„Флъш“ е книга с необикновена съдба!

Вирджиния Улф започва работа по нея след продължителния творчески процес по шедьовъра си „Вълните“ (1931) и я приема повече като литературен експеримент, отколкото като творба, с която да обогати биографията си. Но през 1933-та текстът се публикува в книга и резултатът изненадва всички – „Флъш“ се радва на толкова голям успех сред читателите, че става един от най-харесваните романи на британската писателка.

Флъш е кокер шпаньол от най-висок клас. Ушите му са красиви, краката му са изящни, а козината му блести като злато. През лятото на 1842 година той прекрачва прага на голяма къща в Лондон и става домашен любимец на английската поетеса Елизабет Барет Браунинг. Към нея Флъш веднага изпитва безусловната любов, която цял живот ще го кара да ѝ служи вярно. Дори при появата на опасен враг…

Вирджиния Улф разказва пленителната история на кокер шпаньола, който Елизабет Браунинг често споменава в истинските си писма. Смесица между реалност и фантазия, „Флъш“ е един от най-очарователните романи в модерната класика, издаден у нас от издателство “Кръг”.

Вирджиния Улф и нейният кокершпаньол Пинка. Снимка "Кръг"

През 1933-та Улф пише на свой приятел:

„Бях толкова уморена, след като завърших „Вълните“, лежах в градината и четях любовните писма на Браунинг, а образът на кучето ме разсмя, така че не можах да устоя да му вдъхна живот“.

Тя създава текста почти на шега. В наши дни сп. „Гардиън“ определя романа като „Истинска кучешка класика!“

Вирджиния Улф (1882 – 1941) е британска писателка и издателка, смятана за една от най-изтъкнатите фигури на литературата на модернизма през XX век. Член е на известния кръг „Блумсбъри“, основан от баща й – също изтъкнат писател. Лице на модернизма и изявена феминистка в тогавашната консервативна Великобритания, Улф оставя след себе си няколко романа, множество разкази, есета, 4000 писма и 30 тома дневници.

* * *

Из "Флъш" на Вирджиния Улф

Снимка "Кръг"

Лятото на 1842 година, както ни осве­домяват историците, по нищо не се различаваше от други лета, въпреки това за Флъш то беше толкова различ­но, че сигурно се е съмнявал дали това е същият свят. Беше лято, прекарано в спалнята; лято, прекарано с госпожица Барет. Беше лято, прекарано в Лондон, прекарано в сърцето на цивилизацията. Отначало не виждаше нищо друго освен спалнята и мебелите в нея, но дори и това представляваше голяма изненада за него. Да разпоз­нае, да различи и назове с правилните имена всич­ки тези различни предмети, които го заобикаляха, беше достатъчно объркващо. Още не бе свикнал с масите, с бюстовете и умивалниците – миризмата на одеколон продължаваше да му е неприятна, – ко­гато ненадейно дойде ден, един от онези рядко случ­ващи се дни, които са хубави, без да са ветровити, топли, без да са горещи, сухи, без да са прашни, в кои­то един инвалид можеше да излезе на чист въздух. Ден, в който госпожица Барет можеше да рискува, предприемайки дръзкото приключение да отиде на пазар със сестра си.

Файтонът беше поръчан; госпожица Барет се надигна от канапето и забулена и плътно загърна­та, се спусна по стълбите. Разбира се, Флъш тръгна подире ù. Скочи във файтона от нейната страна. Полегна в скута ù и цялото великолепие на Лондон в най-разкошната му премяна се разкри пред изу­мения му поглед. Поеха по Оксфорд Стрийт. Видя къщи, които като че бяха направени изцяло от стъкло. Видя прозорци, окичени с блеснали на слън­цето знамена; отрупани със сияйни туфи в розово, лилаво, жълто и червено. Файтонът спря. Той влезе в мистериозен сводест безистен, покрит с облаци и паяжини от ефирна цветна коприна. Милион ми­ризми от Китай и от Арабия облъхнаха с нежните си ухания и най-дълбоките фибри на обонянието му. Със замах върху тезгяха се плиснаха метри лъска­ва коприна; по-мрачно, по-тежко се развиваха то­повете плътна вълнена алпака. Щракаха ножици; проблясваха монети. Хартии за опаковка, стегна­ти с връв. Дали поради тези поклащащи се плюма­жи, ветреещи се знамена, пръхтящи коне, жълти ливреи, отминаващи лица, подскачащи, танцуващи нагоре-надолу, Флъш, преситен от толкова много впечатления, се одрема, заспа, засънува и изпадна в забрава, преди да го вземат на ръце от файтона и вратата на Уимпъл Стрийт отново да се затвори зад него.

