"Наистина ли си чиста от осемнайсет месеца?" (ОТКЪС)

Поредица страховити детски рисунки изважда наяве ужасяващи събития от миналото в страховития трилър с елементи на хорър „Скрити картини“ на Джейсън Рекюлак, който впечатли самия Крал на мрака Стивън Кинг и спечели наградата на читателите за „Най-добър хорър за 2022 г.“ в престижните Goodreads Choice Awards. 

Сега този интелигентен и изобретателен роман в духа на книгите на Джош Малерман и Алис Фини излиза и на български език, за да предостави на родните читатели перфектното лятно четиво, изпълнено с богат и остър език, изненадващи разкрития и нотка оригиналност, която пренарежда правилата и го превръща в бъдеща класика в трилъровия жанр. А смущаващите „Скрити картини“ можете да разгледате сами по страниците на книгата. 

Не вярвате в призраци, нали?

Едва на 21 години Малъри Куин вече е достигнала дъното на пропастта и стъпка по стъпка се отправя отново към повърхността. Наскоро приключила възстановяването си след дълга и болезнена борба с наркотиците, младата жена е готова да заеме мястото си в света и да навакса изгубените години. 

Работата в дома на семейство Максуел ѝ предоставя точно този шанс. Малъри не може да повярва, когато получава обаждането, че цяло лято ще бъде бавачка на малкия Теди и ще живее в собствена къщичка до луксозния и просторен дом на Карълайн и Тед Максуел. А вечерите дори ще има възможност да прави това, което обича най-много – да тича на дълги разстояния. 

От първия ден заедно малкият Теди завладява сърцето на Малъри. Срамежлив и весел, Теди винаги има молив и скицник в ръка, а рисунките описват богатия му въображаем свят. Но един ден вместо нормалните за възрастта му балони, дървета и зайчета, Теди смущава детегледачката си със зловеща картина – на мъж, който влачи тялото на жена през гората.

След това творбите на Теди стават все по-необичайни, а фигурките с клечки бързо се превръщат в реалистични пейзажи, далеч надхвърлящи възможностите на едно 5-годишно дете. 

Малъри започва да изпитва налудничавото чувство, че всичко това е свързано с отдавна неразрешено убийство, случило се на територията на къщата на Максуел. Решена да спаси Теди, преди да е станало твърде късно, Малъри се заема да разшифрова всички „Скрити картини“. 

Границата между реалността и лудостта е опасно тънка по страниците на този спиращ дъха трилър, в който читателите сами трябва да изберат на кого да се доверят. 

Обогатен с десетки рисунки, около които се завърта пристрастяващата мистерия, „Скрити картини“ на Джейсън Рекюлак предизвиква всички любители детективи да се присъединят в подреждането на парченцата от един ужасяващ пъзел. А цялостната картина, която се разкрива страница по страница, смущава и интригува читателите със зловещите си краски. 

„Прочетох „Скрити картини“ и я обожавам. Езикът е директен, изненадите наистина изненадват и книгата притежава онзи трудно постижим устрем, който не ти позволява да я оставиш. А картините са страшни.“

Стивън Кинг

„За няколко дни животът ми беше напълно обсебен от „Скрити картини“ на Джейсън Рекюлак… Наранената, но все пак борбена Малъри Куин плени сърцето ми.“

Джо Хил

* * *

Из „Скрити картини“ от Джейсън Рекюлак

ГЛАВА 2

Слизам от колата, а навън е горещ, задушен юнски следобед.

Ръсел се отдалечава и натиска клаксона, така че май вече няма връщане назад. Домът на Максуел е голяма, класическа викторианска къща на три етажа, с жълта дървена облицовка и бяла, рязана декорация. Има голяма веранда, която обикаля цялата постройка, ратанови мебели и цветарници, преливащи от жълти цветя – маргаритки и бегонии. Имотът граничи с голяма гора – или някакъв парк? – така че по улицата се носят птичи песни, и аз чувам жуженето на насекоми, чуруликане и трели.

