"Амбър Патерсън Периш мразеше да посещава съпруга си във федералния затвор" (ОТКЪСИ)

„Планът не беше „Последната госпожа Периш“ да има продължение, но не можехме да спрем да мислим за персонажите.“

През изминалите седем години разговорите между сестрите Лин и Валъри, известни с творческия си псевдоним Лив Константин, отново и отново се завъртат около три паметни образа от дебютния им роман „Последната госпожа Периш“: изпечената манипулаторка Амбър, сексапилния милиардер Джаксън Периш и перфектната му съпруга Дафни. Защото помежду им сякаш има нещо незавършено – не всички козове са разкрити и играта далеч не е приключила. Тяхната привидно бляскава, но всъщност мрачна и разтърсваща история, им печели огромна база от верни почитатели, които не пропускат възможност по време на литературни събития да попитат авторките ще има ли продължение. Доскоро отговорът беше: „Никога не се знае“. А сега дългоочакваната „Следващата госпожа Периш“ е факт и излиза на български едновременно с „Първият удар“ – вълнуващата предистория, която повдига завесата към тъмното минало на Амбър.

След грандиозния успех на „Последната госпожа Периш“, превърнала се в абсолютна сензация сред почитателите на заплетените сюжети, интригите и неочакваните обрати, летвата е вдигната високо. Лив Константин не само се изправят пред предизвикателството да се завърнат към история, писана преди години, но и се заемат с нелеката задача да надхвърлят всички очаквания, като сервират на читателите още повече напрежение, подли схеми и коварство във втората част от неустоимата си дилогия. И успяват да изпълнят целта си – „Следващата госпожа Периш“ е оценена от повече от 100 хил. потребители на Goodreads, има рейтинг 4,2/5 звезди в Amazon и е избрана за книга на месеца от клуба на CBS New York. Този разтърсващ психологически трилър усилва апетита за драма, скандали и лукс, вероятно защото „борбата между доброто и злото никога не е била по-подмолна“, както не пропускат да отбележат редакторите на Kirkus Reviews.

„Следващата госпожа Периш“

След като стига върха на социалната йерархия на Бишъпс Харбър, Амбър най-сетне може да си отдъхне. Не е никак трудно да се наслаждава на имението си с басейн, на лъскавата кола, последен модел, която я чака в гаража, или на гардероба, пълен с маркови дрехи, особено сега, когато е свободна да прави каквото поиска. Само че радостта на Амбър Патерсън Периш трае по-кратко от очакваното. След като освобождават Джаксън от затвора по-рано от предвиденото, тя е принудена отново да се съобразява с прищявките му. Зад решетките той разполага с достатъчно време да състави собствен план. А Амбър ще му помогне да го изпълни, независимо дали това ѝ харесва, или не. Решен да си върне Дафни, бившият ѝ съпруг прави всичко възможно, за да я убеди, че се променил. Но тя неведнъж си е патила и този път има едно наум. Призраци от миналото се завръщат и нов играч излиза на сцената. Някои се оказват съюзници, а други – заклети врагове. Но кой ще победи в опитите си да надвие останалите?

Със следващата доза от тази скандална история, изплетена от лукс, манипулация и скрити намерения, Лив Константин покачват градусите до неузнаваемост и понасят читателите към ново опияняващо приключение в света на богатите, където нищо не е такова, каквото изглежда.

„Първият удар“

Амбър Патерсън крие прекалено много тайни и дори най-малката грешна стъпка може да провали внимателно обмисления ѝ план за ново начало. Тя знае, че заслужава повече от онова, което съдбата ѝ е отредила, и е готова да направи необходимото, за да постигне амбициозните си цели. Сега е време за най-големия ѝ удар до момента – някой от богаташите в Гънисън, Колорадо да сложи диамантен пръстен на ръката ѝ. Веднъж щом мишената е набелязана, нищо не може да я спре да получи желаното. Само че някои избори имат опасни последствия, особено когато са замесени неподходящите хора. Изглежда, че безскрупулната Амбър има конкуренция – някой, който също толкова добре умее да дърпа конците в своя полза; и който е способен да разруши всичко, за което се е борила със зъби и нокти.

„Първият удар“ е неустоим трилър, който поглъща вниманието на читателите с изненадващите си обрати, подлите схеми и умелата психологическа игра. Това е книга, която ще накара кръвта ви да ври и кипи.

„Последната госпожа Периш“

„Последната госпожа Периш“ е издадена в повече от 30 държави, оглавява класациите за бестселъри на New York Times, USA Today и Wall Street Journal и е избрана за книга на месеца в читателския клуб на Рийз Уидърспуун. Предстои филмова адаптация, продуцирана от стрийминг гиганта Netflix, режисирана от носителя на „Оскар“ Робърт Земекис и с участието на Дженифър Лопес в една от главните роли.

„Невероятно реалистичен, хипнотично завладяващ и възхитително страховит и ужасяващ – един от най-добрите психологически трилъри, които ще прочетете през годината.“ – Лий Чайлд

Лив Константин е литературният псевдоним на Лин и Валъри Константин. Понеже ги делят три щата, двете постоянно си чатят и непрекъснато си разменят имейли. Отдават умението си да съчиняват мрачни сюжети на факта, че с часове са слушали историите, които баба им гъркиня им е разказвала.

* * *

Из „Следващата госпожа Периш“ от Лив Константин

Първа глава

Амбър

Амбър Патерсън Периш мразеше да посещава съпруга си във федералния затвор. Там Джаксън излежаваше присъдата си през последните седем месеца. За нейно щастие, той не очакваше тя да стои дълго, само колкото да му даде максимално позволената сума пари – трийсет долара, и да ѝ се оплаче какви условия е принуден да търпи – гадна храна, наводнения и течове от тавана при всеки дъжд, неспирни шумове, които отскачаха от метала и бетона из мръсната стара сграда. Понякога свижданията минаваха гладко, друг път надзирателите гледаха някак да те прецакат.

Миналата седмица направо я отпратиха. Казаха ѝ, че била твърде разголена. Пълни глупости. Гордееше се с това колко страхотно изглеждаха стегнатите ѝ плочки и дългите ѝ крака в гащеризона на „Алекс Пери“, но какво разбираха те от мода? Тоалетът ѝ не разкриваше твърде много плът, само разкриваше що за хора бяха надзирателите. Една съпруга на друг затворник предложи на Амбър да изтича до „Уолмарт“ и да си купи пуловер, който да облече отгоре. Я стига. Така поне имаше извинение да пропусне свиждането. Ненавиждаше да седи в претъпканата зала с простолюдието – с тези неподдържани, груби жени, които се ръгаха с лакти, само и само да се доберат първи до местата. Миризмата на евтин парфюм и пот я караше да задържа дъха си. Всичко в свижданията беше отвратително – дългите редове от твърди пластмасови столове, свързани един за друг; студеният под, покрит с балатум; натрапчиво белите стени, по които бяха накачени плакати с правилата на затвора; случайните проверки, които изобщо не бяха случайни. Беше сигурна, че Джаксън мрази тези свиждания толкова, колкото и тя, защото не можеше да понесе мисълта да бъде уязвим пред Амбър – да носи оранжевия гащеризон вместо обичайните си дизайнерски дрехи, да зависи от надзирателите, които му крещяха заповеди. Той вече не беше онзи всесилен магнат, а просто поредният затворник, с нищо по-специален от другите. Слава богу, пътят до Данбъри, Кънектикът, отнемаше само 45 минути, така че на Амбър не ѝ се налагаше да пропилява целия си ден.

Първоначално тя се притесняваше, че скандалът ще я превърне в персона нон грата в Бишъпс Харбър, но очевидно укриването на данъци не беше престъпление, което предизвиква особена неприязън сред най-богатите. По-скоро бяха заети да благодарят на съдбата, че самите те не са били заловени. Освен това всеки, който познаваше Джаксън, знаеше, че той скоро щеше да се върне на върха, и не искаше да рискува отношенията си с него, като отбягва съпругата му. Така че Амбър все още можеше да се наслаждава на дните си в кънтри клуба, на седмичните си игри на тенис и на позицията си в борда на Центъра за изкуства на Бишъпс Харбър.

Дните ѝ минаваха доста приятно, особено когато вкъщи не я чакаше взискателен съпруг, на когото да се налага да угажда. Имаше неколцина – старата гвардия, които възмутено виреха нос, когато я видеха, но те не я бяха приели от самото начало. Щеше да ги спечели на своя страна, когато настъпеше удобен момент. Единственият проблем в рая беше, че средствата ѝ намаляваха и се наложи да освободи част от прислугата. През последния месец беше принудена сама да си готви и шофира. Освен това не си беше купувала нов тоалет от над два месеца. Ако скоро не намереше нов източник на средства, бавачката и икономката също трябваше да си заминат, щеше да се наложи да прекрати посещенията си във фризьорския салон и дори да замрази членството на Периш в клуба. В Бишъпс Харбър нямаше тайни. Мълвата щеше да се разпространи мълниеносно. Тя нямаше да го допусне.