На следващия ден, тъй като хубавото време се задържа, госпожица Барет се реши на едно още по-дръзко геройство – да поеме по Уимпъл Стрийт в инвалидната си количка. И Флъш отново беше с нея. За пръв път чу как ноктите на краката му потракват по лондонския паваж. За пръв път ця­лата батарея на една лондонска улица през горещ летен ден щурмува ноздрите му. Подуши непоно­симите миризми от потеклите в канавките вади; острите миризми, които разяждат железните пре­гради; димящите упоителни миризми, които се но­сят откъм сутерените – миризми с много примеси, порочни и несъвместими, и еднакви, каквито нико­га не бе срещал из полетата край Рединг; миризми, които се простират далеч извън обсега на човешко­то обоняние; и докато количката напредваше, той току се спираше в изумлението си; разпознаваше и вдишваше, докато подръпване на каишката го под­каняше да не се помайва. Също така, докато краче­ше по Уимпъл Стрийт след количката на госпожи­ца Барет, удивяваше се на отминаващите човешки тела. Дълги поли прошумоляваха над главата му; крачоли докосваха хълбоците му; понякога велоси­пед изсвистяваше на инч от носа му; вятърът на разрухата проглушаваше ушите му и разрошваше кичурите на лапите му, когато се случеше да мине тежък камион. Тогава се свиваше от ужас. За щастие, каишката го придърпваше, госпожица Барет го държеше изкъсо, за да не хукне към собствената си смърт.

Най-накрая, с трепетно очакване и ликуващи се­тива, стигнаха до Риджънтс парк. И тогава, като зърна отново, след цяла вечност, както му се стори, трева, цветя и дървета, старият ловджийски зов на полето сякаш го насъска с едно „дръж“, прониза слу­ха му и той изпъна тяло, готов да полети напред, както бе правил в полето край стария си дом. Но ряз­ко подръпване пристегна гърлото му, той залитна и приклекна на задните си крака. Не бяха ли това дървета и треви, запита се той. Не бяха ли те сим­волите на свободата му? Нали винаги се хвърляше напред в мига, в който госпожица Митфорд го извеж­даше на разходка. Защо тук беше като затворник? Спря на място. Тук, забеляза той, цветята растя­ха много по-нагъсто, отколкото у дома; стърчаха стрък до стрък, строени върху тесни ивици земя. Ивиците се пресичаха с твърди черни алеи. Мъже с лъскави цилиндри крачеха заплашително нагоре-надолу по алеите. Само като ги зърна, той потрепе­ри и се присламчи до количката. С радост прие закри­лата, която му даваше каишката. И така, преди да приключат повечето от тези разходки, в главата му се оформи ново схващане. Като съпостави неща­та, той стигна до следния извод. Където има цвет­ни лехи, там има и асфалтирани алеи; където има цветни лехи и асфалтирани алеи, там има и мъже с лъскави цилиндри; където има цветни лехи, асфал­тирани алеи и мъже с лъскави цилиндри, кучетата трябва да се държат на каишка. Без да е в състояние да прочете и една дума върху табелката на входа, той си беше научил урока: в Риджънтс парк кучета­та трябва да се разхождат на каишка.

И към това зрънце познание, родено от странни­те преживявания през лятото на 1842 година, скоро се прибави и друго – кучетата не са равни, а раз­лични. В Три Майл Крос Флъш другаруваше без предубеждения с кучетата от пивницата и с хрътките на местния земевладелец; нямаше никаква разлика между кучето на калайджията и него. Нищо чудно майката на детето му, макар и от любезност на­речена шпаньол, да си е била чистокръвен помияр, с уши на една порода и с опашка на друга. Но виж, лондонските кучета, както Флъш много скоро раз­бра, са строго разделени на класи. Някои от тях са на каишка, други – на свобода. Някои ги извеждат на чист въздух във файтони и пият вода от лилави купички; други са мърляви, без каишки и живеят в бордеи. Значи кучетата, започна да подозира Флъш, се различават едно от друго; някои са високи, дру­ги ниски; и подозренията му се потвърдиха от от­къслечните мимоходом дочути реплики по Уимпъл Стрийт: „Виждаш ли онова дръгливо псе? Чист по­мияр!... О, божичко, това е прекрасен шпаньол. Един от най-чистокръвните в цяла Англия!... Жалко, че ушите му не са една идея по-къдрави... А, ето ти и едно с кукуригу на главата!“.

От такива фрази и от интонацията на възхи­щение или презрение, с която бяха изричани, било край уличната пощенска кутия или пред кръчма­та, където прислугата си разменяше сведения за конните надбягвания, Флъш узна, още преди да е свършило лятото, че не съществува равенство между кучетата: едни са високопоставени, други са нископоставени. Тогава той от кои е? Едва прибрал се вкъщи и започна внимателно да се разглежда в огледалото. Слава на Господа, наистина е куче от сой! Главата му беше гладка; очите кръгли, но не ококорени; краката с космати кичури; по нищо не отстъпваше на най-добре гледания кокер шпаньол по протежение на цялата Уимпъл Стрийт. Забеля­за не без удоволствие и лилавата купичка, от коя­то му даваха да пие вода – това са привилегиите на класата; кротко сведе глава, за да закачат каиш­ката на нашийника му – това пък са наказанията. Когато в този момент госпожица Барет го видя да се оглежда, тя не беше права. „Той е философ – по­мисли си, – размишлява върху разликата между при­видното и реалното.“ Точно обратното, той беше аристократ, който се любува на отличителните си белези на породисто куче.