Тръгвам по пътеката, застлана с каменни плочи, и се качвам по стълбичките към предната веранда. Звъня на вратата и ми отваря момченце. Оранжево-червеникавата му коса стърчи право нагоре. Прилича ми на онези куклички тролове. Приклякам, за да се погледнем очи в очи.

– Обзалагам се, че се казваш Теди.

Момченцето ми се усмихва срамежливо.

– Аз съм Малъри Куин. Твоите...

То се обръща, хуква по стълбите към втория етаж и изчезва от погледа ми.

– Теди? Не съм сигурна какво да направя. Пред мен има малко антре и коридор, който води до кухнята отзад. Виждам трапезария (отляво) и дневна (отдясно), както и разкошен чамов паркет (навсякъде). Лъхва ме свежият, чист аромат на централна климатизация – смесен с нотка на масло „Мърфи“, сякаш някой току-що е излъскал подовете до блясък. Всички мебели изглеждат модерни и съвсем нови, сякаш преди малко са пристигнали от шоурума на скъп мебелен магазин. Натискам звънеца, но той не издава никакъв звук. Натискам го три пъти.

– Ехо?

В далечния край на къщата, в кухнята, забелязвам силуета на жена, която се обръща и ме забелязва.

– Малъри? Ти ли си?

– Да! Здравейте! Опитах се да звънна, но...

– Знам, съжалявам. Ще го оправим.

Преди изобщо да се замисля откъде Теди беше разбрал, че съм пристигнала, тя пристъпва към мен. Има най-грациозната походка, която съм виждала – движи се безшумно, стъпалата ѝ сякаш едва докосват пода. Висока, слаба и руса, със светла кожа и меки черти, които изглеждат твърде деликатни за този свят.

– Аз съм Карълайн. Подавам ѝ ръка, но тя ме поздравява с прегръдка. Тя е от онези хора, които излъчват топлина и съчувствие, и усещам, че ме задържа в обятията си малко по-дълго от необходимото. – Толкова се радвам, че си тук. Ръсел ни е разказвал чудесни неща за теб. Наистина ли си чиста от осемнайсет месеца?

– Осемнайсет и половина.

 – Невероятно. След всичко, което си преживяла? Това е просто изключително. Трябва много да се гордееш със себе си.

Притеснявам се, че ей сега ще се разплача, защото не очаквах да ме пита за възстановяването ми още в началото, още преди да съм пристъпила прага на къщата ѝ. Но изпитвам облекчение, че сме приключили с това, че най-лошото вече е сложено на масата.

– Не беше лесно, но с всеки изминал ден става все по-лесно.

– Именно това казвам и на своите пациенти. – Тя отстъпва назад, оглежда ме от глава до пети и се усмихва. – Я се виж сега! Толкова си здрава, просто сияеш!

 В къщата царуват прохладните и благодатни двайсет градуса – приятно бягство от задуха навън. Следвам Карълайн покрай стълбището и под площадката на втория етаж. Кухнята ѝ е изпълнена с естествена светлина и прилича на снимачната площадка от кулинарно предаване. Има голям и малък хладилник и газова печка с осем котлона. Мивката прилича на корито, толкова е голяма, че ѝ трябват два крана. Има и десетки чекмеджета и шкафове с различни форми и размери. Карълайн отваря малка вратичка и аз осъзнавам, че това е трети хладилник, миниатюрен, зареден със студени напитки.

– Я да видим, имаме тоник, кокосова вода, студен чай...

– Един тоник ще е чудно. – Обръщам се, за да се насладя на стената от прозорци с гледка към задния двор. – Кухнята ви е толкова красива.

– Огромна е, нали? Твърде голяма е за трима души. Но се влюбихме в останалата част от къщата, така че се решихме. Точно зад нас има парк, забеляза ли? Теди обича да се разхожда из гората.

