Подобаващо брутален и завладяващ е романът „Мълчанието на майките“ от испанската литературна сензация Кармен Мола. Дългоочакваното продължение на нашумялата по цял свят криминална трилогия за инспектор Елена Бланко излезе на български със знака на издателство „Кръг“. Преводът и този път е на Анелия Петрунова, а оригиналната корица отново е адаптирана от Наталия Чайкина. Също както в предишните три книги – „Кървавата годеница“, „Пурпурната мрежа“ и „Годината на свинята“, историята е едновременно ужасяваща и съкрушаваща…
В багажника на открадната кола на наказателен паркинг в Мадрид е открито обезобразеното тяло на млад мъж. Докато се опитва да установи самоличността на жертвата, екипът на инспектор Елена Бланко се озовава насред лабиринт от престъпления, предателства и корупция, достигащи до високите етажи на властта в Испания. От миналото ще изплуват сенките на стари прегрешения и ще бъдат разкрити мрачни тайни за неродени деца и изчезнали майки.
„Мълчанието на майките“ излезе в оригинал през 2022-ра, а година по-рано стана ясно кой се крие зад псевдонима Кармен Мола, провъзгласена за „испанската Елена Феранте“ и наредила се сред най-популярните съвременни автори...
Представяме ви откъс от „Мълчанието на майките“:
* * *
Ей там е Малката. Хванала е жълтия молив и държи листа, като е прегънала единия му край с лявата си ръка. Набраздява го с много непохватни движения, нервни диагонали, които чертае от единия до другия край, а после ги повтаря в обратната посока, малко като в транс, като медиум, воден от призрак. Елена Бланко знае, че не трябва да я прекъсва. Откакто започна да посещава Малката в Центъра за приемни грижи преди повече от шест месеца, много рядко я е виждала увлечена в някакво занимание. Почти винаги я намира заспала на леглото или сгушена на пода в общата стая в ембрионална поза, или пък седнала на някой стол и вперила поглед в стената, неспособна да реагира на присъствието на останалите.
Тази рисунка е много необичайна и разкрива подобрение, което всъщност се проявява малко по малко. Птиците кацат на дърветата в градината, а тя не се опитва да ги примами, за да ги изяде, като дива котка, каквато беше, когато постъпи; започнала е да яде готвена храна и не се съпротивлява бурно, когато възпитателките трябва да я докоснат; не ги хапе – нито тях, нито другите непълнолетни в Центъра. На Елена би ù било приятно да я научи да целува, за да покаже любов, но Малката все още се противи на физическия контакт, не приема дори ласките; изключение прави само за Котката, постоянно свита на кълбо в скута ù. Топъл поглед, разсеяна усмивка – това е всичко, което инспекторката е постигнала до момента като знак за емпатия. Въпреки това Малката, Михаела – предпочита да я нарича с истинското ù име, не с обръщението, с което са я познавали в свинефермата, – прекарва по-голямата част от времето затворена в своя свят, нещо, което плаши Елена, защото познатият ù свят беше ад.
Къщата на ужасите в Санта Леонор, както я нарече пресата. Антон, онези болни обитатели, които са се отнасяли с нея като с животно… Варварщината, която е била ежедневната ù среда.
Светлината на октомврийската утрин окъпва лицето ù и разкрива несъвършенствата му: мъха по ръба на челюстта, някоя пъпка тук-там, някоя недобре зараснала рана, защото отначало се удряше в леглото. Но лицето ù е красиво. Елена я наблюдава с нежност. Листът е надраскан с жълти черти. Скоро ще ù трябва друг, но няма да ù го даде, докато тя не ù го поиска. Струва ù се, че държи молива, както го държеше синът ù, по същия несръчен начин. Въпреки че е почти на девет години, момиченцето изглежда по-малко, човек би предположил, че е на пет, на колкото беше Лукас, когато изчезна.
Всеки път, когато името на сина ù идва в мислите ù, сякаш под краката ù се разтваря кладенец, огромен черен вакуум, който заплашва да я погълне. Навърши петдесет и една години и може би причината е тази – възрастта, фактът, че ù е втръснало от борбата да се задържи на повърхността, но усеща, че силите ù вече не са като преди, че би ù харесало да спре да се съпротивлява и да падне в този кладенец.
Михаела вдига поглед към Елена. Дали по този начин иска нов лист, за да продължи да рисува? Подава ù лист с внимателно движение, както ù казаха, че трябва да се държи с нея, за да не се изплаши. И тогава момиченцето реагира по неочакван начин: опира бузата си до ръката, която ù подава листа, и я задържа така, сякаш иска да я използва като възглавница. Инспекторката сдържа желанието да я погали по косата. Новост е, че дивото момиченце иска да заспи върху ръката ù. Усещането за празнота и апатията, които често измъчват Елена, се разсейват като разкъсан от вятъра облак всеки път, когато забелязва някой от тези минимални признаци за напредък от страна на Михаела.
