Великден нямаше да бъде възможен без страданията и земната смърт на Спасителя. В свой репортаж в ефира на бТВ Марин Николов разказва историята на един български духовник, който живее, страда и умира по примера на Христос. По ирония на съдбата или по Божия промисъл, той издъхва на връх Великден, след като е бит и изтезаван в арест на Държавна сигурност през далечната 1952 г. 

Отец Евстати е един от многото духовници, загинали след насилие в първите бурни години на социалистическата власт у нас. Животът му обаче се откроява като пример сред хората. 

„Какво може да се каже за онзи пастир на църквата, който служи на олтара, само за да се храни от него, а не за да храни душите, гладуващи за правда и спасение, с хляба на живота? Носиш име, че си жив, а си мъртъв. Но що значи телесната смърт? Страшна и люта я прави единствено грехът.“

Тези думи четем в една проповедите на отец Евстати Янков - светило в българското духовенство от годините на социалистическия режим.

„Той е енорийски свещеник по времето на двете световни войни т.е. гладните, бедните, вдовиците, сираците са били в изобилие в тези периоди. Създава едно християнско братство, което има две основни цели – събиране на средства за подпомагане на бедните и нуждаещите се и разпространяване безплатно на християнска литература, организирано с християнски беседи сред населението. За този период от 1940 г. до 1948 г. официално по документи братството успява да събере над 20 000 и да ги раздаде на нуждаещите, които за едно Чепеларе по онова време наистина са огромни суми“, разказва богословът Стефан Илчевски.

Проповядвал и помагал на бедните протойерей Евстати Янков от Чепеларе издъхва през 1952 г. след бой и мъчения в ареста в Асеновград, организиран от тогавашната милиция към Държавна сигурност. За съдбата му се знае от свидетел - един от свещениците, които също като него били в ареста тогава.

Стефан Илчевски е богословът, който описва в книга активната християнска дейност на отец Евстати в Чепеларе преди и по време на епохата, отрекла бога и вярата в него, а невръстната по онова време внучка на Евстати си спомня как той се върнал след ареста в дома им.

„Видях го като се върна и като легна. И повече не стана. Изпитвах много силна мъка. Те са убивани хора и за други идеи, не само заради християнската религия. Намирам го за много погрешно и античовешко. Не трябвало да проповядва, не трябвало да кръщава, не трябвало да венчава. И след като това му се забранява, той не се е подчинил просто“, разказва Тодорка Дандарова.

Проповедите, молебените и благотворителността на отец Евтстати продължили с пълна сила и след смяната на режима през 1944 г. В първите 8 години на новия строй той се оказва по-голям авторитет от социалистическите управници, възприели като официална идея марксисткия атеизъм - разбирането, че религията е „изопачен мироглед“, който дава утеха на потиснатите, експлоатираните и трудещите се и че замъглява тяхното съзнание с вяра.

Новите силни се заемат с изграждането на нов свят, без религия и собственост. Още в размирната първа година на режима десетки свещеници из страната ни са убити.

„Тогава са най-кървавите брутални убийства. Масово тези хора безследно изчезват. Свещениците са обвинявани като фашисти, те са обявени за фашисти, подстрекатели за включването на България към Втората световна война, представете си един селски свещеник, който бил причина за това. Заравяни са в масови гробове, не се знае дори къде са“, казва Илчевски.

След 1948 г. властта продължава с обвинения към свещеници, но вече за финансови злоупотреби или шпионаж за чужди структури.

За известно време голямото влияние на отец Евстати в Чепеларе и любовта на хората към него го запазва от арести и тежки обвинения. Уважавали го и видни комунистически лидери в района. Вярвало се, че молитвите му за здраве закриляли хората.

Първоначално опитите на властта да ограничи дейността на Евстати били по-меки.

„Той е предупреден да престане. Казва му се, ето има и други свещеници, и те служат, но не като теб, и ти си служи като тях. Хората по цял ден се мъкнат в църквата, проповядваш по два часа. Той отговаря, че дори и да не вярва в Бога и да е един лош свещеник, само заради заплатата, която получава, то би следвало да изпълнява задълженията. Има един случай, когато отвличат сина му, понеже не могат да окажат натиск върху него. След няколко месеца го освобождават и се връща, един камион се опитва да го смачка на улицата посред бял ден“, разказва Илчевски.

Следва грабеж в дома на свещеника от трима партийни активисти, които оправдавали постъпката си с идеите срещу църквата. От дома на свещеника изчезват пари за строеж на камбанария, който той организирал. Притиснати от възмущението на града извършителите били смъмрени от своите висшестоящи. Нямало милиционер, който да посегне на Евстати. Накрая той е накаран да излезе от Чепеларе, разказва Илчевски.

Повикан е с писмо на заседание в архиерейството в Асеновград, за което сам допускал, че е фалшиво - то не посочвало причина за заседанието, както обичайно. Въпреки съмненията Евстати отпътувал.

Още на слизане от автобуса в Асеновград, той е арестуван от представители на „Държавна сигурност“ и измъчван, разказва изследователят. Оживял благодарение на трима милиционери от родния му град, които организирали освобождаването му.

Евстати живее още два месеца и почива заради изтезанията. Той получава сепсис и с увредени бъбреци умира навръх Великден.

След смъртта на Евстати християнската общност в Чепеларе не изчезнала напълно, разказва внучката Тодорка, но се свива.

„Първо не можеха да стават венчавки, не можеха да стават кръщенета в църквите. Имаше един период, той отмина, когато следяха кой ходи на църква и биваше предупреждаван, че може да се раздели с работата си. Майка ми например не можеше да започне работа. Исках да уча във френска гимназия и тогава се искаше от съвета да ми дадат бележка - не ми дадоха бележка и аз тогава останах тука да уча. Много години не можех да ходя на църква, обаче като си дойдох тук след промените в Чепеларе и отидох на църква, и започнах да пея. Започнах да пея в църквата“, разказва внучка му.

Година след смъртта на Евстати Янков новопостъпилият патриарх Кирил успява да убеди социалистическата власт да освободи оцелелите затворени свещеници, а църквата тихо и тлеейки оживява до смяната на строя. Благодарение на няколко души и паметта на Чепеларци, следата от отец Евстати е жива и днес.

Починал в деня на възкресение Христово, той живее като деятел на църквата, но не войнстващата, не агресивната, чиито проявления историята също познава. Нито пък на изолираната, отдалечена от светския живот църква.

За близките и братята му по вяра Евстати остава пример за живот сред хората и за хората.