Амбър все пак имаше план. Щеше да продаде яхтата. Знаеше, че двайсетметровата „Хатерас“ струва поне милион и половина, вероятно дори повече, затова беше публикувала обяви в сайтовете за лодки Boat Trader и Boats.com. Бяха се появили трима заинтересовани купувачи. Много скоро банковите им сметки отново щяха да преливат и тя щеше да се върне към живота, с който беше свикнала.

Е, почти. Джаксън се очакваше да си дойде у дома след месец, но тя вече не се страхуваше от него – не и откакто беше заложила капана, който ѝ предоставяше коз, с който да го изнудва. Няколко месеца след сватбата им, когато беше открил, че в Мисури има издадена заповед за ареста ѝ, той беше използвал това като средство, с което да я контролира, и беше започнал да я обижда и да се държи унизително с нея в спалнята. Можеше да го напусне и да си понесе последиците от извършеното, заради което беше арестувана в родния си град. Вероятно щеше да лежи година или две за манипулиране на съдебни заседатели, лъжесвидетелстване и нарушаване на условията на гаранцията си, но предпочиташе да умре, отколкото да се върне в града, пълен с дребнави хорица, в който беше израснала. Не можеше да изтърпи това унижение. Струваше ѝ се много по-лесно да търпи Джаксън. Първата му съпруга мълчаливо беше понасяла всичките му жестокости, но Амбър не беше Дафни.

Усмихна се при спомена за нощта, в която го беше провокирала. За първи път не беше успял да задържи ерекцията си. А тя му се беше присмяла и му бе казала, че вече е в клуба на ползващите виагра и че е време тя да си наеме някой млад градинар. Той побесня. Толкова беше бесен, че допусна грешката да я събори на леглото и да започне да я души, докато ѝ крещи обиди. Беше записала цялата сцена с камера, която беше скрила на нощното си шкафче. В онази нощ бяха станали равни. Джаксън го беше грижа повече за репутацията му, отколкото за това да бъде силният във връзката им. Затова мъдро се съгласи на условията ѝ – щяха да са женени само на хартия, никакъв секс повече, никакви заповеди. Той щеше да получи красивата съпруга, която искаше, а тя – бляскавия лайфстайл, и животът им щеше да продължи. Но това не значеше, че изгаря от желание да го вижда всеки ден.

Тя седна в сивата чакалня, беше нетърпелива да доведат Джаксън, за да може по-бързо да приключи със свиждането. Вдигна поглед, когато вратата се отвори и той влезе. Амбър заключи, че той не изглеждаше по-зле от преди. Всъщност беше в добра форма, сякаш беше тренирал. Но все пак федералният затвор не беше като обикновените затвори. Той ѝ отправи язвителна усмивка и когато седна, Амбър забеляза, че гъстата му тъмна коса беше по-дълга от обикновено.

Трябваше да признае, че дори в затворническото си облекло Джаксън приличаше повече на филмова звезда, която играе роля, отколкото на истински затворник.

– Как е моята всеотдайна съпруга?

Тя му отправи възможно най-сладката си усмивка и вдигна рамене:

– Липсваш ми, разбира се. Но остана само месец и ще се върнеш вкъщи.

– Сигурен съм, че броиш дните. – Той се наведе напред и сключи ръце. – Като стана дума, искам да организираш парти за освобождаването ми. Важно е ние да контролираме слуховете. Нека всички разберат, че съм се върнал и съм готов да започна нещо ново. Срещнах се с инвестиционен банкер, който разполага с чудесни контакти. В момента съставяме нов бизнес план.

Амбър се зачуди за какво ли престъпление лежеше банкерът.

– Ето ти списъка с гости. – Подаде ѝ листче хартия през масата.

Тя хвърли бърз поглед към списъка. Сериозно ли говореше?

– Джаксън, останали са ни само петдесет хиляди в сметките. Това едва покрива месечните ни разходи. Вече ти казах, че се наложи да освободя Едгар и Маргарита. Нямаме пари за пищното ти парти. Трябваше да пестя от какво ли не. Омръзна ми да правя саможертви.