Ако живееха заедно, напредъкът на момиченцето би могъл да е по-бърз, каза ù психоложката от Центъра. „Даваш ли си сметка за отговорността, с която се нагърбваш?“ – едно и също предупреждение всеки път, когато попълва някой от необходимите формуляри, за да стане приемна майка на Михаела и ако всичко върви добре, да започне процедура по осиновяване. Как да ù обясни, че тя може да даде толкова на момиченцето, колкото и момиченцето на нея? Те са две счупени парчета порцелан, които биха могли да се допълнят. Последиците при Михаела са по-явни, толкова, че я смятат за безнадежден случай. Кошмарът, който е преживяла, възпрепятства социалното и афективното развитие на това човешко същество. Ужасна, безпощадна диагноза, която би прогонила всеки кандидат за приемен родител на момиченцето. Но не и Елена. Тя разбира по-добре от всеки страданието на Михаела. Може би именно това убеждение, тази интуиция, свита на топка в стомаха, с течение на месеците се превърна най-напред във възможен проект, а после в нещо като повеля. Именно това обещание за съвместно бъдеще е като сребърен мост, който ги държи свързани по загадъчен и нежен начин от деня, в който взе решението.
Но процедурата за кандидатстване за приемен родител е бавна. Освен с предупрежденията на специалистите трябва да се бори и с бюрокрацията. Би било по-лесно, ако Сарате я придружава в това приключение, но той не иска да знае нищо за Михаела. Никога не ù е идвал на свиждане. Отсъствие, за което отначало си намираше нескопосани извинения, а после спря да прави дори това. Ако Елена говори за нея, Сарате се затваря в твърдоглаво, намусено мълчание. Тя знае, че Малката му напомня за всичко, което не успя да направи за Ческа, и разбира, че това е болезнена тема за него. За нея също, но какво право имат да винят Михаела за станалото? Нима и тя не е жертва? Има и още нещо, Елена е сигурна. Някаква по-дълбока рана в душата на Сарате, която той отказва да покаже и която го отдалечава не само от момиченцето, а и от нея.
Три или четири нощи седмично Сарате спи в апартамента ù на площад „Майор“. Вечерят, слушат музика, лягат си заедно. И всеки ден мълчанието заема все по-голямо пространство между тях. Прекалено много забранени теми, прекалено много хлъзгави терени, в които не трябва да навлизат. Между тях няма театрални сцени с летящи в хола предмети, нито неуместни думи. Разногласията им обикновено приемат формата на двуличието, на извърнатите погледи.
Не му е разказала нищо за Григоре Николеску, биологичния баща на Михаела. Успяха да го открият и дойде в Мадрид няколко седмици след като приеха момиченцето в Центъра за непълнолетни. Първоначалната му склонност да се погрижи за дъщеря си се изпари, след като прекара няколко часа с това създание, което все още беше повече животно, отколкото човек. Психологическите експертизи го предупредиха колко трудно ще бъде да живее с нея и че тя задължително трябва да прекара известно време в Центъра, за да наблюдават развитието ù. Григоре се възползва от оправданието, което му предлагаха, качи се на автобус за Румъния и обеща да се осведомява за положението. Елена предположи, че бащата няма да се появи отново в живота на Михаела, че обещаните телефонни обаждания никога няма да се състоят, но няколко месеца по-късно Алисия, социалната работничка, ù разказа, че се бил свързал с Центъра, за да разбере как е дъщеря му.
– Наистина ли мислиш, че ще дойде да я вземе?
Алисия споделяше недоверието на Елена: кой иска да обвърже живота си с грижите за белязано момиченце?
Ето я Малката, отърква бузата си в опакото на ръката на Елена. Само тя може да я спаси.
Когато излиза от Центъра, е студено. Октомври е дошъл с леден вятър и Елена трябва да се загърне с палтото си, преди да се качи на ладата. Включва парното, за да се стопли, и пуска радиото. Новините ù изглеждат все еднакви и подобно на мишката, която върти колело, на нея също ù се струва, че се върти в кръг, и отлага онова, което изглежда неизбежно, ако иска да постигне някакъв напредък в крайна сметка. Работата в Отдела за анализ на случаи, връзката ù със Сарате, апартаментът на площад „Майор“, пълен с призраци.
Мобилният телефон звъни настоятелно. На екрана – името на Буендия и снимката на съдебния лекар от ОАС, усмихнат и с румено лице, снимка, която му направи една вечер, когато празнуваха разрешаването на един случай в бар на улица „Баркильо“.
Докато Буендия излага основното от първоначалната информация, Елена усеща, че нещо я тласка напред, нещо най-накрая я изважда от въртящото се колело.
Още по темата
- "Неща, които допреди година са го плашели до смърт, днес не му правят впечатление..." (ОТКЪС)
- "Според имейл на виден съдебен антрополог, който посети изложбата ни през уикенда, „Преграда II“ съдържа човешка кост..." (ОТКЪС)
- "Джон. На Джулия ѝ се струва, че се казваше Джон. „Джон убийство Портисхед“, въвежда в Гугъл..." (ОТКЪС)
- Саманта Харви спечели наградата "Букър"
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни