Подобаващо брутален и завладяващ е романът „Мълчанието на майките“ от испанската литературна сензация Кармен Мола. Дългоочакваното продължение на нашумялата по цял свят криминална трилогия за инспектор Елена Бланко излезе на български със знака на издателство „Кръг“. Преводът и този път е на Анелия Петрунова, а оригиналната корица отново е адаптирана от Наталия Чайкина. Също както в предишните три книги – „Кървавата годеница“, „Пурпурната мрежа“ и „Годината на свинята“, историята е едновременно ужасяваща и съкрушаваща…

В багажника на открадната кола на наказателен паркинг в Мадрид е открито обезобразеното тяло на млад мъж. Докато се опитва да установи самоличността на жертвата, екипът на инспектор Елена Бланко се озовава насред лабиринт от престъпления, предателства и корупция, достигащи до високите етажи на властта в Испания. От миналото ще изплуват сенките на стари прегрешения и ще бъдат разкрити мрачни тайни за неродени деца и изчезнали майки. 

„Мълчанието на майките“ излезе в оригинал през 2022-ра, а година по-рано стана ясно кой се крие зад псевдонима Кармен Мола, провъзгласена за „испанската Елена Феранте“ и наредила се сред най-популярните съвременни автори...

Представяме ви откъс от „Мълчанието на майките“:

* * *

Ей там е Малката. Хванала е жълтия молив и държи листа, като е прегънала единия му край с лявата си ръка. Набраздява го с много непохватни движения, нервни диа­гонали, които чертае от единия до другия край, а после ги повтаря в обратната посока, малко като в транс, като медиум, воден от призрак. Елена Бланко знае, че не тряб­ва да я прекъсва. Откакто започна да посещава Малка­та в Центъра за приемни грижи преди повече от шест месеца, много рядко я е виждала увлечена в някакво за­нимание. Почти винаги я намира заспала на леглото или сгушена на пода в общата стая в ембрионална поза, или пък седнала на някой стол и вперила поглед в стената, неспособна да реагира на присъствието на останалите.

Тази рисунка е много необичайна и разкрива подобре­ние, което всъщност се проявява малко по малко. Птици­те кацат на дърветата в градината, а тя не се опитва да ги примами, за да ги изяде, като дива котка, каквато беше, когато постъпи; започнала е да яде готвена хра­на и не се съпротивлява бурно, когато възпитателките трябва да я докоснат; не ги хапе – нито тях, нито други­те непълнолетни в Центъра. На Елена би ù било приятно да я научи да целува, за да покаже любов, но Малката все още се противи на физическия контакт, не приема дори ласките; изключение прави само за Котката, постоянно свита на кълбо в скута ù. Топъл поглед, разсеяна усмивка – това е всичко, което инспекторката е постигнала до момента като знак за емпатия. Въпреки това Малката, Михаела – предпочита да я нарича с истинското ù име, не с обръщението, с което са я познавали в свинеферма­та, – прекарва по-голямата част от времето затворена в своя свят, нещо, което плаши Елена, защото познати­ят ù свят беше ад.

Къщата на ужасите в Санта Леонор, както я нарече пресата. Антон, онези болни обитатели, които са се от­насяли с нея като с животно… Варварщината, която е била ежедневната ù среда.

Светлината на октомврийската утрин окъпва лице­то ù и разкрива несъвършенствата му: мъха по ръба на челюстта, някоя пъпка тук-там, някоя недобре зарасна­ла рана, защото отначало се удряше в леглото. Но лице­то ù е красиво. Елена я наблюдава с нежност. Листът е надраскан с жълти черти. Скоро ще ù трябва друг, но няма да ù го даде, докато тя не ù го поиска. Струва ù се, че държи молива, както го държеше синът ù, по същия несръчен начин. Въпреки че е почти на девет години, мо­миченцето изглежда по-малко, човек би предположил, че е на пет, на колкото беше Лукас, когато изчезна.

Всеки път, когато името на сина ù идва в мислите ù, сякаш под краката ù се разтваря кладенец, огромен че­рен вакуум, който заплашва да я погълне. Навърши пет­десет и една години и може би причината е тази – въз­растта, фактът, че ù е втръснало от борбата да се за­държи на повърхността, но усеща, че силите ù вече не са като преди, че би ù харесало да спре да се съпротивлява и да падне в този кладенец.

Михаела вдига поглед към Елена. Дали по този начин иска нов лист, за да продължи да рисува? Подава ù лист с внимателно движение, както ù казаха, че трябва да се държи с нея, за да не се изплаши. И тогава момиченцето реагира по неочакван начин: опира бузата си до ръката, която ù подава листа, и я задържа така, сякаш иска да я използва като възглавница. Инспекторката сдържа желанието да я погали по косата. Новост е, че дивото момиченце иска да заспи върху ръката ù. Усещането за празнота и апатията, които често измъчват Елена, се разсейват като разкъсан от вятъра облак всеки път, когато забелязва някой от тези минимални признаци за напредък от страна на Михаела.