Очите му пламнаха.

– Само петдесет? Имаше почти половин милион в двете сметки, когато ме затвориха. Къде са отишли парите, по дяволите?

– Стига, не може да си забравил колко скъпо е всичко. Минаха седем месеца, парите са на привършване. – Тя се облегна назад и го измери с поглед. – Но ми хрумна една идея. Ако продадем яхтата, ще ѝ вземем поне милион и половина. Да не говорим, че ще спестим десетки хиляди на месец от пристанищните такси, електричеството, поддръжката и застраховката. Освен това е на седем години. Когато се върнеш на върха, ще си купиш по-голяма. – И този път щеше да я кръсти на нея, а не на бившата си жена и децата им, помисли си тя.

Лицето на Джаксън пребледня.

– Изключено!

– Защо не? Нали не я използваш. Защо си се привързал толкова към една седемгодишна яхта? Парите ни трябват.

Той се приведе към нея и я изгледа с пронизителен поглед.

– Чуй ме добре. Не продавай яхтата при никакви обстоятелства. Разбра ли ме? Обещавам ти, ще имаме предостатъчно пари, когато изляза, но яхтата ми трябва.

– Ти май бълнуваш. Компанията я няма, всичките пари заминаха заради дълговете ти към данъчните. Единствените активи, които имаме, са къщата и тази яхта. Да не очакваш да имаш работа, когато те освободят?

– Виж, не мога да навлизам в подробности тук. – Той вдигна очи към ъгъла на стаята, където имаше камера, а после пак погледна към Амбър. – Просто ми се довери.

Всичко ще бъде наред, щом изляза. Но не и ако продадеш яхтата.

Интересно, помисли си тя. Какво общо имаше яхтата?

– Добре, добре. Разбрах. Това е късметлийската ти яхта. Хубаво. Няма да я продавам. Но горещо се надявам да не ме лъжеш. Хвърлила съм око на новата колекция на „Оскар де ла Рента“, която излиза след няколко седмици.

Той въздъхна.

– Ще получиш всичко, което малкото ти алчно сърчице желае. Само потърпи още месец. Става ли?

– Щом казваш. Най-добре да вървя. Ще играя тенис в три. – Тя се усмихна. – Ще се видим другата седмица.

– Почакай. Каза, че ще донесеш снимки на сина ми.

И двамата се бяха съгласили, че беше по-добре детето им – Джаксън-младши, да остава с бавачката по време на тези свиждания. Тя бръкна в чантата си и извади пощенски плик.

– Заповядай. Няколко скорошни снимки на нашия син.

Той ги взе и тя се изправи, нетърпелива да сложи край на посещението си.

Щом излезе навън, ускори крачка. Сама щеше да провери какво криеше мъжът ѝ на онази яхта.

Амбър спря при яхтклуба „Маринърс Пойнт“, изчака камерата да разпознае номера на колата ѝ и портата бавно се отвори. После паркира, взе тенис обувките си от пасажерското място и ги обу. Преди да слезе, изпрати кратко съобщение. Здрасти, Джесика, написа тя. Изскочи нещо. Няма да успея за тениса днес. Извинявай. Ще ти се обадя по-късно. Благодаря.

Денят беше слънчев и топъл. Амбър вдиша дълбоко от ободрителния морски въздух, докато вървеше към кейовете. Действаше ѝ освежаващо след задушната затворническа стая за посещения. За нищо на света не би им позволила да я тикнат зад решетките. Тя тръгна към третия кей, където преди няколко дни беше наредила да преместят яхтата, която беше стояла на сух док след ареста на Джаксън. Подмина няколко моторни и ветроходни лодки, приближавайки се до „Белатада“, като се смръщи на името, изписано на кърмата. Амбър беше изпаднала във възторг, когато за първи път стъпи на луксозната и елегантна яхта, но от самото начало мразеше това, че е кръстена на дъщерите му – Бела и Талула, и на бившата му съпруга, Дафни. Особено след като той обичаше да дразни Амбър, като ѝ напомняше, че тя не притежава и частица от достойнството и елегантността на русата и красива Дафни. Но днес не му беше времето да се терзае с такива мисли.