– Звучи забавно. – Но се налага постоянно да го проверяваме за кърлежи. Мисля да му вземем каишка за паразити. Тя доближава чашата до машината за лед, от която се чува леко подрънкване – като вятърните камбанки на верандата ѝ – и изпадат десетина ситни перли кристален лед. Имам чувството, че съм станала свидетел на магически номер. Тя допълва чашата с тоник и ми я подава.

– Какво ще кажеш за един сандвич? Да ти приготвя ли нещо?

Аз поклащам отрицателно глава, но Карълайн все пак отваря големия хладилник, където се крие изобилие от продукти. Бутилки пълномаслено и соево мляко, кутии кафяви яйца от свободни кокошки, половинлитрови буркани с песто, хумус и пико де гайо. Резени сирене, бутилки кефир и бели торбички, издути от листни зеленчуци. А плодовете! Огромни кутии с ягоди и боровинки, малини и къпини, два сорта пъпеши. Карълайн се пресяга за торбичка бейби моркови и половинката хумус, след което затваря вратата на хладилника с лакът. Забелязвам, че на нея е прикрепена детска рисунка, простичко и несръчно изображение на зайче. Питам дали авторът е Теди, а Карълайн кима.

– Шест седмици в тази къща и вече намеква за домашен любимец. Казах му, че трябва да приключим с разопаковането на багажите – Изглежда, има дарба – отбелязвам и се притеснявам, че думите ми звучат пресилено, че съм стигнала твърде далеч твърде рано. Но Карълайн се съгласява с мен!

– О, определено. Много е напреднал в сравнение с връстниците си. Всички го казват.

Настаняваме се на малката трапезна маса в нишата за закуска и тя ми подава лист хартия.

– Съпругът ми състави списък с насоки. Не е кой знае какво, просто трябва да минем и през него.

ДОМАШНИ ПРАВИЛА

1. Никакви наркотици

2. Никакво пиене

3. Никакво пушене

4. Никакви вулгарности

5. Никакви екрани

6. Никакво червено месо

7. Никаква бърза храна

8. Никакви гости без разрешение

9. Никакви снимки на Теди в социалните медии

10. Никакви религии или суеверия. Преподавай наука.

Под напечатания списък има единайсето правило, изписано ръкописно с фин дамски почерк. Забавлявай се!

 Карълайн започва да се извинява за правилата още преди да съм ги дочела.

– Всъщност не прилагаме крайно номер седем. Ако искаш да направиш кексчета или да купиш сладолед на Теди, няма проблем. Просто никакви газирани напитки. А съпругът ми държи на номер десет. Той е инженер. Работи в областта на технологиите. Затова и науката е важна за семейството ни. Не  се молим, нито празнуваме Коледа. Ако някой кихне, не казваме „Бог да те благослови“.

– А какво казвате?

– Gesundheit. Или „наздраве“. Означава същото.

В гласа ѝ се долавя извинителен тон, а аз виждам, че поглежда към златното кръстче на врата ми – подарък от майка ми за първото ми причастие. Уверявам Карълайн, че правилата няма да са проблем за мен.

– Религията на Теди си е ваша работа, не моя. Тук съм, за да му осигуря безопасна среда на грижа и поощрение.

Изглежда, ѝ олеква.

– И за да се забавлявате, нали така? Това е правило единайсет. Така че ако някога решиш да планираш специална разходка? До музея или до зоопарка? С радост ще платя всичко.

Говорим още малко за работата и отговорностите, но Карълайн не задава много лични въпроси. Казвам ѝ, че съм израснала в Южна Филаделфия, на Шънк Стрийт, малко пò на север от стадионите. Че съм живяла там с майка си и по-малката си сестра, че съм била бавачка на повечето семейства в квартала. Че съм посещавала гимназията „Сентръл Хай“ и че точно преди животът ми да тръгне по надолнището, съм получила пълна спортна стипендия за Държавния университет на Пенсилвания. А изглежда, че Ръсел ѝ е разказал останалото, защото не ме кара да се връщам към грозните истории. Вместо това казва просто:

– Да идем ли да намерим Теди? Да видим как ще се разбирате. Дневната е точно до кухнята – уютна семейна стая с непринудена обстановка – разтегателен диван, сандък с играчки и пухкаво килимче. Стените са покрити с книжни лавици и плакати от Нюйоркската опера Метрополитън в рамки – „Риголето“, „Палячи“ и „Травиата“.

