Огнен и мащабен, преплитащ митология и оригинални фентъзи похвати, дебютният роман на Хана Кейнър ще се хареса на читателите, които копнеят да прочетат още от Патрик Ротфус, Скот Линч, Дж. Р. Р. Мартин и Анджей Сапковски.

В богат и пълен с алчни богове и още по-алчни хора свят ни запраща дебютният роман „Палач на богове“ на Хана Кейнър – моментален №1 бестселър на Sunday Times и оплете милиони почитатели на епичното фентъзи в примамващата си, мрачна вселена.

Опустошително пристрастяващ още от първите страници, изплетен от остър стил и живи персонажи, „Палач на богове“ се появява и на български език в превод на Десислава Сивилова и с великолепния оригинален арт на Том Робъртс (ИК „Сиела“).

„Боговете се раждаха от хорските молитви, а никой не искаше да го застигнат клетвите им.“

Кисен има зъб на боговете още от дете. Тези проклети, могъщи и лукави създания, които се хранят с молитвите на хората, пируват с тяхната надежда и отчаяние. Същите богове, които отнемат цялото ѝ семейство. Които карат баща ѝ да се жертва за нея и изсмукват всичко ценно в живота ѝ. Всичко освен изпепеляващия глад за отмъщение.

Сега Кисен живее, за да бъде „Палач на богове“. Тя познава техните желания и жажди, знае как да ги изкуши и така стъпка по стъпка да се доближи до голямата си цел: да унищожи всяко едно божествено изчадие, което броди из Мидрен.

Докато не попада на бога на белите лъжи Скеди, който се оказва обвързан с невръстната благородничка Инара. А нейното семейство е избито от загадъчни наемни убийци.

Придружени от някогашния рицар и дясна ръка на краля Елогаст, четиримата се отправят на мисия, която ще ги отведе към разрушения от владетеля Бленрейдън, където дивите богове все още вилнеят.

Оказали се право в епицентъра на бушуваща гражданска война, Кисен, Елогаст, Скеди и Инара ще трябва да се опълчат срещу демони и богове, предателства, мрачни тайни, проклятия и епични битки.

Всеки един от тях има сметки за разчистване с последните богове. И молба, която да отправи към тях. А залогът тупти в синхрон с ръждивото сърце на техния прогнил от измама свят, който трябва да бъде спасен.

Огнен и мащабен, преплитащ митология и оригинални фентъзи похвати, „Палач на богове“ дава началото на страховита реалност, в която истината оставя кървав послевкус.

Изпълнен с фини детайли, подобно на парченцата от умопомрачително умен пъзел, дебютният роман на Хана Кейнър ще завоюва сърцата на читателите, които копнеят да прочетат още от Патрик Ротфус, Скот Линч, Дж. Р. Р. Мартин и Анджей Сапковски.

* * *

Снимка "Сиела"

Из „Палач на богове“ от Хана Кейнър

1.

Трудно е да убиеш бог сред стихията му. Кисен си го напомняше с всяка прокълната крачка, която правеше по стръмните хълмисти склонове на Западен Мидрен, някогашния могъщ съсед на Талисия. Могъщ до момента, когато изгуби източния си търговски град Бленрейдън и половината му жители заради кавга между боговете. Ужасно за Мидрен, но отлично за кесиите на убийците на богове като Кисен.

Предутринният въздух беше мразовит; Мидрен едва бе започнал да се отърсва от хватката на зимата. Макар десният ù крак да бе създаден за преходи и да беше превързала два пъти коляното си, Кисен вече усещаше как се образуват мехури на местата, където протезата се триеше в плътта ù, а това щеше да ù докара зверска болка по-късно. Тясната пътека през гората беше покрита с кал и полуразтопен лед, но Кисен различаваше ту отпечатък от стъпка в мъха тук, ту преобърнат камък там, на места дори капки кръв, което ù подсказваше, че е на прав път; точно по такива пътеки се молеха хората.

Въпреки уменията ѝ за проследяване, слънцето наполовина беше изгряло, докато открие мястото – редица бели камъни по края на пътеката, където надолу теренът се изравняваше към близък поток; нещо като праг. Тя разкърши рамене и си пое дъх. Навярно би могла да подмами божеството до по-малко светилище, но щеше да е нужно време и търпение. А тя не разполагаше с нито едно от двете.

Прекрачи камъните.

Звуците се промениха. Изчезнаха птичите песни в ранната утрин и ароматът на шума и слама. Вместо това тя чуваше шуртяща вода, усещаше дълбочина и студенеещ камък и подушваше във въздуха едва доловими следи от тамян – и кръв.

Беше по-трудно да унищожиш бог, отколкото да го създадеш. Дори да е наскоро роден като тази богиня, едва на няколко години. Още по-трудно беше да го изкушиш с монета или мънисто, след като е развил вкус към жертвоприношения.

Миризмата на тамян се усили, докато Кисен се спускаше внимателно по брега. Богинята знаеше за присъствието ù. Тя се спря на камъните по брега, посвещавайки се на болката в краката си, на студената сутрин, на острите пробождания на мехурите. Не извади меча си – още не. Реката беше плитка, но течението – силно, побеляло от пяна от близкия водопад.

Въздухът захладня.

Не си добре дошла тук, убийце на богове. Мисловната реч на боговете беше по-болезнена от игла в черепа. Все едно някой разкъсваше съзнанието є и нахлуваше в него.

– Станала си алчна, Енераст – отбеляза Кисен.

Въздухът изсвистя. Имената притежаваха сила и за боговете произнасянето им бе като забита кукичка в хрилете, която ги издърпваше на показ. Но само името не беше достатъчно да улови Енераст.

Просто малко кръв – оправда се Енераст, – някое и друго теле. Не съм посягала на потомството на човеците.

– Я стига, уморила си ги от глад, докато не са го принесли в жертва – заяви Кисен, докато се озърташе, за да прецени обстановката. – Оставила си във водата им да плъзнат болести. Завлякла си до бреговете си децата им, старците им и си заплашила живота им.

Мястото, където стоеше, имаше твърде малко предимства. Реката плискаше по ботушите ѝ.

Местният управник наистина е трябвало по-рано да повика вейга. Никой себеуважаващ се началник на град с размерите на Енертън не би трябвало да остави бог да живее достатъчно, че да натрупа толкова мощ. Макар светилищата да бяха забранени, продължаваха да се появяват богове. Могъщи създания, духове, придобили живот и воля от любовта и страха на хората, докато не закрепнат достатъчно, за да ги използват. Хората бяха глупави създания, а боговете бяха жестоки.

– Наранила си ги – продължи Кисен.

Водите в краката є спряха своя бяг и вместо това се завихриха и заплискаха покрай брега.

Така ми се полага. Нали съм богиня.

– Ха – изсмя се Кисен безрадостно. – Възползваш се от страхливите, Енераст. Ти си плъх, но аз ще те уловя.

Кисен бръкна под наметката си от промазана вълна, прокарвайки пръсти по джобовете, пълни с реликви и тотеми, инструменти и тамян – всичко нужно за занаята є. Откри онова, което търсеше, по малките изпъкнали знаци на шишенцето и пъхна нокът под запушалката, за да я избута нагоре. Вътре имаше извито парче кожа с надписи.

Атмосферата наоколо се натегна, изпълни се с безпокойство и вълнение. Водата се разпени. Какво е това?

Кисен не умееше да улавя емоциите, както правеха боговете: страх, надежда, отчаяние, те обичаха да си играят с тях, без да ги е грижа. Но тя знаеше с какво да ги изкуши, за какво копнеят.

– Молитва – отвърна, без да вади кожата.

Искам я.

– Молитва на млад мъж от далечно село. – Кисен завъртя тапата в ръка. – Иска да се спаси от сушата и горските пожари, да спаси реколтата и добитъка си. Отчаяно се нуждае от вода.

Дай ми я.

– Той е готов да ти обещае всичко, Енераст.

– Кисен се усмихна. – Всичко.

Моя е.

Водите се вдигнаха нагоре и се извиха в зелен водовъртеж, от който изплува гладка като камък глава и покрити с водорасли ръце. В центъра на туловището от течаща вода се виждаше тъмно петно: кърваво сърце. Създанието посегна към Кисен, но тя застана по-стабилно и измъкна оръжието си с едничко плавно движение, разсичайки пръстите на Енераст. Богинята изписка и се дръпна назад, а мястото, където речната є плът беше разкъсана, отново се запълни с вода.

– Боли – изрече тя на глас, по-скоро изненадана, отколкото от болка. Очите є бяха плоски и сиви, като камъчета. Мечът беше лек и по-здрав от стомана, издръжлив, изработен от смесица от желязо и бридитова руда, като крака на Кисен. Умееше да разсича плътта на боговете също като човешката, като се започне от най-дребните божества на изгубените вещи и се стигне до великите богове на войната. Богиня като Енераст, наскоро появила се в тази планинска река, никога досега не беше наранявана от бридитено острие.

Богинята показа зъбите си от рибя кост и заля брега под краката на Кисен. Той поддаде и Кисен потъна в реката. Опита да изплува, но около китките ù се увиха водорасли и я повлякоха по-надълбоко. Вода изпълни устата и носа ù, нахлувайки към белите ù дробове.

Кисен прокара меча си напред през водораслите и заби острието му в речното дъно. То попадна между два камъка и се заклещи. Тя заклини здраво десния си крак и се почувства по-стабилна. С всички сили издърпа оръжието от водата, разсичайки с ръба му течението и водораслите. Изплува нагоре и отряза отведнъж ръката на Енераст, с която богинята посегна, за да я натисне отново под водата.

Плътта на Енераст шурна като водопад. Тя изпищя, разсея се и течението отслабна, а Кисен видя онова, което търсеше. Зад водопада проблеснаха кост, цветна панделка и камък: светилището на речната богиня. Енераст не беше като старите богове, притежаващи толкова светилища, толкова молитви, че биха могли да пътуват по света, когато си пожелаят; беше нова богиня, макар и родена сред пустошта, и се нуждаеше от светилището си, за да оцелее.

Кисен не даде време на Енераст да възвърне формата си, а скочи напред, вдигайки меча си в атака.

Енераст падна в капана. Гмурна се да защити светилището си, а Кисен се обърна в последния момент, завъртя се около коляното си и издигна меча нагоре, нагоре. Тя го заби в тъмния торс на Енераст и той потъна право в кървавото ù сърце. Богинята изрева като разцепващ се бент. Тя сграбчи ръката, с която Кисен държеше меча, и я стисна така силно, че би могла да смели костите ù.

– Моля те – промълви Енераст, – подари ми живота, вейга; тепърва би могла да се нуждаеш от мен.

– Не се нуждая от богове – заяви Кисен.