„Селянката се окахъри, да имаше криле, щеше да го вземе и да хвръкне с него“. По този цитат от разказа „Една българка“ на Иван Вазов разсъждаваха седмокласниците на въпрос от изпита от националното външно оценяване по български език и литература. От тях се изискваше с 3-4 изречения да напишат какво внушават думите от V глава на творбата. На съвременен тийнейджърски език това се превежда като „Старата чанта е в биг трабъл, брат, да можеше да стигне до Терминал 2, че да дисапирнат и двамата, брат...“

....

Тази година имах юбилей. Навърших 50. А на изпита на седмокласниците се падна „Една българка“. Когато аз бях 7-и клас, а това беше много отдавна, и на мен ми се падна „Една българка“.

Толкова отдавна беше, че не само нямаше интернет, а и никой не фантазираше, че е възможно да има. То още Тодор Живков беше на власт и никой не подозираше, че след година ще падне, та камо ли да се занимава с фантазии, че един ден ще имаме джиесеми, социални мрежи, нискотарифни авиокомпании, френско сирене, датска бира и китайски нудли, дънки, маратонки, кредитни карти и хоумофис с виртуален чат. Имаше само два вида кашкавал, банани по Нова година (даже Коледа нямаше), корекоми и „Изаура“. И „Една българка“. Но дори тогава, в онези динозавърски времена, изучаваното по литература затрудняваше всичките ми връстници от панелните блокове, за които селската идилия бе само приятен спомен от ваканцията на село при баба.

Всички тези литературни баби, моми, момци, цървули, галоши, гайди, волове, сърпове и чукове бяха някакъв паралелен свят, който ние, днешните 50-годишни, поне бяхме зървали при бабите или прабабите си. Аз, например, съм виждала стан в употреба, прабаба ми имаше и тъчеше понякога. Но не съм виждала, камо ли хващала сърп. Всеки път, когато трябваше в училище да разсъждавам над някоя Пенка със сърпа на нивата, трябваше да се замислям кое беше сърп и кое чук (щото такива бяха времената – на сърп и чук, за които поне бях запомнила, че са различни от Чук и Гек). Е, днес вече животът ме понаучи на туй-онуй и често се е налагало да хвана някой чук у дома, но за 50 години така и не съм виждала сърп в нечие домакинство. Само в музея.

Разбира се, аз и рицарска броня не съм виждала в употреба, и черешово топче, и руска тройка или истински барон, но това не ми пречи да разбирам произведения с тяхно участие. Просто съм ги чела, когато съм била готова за тях.

Въпросът всъщност не е дали да се учат и препитват разкази като „Една българка“, а кога. Колкото по-архаичен е езикът и напълно изчезнала описаната реалност, толкова повече подготовка и знания са необходими, за да бъде разбрано едно произведение.

Както в математиката, преди да стигнеш до уравненията, научаваш таблицата за умножение, така и в литературата – преди да посегнеш към текст с диалектни думи, отпаднали от употреба термини и несъществуващи вече изрази, трябва да си подготвен за епохата, нравите, бита и диалекта. Никой не очаква от 13-годишните да четат Толстой, Кафка или Стайнбек. Има време и за тях. Специално Вазов има великолепни произведения, които могат да се четат от всеки и във всяка епоха, но сякаш нарочно повечето от тях не се изучават в училище. Например пиесите му са вълнуващи, четивни и също се занимават с българската държава, но не със селското ѝ битие.

Българското училище е заседнало в началото на ХХ век, когато става дума за литературата и дори и да е успяло да се оттърве от комунистическата идеология, не се и опитва да преразгледа селската такава. А тя съществува и също е плод на тодорживковата България, когато той и съпартийците му издигнаха селото в култ и възпитаваха омраза към градското като към буржоазно и вредно.

И ако в началото на ХХ век над 80% от българското население е селско и точно тази подборка от литературата е най-близко до тях, то век по-късно над 80% от българите са родени и живеят в градове, родителите им са родени и живеят в градове и от поколения са носители на градска култура. Светът на баба Илийца днес е вече метафоричен и изисква повече подготовка – образователна и дори житейска, за да стигнеш до посланията му.

За днешните тийнове е по-лесно да разберат Смирненски, Гео Милев или Лилиев, ако ще седим в миналото, отколкото баба Илийца на Вазов. Макар че основните ценности, които възпитава у нас литературата и които се преподават и с разкази като „Една българка“ – човещина, любов, саможертва, доброта, подкрепа, смелост, борбеност са неотменими и непроменени и до днес.

Просто по-лесно ще бъдат разбрани от седмокласниците с произведения, за които не са необходими допълнителни часове за превод и тетрадки-речници. Когато магията на литературата, талантът на писателя, вълшебството на изградения от него свят, не се препъват в огромни препятствия на чисто езиково ниво, карайки децата да смятат, че четенето е сложна, трудна, скучна и ненужна дейност. Пък по-натам, когато са усвоили основното с близки до техния свят произведения, ще могат да разберат и онези, които са писани в други времена, в друг контекст, в един съвсем различен свят, от който днес в чисто материален аспект не е останало почти нищо. Или се намира само в музеите, но това кое е добро и кое - зло си остава същото.

Ако ние сами издигаме стени и удължаваме пътя към усвояването и утвърждаването на общите ни ценности, нека не се чудим, че патриотизмът ни днес е „Исторически парк“, фалшиви народни носии и ориенталски попфолк, ценностите ни са най-големият пилон, най-дългото хоро и най-витата баница, а българското е символ на нещо много сложно за разгадаване, нуждаещо се от превод, екзотично, различно от останалия свят, неразбрано, самобитно и отделящо ни от всичко и всички. А не обединяващо като обичта към ближния, готовността да постъпиш добре с друго човешко същество, помощта, трудолюбието, смелостта, правдата, личното величие и обикновената човешка доброта...

Тях трябва да преподадем първо. И то така, че всички да ги разберат, възпитат и открият у себе си първо, а после и в света около тях.