Карълайн обяснява, че това са трите любими постановки на съпруга ѝ и че преди появата на Теди непрекъснато ходели в Линкълн Център.

 Самото дете се е проснало на килимчето със скицник със спирала и няколко жълти молива НВ. Когато влизам, поглежда нагоре и се усмихва палаво, след което се връща към рисунката си.

– Е, здравей отново. Картина ли рисуваш? Той свива рамене пресилено. Все още е твърде срамежлив, за да ми отговори.

– Миличък, слънчице – намесва се Карълайн. – Малъри те попита нещо. Той отново свива рамене, после доближава лицето си до листа, докато носът му почти се забива в рисунката, сякаш се опитва да изчезне в нея. После се пресяга за молива с лявата си ръка.

– О, виждам, че си левичар! – възкликвам. – Аз също!

– Това е характерна черта на световните лидери – обажда се Карълайн. – Барак Обама, Бил Клинтън, Роналд Рейгън – всички са левичари.

Теди намества тялото си така, че раменете му да ми попречат да видя какво рисува. – Напомняш ми за малката ми сестричка – казвам му аз. – Когато беше на твоята възраст, много обичаше да рисува. Имаше огромна пластмасова купа с капак, пълна с пастели. Карълайн бърка под дивана и изважда гигантска купа, пълна с пастели.

 – Такава ли?

 – Точно!

Смехът ѝ е лек, приятен.

– Ще ти разкажа една смешна история: през цялото време, докато живеехме в Барселона, не можехме да накараме Теди да хване молив. Купувахме му маркери, боички за пръсти, водни бои, но той не проявяваше никакъв интерес към творчеството. Ала в момента, в който се прибрахме в Щатите? И се преместихме в тази къща? Изведнъж се превърна в Пабло Пикасо. Сега рисува като полудял. Карълайн вдига капака на масичката за кафе и аз виждам, че служи и за нещо като сандък за съхранение.

Тя изважда топ че хартия, високо около два-три сантиметра.

– Съпругът ми ме взима на подбив, че пазя всичко, но не мога да се сдържа. Искаш ли да ги разгледаш?

– Определено. Моливът в ръката на Теди на пода е спрял да се движи. Цялото му тяло се е напрегнало. Виждам, че слуша внимателно, че изцяло се е съсредоточил върху реакцията ми.

– Ооо, първата е много хубава – казвам на Карълайн. – Това кон ли е?

– Да. Мисля, че да.

– Не, не, не – обажда се Теди, скача от пода и застава до мен. – Това е козел, защото има рога на главата, виждаш ли? И брада. Конете нямат брада.

Навежда се над скута ми и обръща страницата, насочвайки вниманието ми към следващата рисунка.

– Това отпред плачеща върба ли е?

– Да, точно така. Ако се качиш на нея, ще видиш птичето гнездо. Продължавам да разлиствам и не след дълго Теди се отпуска в ръцете ми и полага глава върху гърдите ми. Имам чувството, че съм гушнала едро кученце. Тялото му е топло и ухае на току-що извадено от сушилнята пране. Карълайн седи малко встрани, наблюдава как общуваме и изглежда доволна. Рисунките са съвсем стандартни детски драскулки – животни, усмихнати човечета в слънчеви дни. Теди изучава реакцията ми към всяка картина и попива похвалите ми като гъба.

Карълайн, изглежда, се изненадва от последната рисунка в купчината.

– Тази исках да я отделя – казва тя, но сега няма друг избор, освен да обясни.

– Това са Теди и неговата, ъм, специална приятелка. – Аня – пояснява Теди. – Казва се Аня.