Качи се на яхтата, слезе долу в салона и се запъти право към сейфа в спалнята. Знаеше комбинацията наизуст и с очакване завъртя механичната ключалка. Но когато го отвори, настроението ѝ помръкна. Беше празен. Беше малко вероятно нещо ценно да е скрито в тази част на яхтата, но тя все пак прерови салона, кухнята и столовата, местеше възглавничките и опипваше под мебелите, отваряше чекмеджетата и шкафовете, дори провери в електроуредите. Когато приключи с претърсването на главната спалня, тя претършува и останалите три, опипа под матраците, огледа килима за необичайни подутини, разрови се из всяка мебел, която видя. След два часа търсене не беше открила нищо.

Амбър се върна на палубата и въздъхна, докато сядаше на капитанския стол, ръчкаше с пръст щурвала и обмисляше следващия си ход. Тогава ѝ хрумна една идея.

Скочи бързо на крака и измъкна кутията с инструменти от шкафчето под руля. След като извади отвертка, започна да развива капака в средата на щурвала и вълнението ѝ растеше. Когато най-накрая го свали, въздъхна разочаровано.

Нищо не беше скрито и там. Претърсването на машинното отделение и мостика също не доведе до някакъв резултат. Слънцето започваше да залязва. Цялото трескаво търсене беше напразно. Амбър беше ужасно разочарована. И бясна. На тази яхта беше скрито нещо – беше сигурна в това. Щеше да се върне на сутринта и да потърси още, може би дори щеше да разпори възглавничките и да провери в тапицерията. Амбър направо преливаше от раздразнение и трябваше да си го изкара на нещо.

Белатада. Проклетото име попадна в полезрението на Амбър. Тя погледна към пилона със знамето, забито на кърмата, където беше изписано името. Ръцете ѝ се свиха в юмруци, когато буря от ярост и чувство за безсилие избухнаха в нея. Завъртя се и грабна първото нещо, което видя – дългия метален прът с кука, който служеше за оттласкването на лодката. Обви пръстите си около него, след което с бойна крачка приближи кърмата и замахна с пръта срещу пилона. Удари го яростно. После отново и отново. Целият натрупан гняв се изливаше от нея и преминаваше към пръта. Усмихна се при звука от разцепващо се дърво и с цялата си сила нанесе един финален, титаничен удар. Амбър пусна пръта и със задоволство наблюдаваше как пилонът се разцепи и падна на палубата, надробен на парчета. От лицето ѝ се стичаше пот и щипеше на очите ѝ, докато тя се взираше в пръсналите се фрагменти. Намръщи се, премигна няколко пъти, за да фокусира по-добре. Дълъг метален цилиндър, който наподобяваше тубус за пури, но по-дебел, лежеше сред разцепеното дърво. Тя се наведе, разви капачката и измъкна снопче коприна. В тубуса обаче имаше още нещо – обърна го наопаки и внимателно изсипа съдържанието му на палубата. Червени, сини и жълти проблясъци танцуваха под слънчевата светлина. Тя се наведе, за да погледне по-отблизо, и усмивката разцъфна на лицето ѝ. Пред нея имаше червени и розови скъпоценни камъни. И диаманти. Много диаманти.

* * *

Из „Първият удар“ от Лив Константин

Първа глава

В три сутринта Лана Кръмп стана тихо от леглото, напълно облечена, и измъкна изпод него куфара, който бе приготвила по-рано същата нощ. Нечие спокойно дишане изпълваше пространството и тя отиде на пръсти до кошарата, за да погледне за последно сина си, който кротко спеше. Излезе безшумно от стаята. Чувстваше се все по-лека и по-лека, докато краката ѝ я отнасяха надолу по стълбите и извън къщата, в която бе израснала, а мислите за едно по-добро бъдеще някъде далеч от този затънтен град обземаха ума ѝ и ѝ даваха нова цел.

За кратко се поколеба дали да не остави бележка, но в крайна сметка реши да не го прави. Те знаеха защо трябва да си тръгне – че каквото и да стореше, никога нямаше да ѝ позволят да отгледа сина си. Озърна се за последно, прошепна едно тихо „довиждане“ и затвори вратата зад себе си.

Бе планирала внимателно бягството си, вземайки предвид всяка възможна спънка. В раницата ѝ се намираха парите за спешни случаи, които майка ѝ държеше скрити на дъното на килера в стара метална кутия за брашно. Нямаше да стигне далеч с хиляда долара, но засега ѝ стигаха. Вече си беше купила предплатен мобилен телефон и непременно щеше да се отърве от истинския, след като пратеше полицията за зелен хайвер. Накрая бе заделила екземплярите си на „Ана Каренина“ и „Доводите на разума“. Не ѝ се щеше да оставя другите си книги, но нямаше как иначе. Сега трябваше само да стигне на автостоп до Лексингтън, Небраска, където можеше да постави началото на втората фаза от плана си.

Наближаваше четири сутринта, когато стигна до автогарата и си купи билет за Литъл Рок. Никак не ѝ беше приятно да прахоса седемдесет и пет долара, но това беше единственият начин. В шест и петнайсет подаде билета си на шофьора и си намери място в дъното. Седна, натика телефона под възглавниците на седалката и пак стана. Щом автобусът почна да се пълни, тя се промуши покрай един задаващ се пътник и се измъкна навън. Ако полицията почнеше да следи телефона ѝ, щеше да я търси в противоположната посока – това ѝ печелеше малко време. Първата стъпка – завършена. Слънцето почваше да се показва, когато се добра до спирката за камиони и влезе вътре, за да потърси истинския си превоз.

След час и две изпити кафета вече се возеше на пасажерското място в камиона с ремарке до тираджията Мак. Той пътуваше към Шайен, но склони да се отклони малко от маршрута си, за да я остави в Лексингтън – каза му, че отива на гости на болната си леля. Беше го подбрала внимателно, след като цяла сутрин зорко наблюдава спирката за камиони в опит да прецени кой ще е най-безопасният кандидат. Този носеше брачна халка – първият добър знак. Беше го чула да си бъбри сладко по телефона със съпругата и дъщеря си. Това, което окончателно я убеди, бе моментът, в който мъжът склони глава в мълчалива молитва, преди да се нахрани. Не че вярваше в изконната добрина на всички религиозни хора, но шестото чувство ѝ подсказваше, че ще е в безопасност с Мак.

– Колко дълго планираш да останеш в Лексингтън? – попита я той, когато потеглиха.

Лана се помъчи да си придаде печален вид.

– Леля ми е много болна, затова ще остана колкото се налага.

– Колко мило от твоя страна. Днешната младеж обикновено гледа само себе си. Ободряващо е да видя, че млада жена като теб поставя нечии други нужди на първо място.

Лана едва се стърпя да не врътне очи. Този добротворец през целия път ли щеше да плямпа? Изключено беше да го изтърпи пет часа. Престори се, че се прозява.

– Не съм спала, откакто чичо се обади да ми каже, че леля се влошава. Ще имаш ли нещо против, ако малко си почина?

– О, не, разбира се, че не. – Той се пресегна зад своята седалка, извади едно одеяло и ѝ го подаде. – Заповядай, пробвай да поспиш.

Тя измърмори едно „благодаря“ и затвори очи. Не че щеше да спи. Мак може и да изглеждаше много мил, но Лана реално не го познаваше и нямаше намерение да се събуди заключена в някоя мазе. Ако обаче си държеше очите затворени, той на свой ред щеше да си държи устата затворена. Старият ѝ приятел Мартин Къмингс ѝ беше резервирал стая в мотел „Астро“ за петдесет и пет долара на нощувка, така че съвсем скоро щеше да е зад заключена врата. Имаше достатъчно пари, за да изкара поне месец, но той ѝ беше обещал да ѝ уреди работа в един местен ресторант, след като оправеха новата ѝ самоличност.

Първоначално Мартин не беше във възторг да се чуе с Лана – в края на краищата тя беше единствената от Блу Спрингс, Мисури, която знаеше какво е направил и къде е отишъл. Преди две години тя му послужи за алиби. Беше се забъркал с грешната компания и по случайност се бе озовал в една кола с тях, когато обрали някаква бакалия в съседен град, ранявайки смъртоносно продавача. Мартин не предполагал, че нещо такова може да се случи, но си имаше предишни неприятности със закона и се беше примолил на Лана да го покрие. Съдбата не беше на негова страна тогава, също както сега не беше и на нейна, и тя с радост се бе съгласила да го измъкне. Ето как Лана стана неговото алиби и излъга полицията, че е бил с нея въпросната нощ. Не след дълго той се беше изнесъл от града и бе започнал нов живот. А сега се оказа неразривна част от нейния план за бягство. Мартин работеше в градския архив на Юстис, Небраска. Благодарение на него за нула време щеше да се сдобие с нова самоличност.