Ако живееха заедно, напредъкът на момиченцето би могъл да е по-бърз, каза ù психоложката от Центъра. „Да­ваш ли си сметка за отговорността, с която се нагърб­ваш?“ – едно и също предупреждение всеки път, когато попълва някой от необходимите формуляри, за да стане приемна майка на Михаела и ако всичко върви добре, да започне процедура по осиновяване. Как да ù обясни, че тя може да даде толкова на момиченцето, колкото и моми­ченцето на нея? Те са две счупени парчета порцелан, кои­то биха могли да се допълнят. Последиците при Михаела са по-явни, толкова, че я смятат за безнадежден случай. Кошмарът, който е преживяла, възпрепятства социалното и афективното развитие на това човешко същество. Ужасна, безпощадна диагноза, която би прогонила всеки кандидат за приемен родител на момиченцето. Но не и Елена. Тя разбира по-добре от всеки страданието на Михаела. Може би именно това убеждение, тази интуи­ция, свита на топка в стомаха, с течение на месеците се превърна най-напред във възможен проект, а после в нещо като повеля. Именно това обещание за съвместно бъдеще е като сребърен мост, който ги държи свързани по загадъчен и нежен начин от деня, в който взе реше­нието.

Но процедурата за кандидатстване за приемен роди­тел е бавна. Освен с предупрежденията на специалисти­те трябва да се бори и с бюрокрацията. Би било по-лесно, ако Сарате я придружава в това приключение, но той не иска да знае нищо за Михаела. Никога не ù е идвал на свиждане. Отсъствие, за което отначало си намираше нескопосани извинения, а после спря да прави дори това. Ако Елена говори за нея, Сарате се затваря в твърдогла­во, намусено мълчание. Тя знае, че Малката му напомня за всичко, което не успя да направи за Ческа, и разбира, че това е болезнена тема за него. За нея също, но какво право имат да винят Михаела за станалото? Нима и тя не е жертва? Има и още нещо, Елена е сигурна. Някаква по-дълбока рана в душата на Сарате, която той отказва да покаже и която го отдалечава не само от момиченце­то, а и от нея.

Три или четири нощи седмично Сарате спи в апарта­мента ù на площад „Майор“. Вечерят, слушат музика, лягат си заедно. И всеки ден мълчанието заема все по-го­лямо пространство между тях. Прекалено много забра­нени теми, прекалено много хлъзгави терени, в които не трябва да навлизат. Между тях няма театрални сцени с летящи в хола предмети, нито неуместни думи. Разно­гласията им обикновено приемат формата на двуличие­то, на извърнатите погледи.

Не му е разказала нищо за Григоре Николеску, биоло­гичния баща на Михаела. Успяха да го открият и дойде в Мадрид няколко седмици след като приеха момиченцето в Центъра за непълнолетни. Първоначалната му склонност да се погрижи за дъщеря си се изпари, след като пре­кара няколко часа с това създание, което все още беше по­вече животно, отколкото човек. Психологическите екс­пертизи го предупредиха колко трудно ще бъде да живее с нея и че тя задължително трябва да прекара известно време в Центъра, за да наблюдават развитието ù. Григо­ре се възползва от оправданието, което му предлагаха, качи се на автобус за Румъния и обеща да се осведомя­ва за положението. Елена предположи, че бащата няма да се появи отново в живота на Михаела, че обещаните телефонни обаждания никога няма да се състоят, но ня­колко месеца по-късно Алисия, социалната работничка, ù разказа, че се бил свързал с Центъра, за да разбере как е дъщеря му.

– Наистина ли мислиш, че ще дойде да я вземе?

Алисия споделяше недоверието на Елена: кой иска да обвърже живота си с грижите за белязано момиченце?

Ето я Малката, отърква бузата си в опакото на ръка­та на Елена. Само тя може да я спаси.

Когато излиза от Центъра, е студено. Октомври е дошъл с леден вятър и Елена трябва да се загърне с пал­тото си, преди да се качи на ладата. Включва парното, за да се стопли, и пуска радиото. Новините ù изглеждат все еднакви и подобно на мишката, която върти коле­ло, на нея също ù се струва, че се върти в кръг, и отлага онова, което изглежда неизбежно, ако иска да постигне някакъв напредък в крайна сметка. Работата в Отдела за анализ на случаи, връзката ù със Сарате, апартамен­тът на площад „Майор“, пълен с призраци.

Мобилният телефон звъни настоятелно. На екрана – името на Буендия и снимката на съдебния лекар от ОАС, усмихнат и с румено лице, снимка, която му направи една вечер, когато празнуваха разрешаването на един случай в бар на улица „Баркильо“.

Докато Буендия излага основното от първоначална­та информация, Елена усеща, че нещо я тласка напред, нещо най-накрая я изважда от въртящото се колело.