко народни събрания, министерски съвети, единствените хора, за които можем да твърдим, че принадлежат към групата на наследниците на "бившите хора" са депутатите Никола Минчев и Георги Ганев. Може би има и други. Георги Ганев е внук на регента Венелин Ганев. Дядовците и прадядовците на Никола Минчев също са били в политиката, един от тях е бил адютант и съветник на цар Борис III.
- Не мислите ли, че все пак нашето много бавно и на моменти мъчително завръщане към Европа, освен всичко друго, е един вид политическа и морална реабилитация на "бившите хора", на техните идеи и стремежи?
- Надявам се, че да. Като цяло е очевидно, че няма реабилитация, както нямаше и пълна реституция. Като цяло тези хора и техните наследници не са в медийния фокус. Не ги виждаме по телевизиите, не четем техните интервюта. Остават встрани, за разлика от внуците и правнуците на червената буржоазия. Тя взе завоя от 1989 г. по един блестящ начин.
- Тя даже като че ли сама го провокира този завой?
- Това можем да гадаем. За тях четем много повече, докато за другите само мимоходим се споменава.
- В случая вероятно има значение и тяхното възпитание. Те не са възпитани да се бутат на първа линия
- Спомените на тези хора са по-скоро лични - тук беше нашият дом, тук беше нашата фабрика, прабаба ми е знаела четири езика, прадядо ми е получил френския орден на Почетния легион. Използват се политически по-обрани модели.
- Каква е била съдбата на подбни хора в другите социалистически страни?
- Отношението е било сходно. Дори терминологията е взаимствана от СССР. Макар че за пръв път терминът "бивши хора" е от времето на Френската революция и се е отнасял за бившите аристократи. Най-точният термин е може би "класови врагове".
Има случаи на човек, който е отказал да се ожени за партизанка и е убит от нея. Има случаи на роднини, които са харесали имот на свой близък в София и са уредили той да бъде изселен, за да се настанят те.
Всичко се случва по един балкански персонифициран начин. Може би в другите социалистически страни репресията е била по-умерена.
---
Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.
Още по темата
- "Така се натъпкахме, че баща ми скришом си разкопча копчето на корема и за да не забележат неговия либерализъм, покри се с кърпата" (ОТКЪС)
- Рангел Вълчанов, Юз Алешковски и защо не трябва често да безпокоим небесата (ОТКЪС)
- "Остава въпросът дали компютърът, такъв какъвто е днес, щеше да бъде изобретен без Атанасов?" (ОТКЪС)
- Цвета Караянчева се хвали с книга за Родопите, издава я Иван Гранитски
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни