Британската авторка Джилиан Макалистър направи своя дебют в България през 2023 г. с безапелационния бестселър „Не тук и не сега“, покорил класациите на "Ню Йорк Таймс" и "Сънди Таймс" и избран за книга на месеца от редица известни читателски клубове, сред които са тези на Рийз Уидърспун, Ричард и Джуди, както и на Радио 2.

След мигновения успех на първия си роман тя се завръща с нов главозамайващ трилър – "Просто поредната безследно изчезнала". Със завладяващата си мистерия, динамичното действие и непредвидимите обрати, тази книга свидетелства за неоспоримия талант на Макалистър да превръща познати теми в нови, неочаквани и напълно завладяващи истории, които държат читателите под напрежение още от самото начало, та чак до финалните страници.

Детектив Джулия Дей поема разследването на изчезналата двайсет и две годишна Оливия Джонсън. Отначало случаят изглежда ясен – поредната изчезнала млада жена. Нищо, с което в полицейския участък не са се сблъсквали и преди. Или поне така си мисли Джулия, докато не намира първото доказателство. Записът от охранителната камера показва как Оливия, облечена с отличителното си лимоновожълто палто, влиза в задънена улица, от която така и не се връща.

Инстинктът на детектив Дей ѝ подсказва, че това далеч не е просто поредният случай на изчезнал човек; че си има работа с нещо много по-зловещо и опасно. Но не очаква, че търсенето на истината ще се превърне в жесток капан. А опитите ѝ да се измъкне от него може да се окажат безрезултатни. Защото някой знае мрачна тайна от миналото ѝ. Тайна, която може да унищожи семейството ѝ и всичко, за което някога се е борила.

Джулия е изправена пред невъзможен избор. Дали ще успее да предпази дъщеря си и да запази кариерата, която е градила в продължение на толкова години, или всичко ще се срине под тежестта на тайните и лъжите, които я притискат все по-неумолимо. Трябва да действа бързо, но и да избира пътя си внимателно, защото само една стъпка в грешната посока може да ѝ струва всичко.

„Просто поредната безследно изчезнала“ е напреграт и абсолютно зашеметяващ трилър, преливащ от сурова емоция и шокиращи разкрития. Макалистър майсторски заплита сложна мистерия – както около разследването на изчезналата жена, така и на психологическо ниво, като изследва човешкото съзнание, мъчително разкъсано между чувството на вина и нуждата за справедливост. Британската авторка си играе с първичния ни инстинкт за самосъхранение и ни кара да се запитаме докъде бихме стигнали самите ние, за да защитим онова, което най-силно ценим? Това е книга, едновременно интелигентно замислена и гениално изработена, в която всяка прочетена страница провокира нови въпроси, устремявайки ни към момента, когато всяко парче от пъзела ще падне на мястото си. Дори и понякога да е по-добре истината да остане скрита.

"Сложна, непредвидима и с много обрати... и е просто невъзможно да не симпатизираш на героите."
Емили Хенри
"Първокласен трилър."
Mail On Sunday
"Изумителна и напълно зашеметяваща."
Daily Express
"Гарантиран хит."
Адел Паркс
"Това е Макалистър в разцвета на силите си."
Ерин Кели

Джилиан Макалистър завършва английска филология, след което работи като адвокат. Живее в Бирмингам, Англия, където сега пише на пълен работен ден. Тя е автор на осем самостоятелни книги, превърнали се в бестселъри, сред които са „Не тук и не сега“, както и най-новото ѝ заглавие „Просто поредната безследно изчезнала“.

* * *

Из "Просто поредната безследно изчезнала" от Джилиан Макалистър

Снимка Benitorial

Пролог

Джулия разбра, че нещо не е наред, от начина, по който Дженевийв се втурна към нея. Излетя през входа на многоетажния паркинг, а вратата се за люля зад гърба ѝ и се захлопна със светкавичен камшичен удар, който отекна между стените на сградата. Първата мисъл на Джулия беше, че не е трябвало да оставя дъщеря си сама. Наложи се да приеме обаждане от службата и затова Дженевийв отиде да плати таксата за паркинга. А сега…

 — Мамо? — извика Дженевийв, тичайки към нея. 

Излъчваше тревога, изглеждаше смъртнобяла под луминесцентното осветление, а гримът около очите ѝ се беше размазал. Обзета от паника, не спираше да хвърля погледи през рамо. В стомаха на Джулия се надигна ужас. Усещаше пулса си навсякъде — в ръцете, в краката, в раменете; зовът на сирената на собственото ѝ тяло. Нещо не е наред. Нещо не е наред, думкаше сърцето ѝ.

Тогава Дженевийв посочи с омацаната си в кръвръка назад.

 — Трябва да дойдеш.

I ЧАСТ 

Оливия

Първи ден в неизвестност

1 

Джулия

Джулия се опитва да се сети дали някога е арестувала мъжа на една маса през тях. Той си поръчва карамелен чийзкейк, вечеря с жена си и с двете си деца, а тя е почти убедена, че го е прибирала за убийство. Осветлението е слабо, не може да прецени.

Опитва се да не издава пред съпруга си и дъщеря си какво е видяла, свежда поглед към менюто. 

— В „Нандос“ напоследък е отврат, нали? — коментира Дженевийв. Джулия се усмихва на самонадеяното си единствено дете. 

— В какъв смисъл? — пита Арт остро. Арт, кръстен на Арт Гарфънкъл, нейният съпруг. Учител по английски, педант, нерешителен мъж, последният човек, който все още използва точка и запетая в съобщения. А доскоро и любовта на живота ѝ. 

Чийзкейкът пристига на масата на вероятния убиец. Джулия наблюдава как той поглежда нагоре. Има два телефона, и двата с екраните надолу към масата пред него. Ясен знак, че е престъпник. Почти сигурна е, че е той. Нещо във веждите... 

— О, ами... нали се сещате. „По едно на крак в „Нандос“, момчета.“ Я стига — отвръща Дженевийв. Взима менюто. Облечена е в черна блуза с презрамка през врата и дънки с висока талия. С големи златни халки на ушите. Изглежда разкошно, но нямаше да ѝ пука, дори да не беше така. Типичната Дженевийв: прави каквото си иска. Джулия по някога се радва, че е възпитала такава силна жена. Друг път не особено. 

Часът е седем вечерта, а Джулия не може съвсем да повярва, че се намира тук. Че не е изникнало нищо спешно, че е успяла. 

— Правят хубаво пиле — казва тихо Арт, може би леко засегнат; той избра ресторанта. 

Чийзкейкът е почти изяден. Джон. На Джулия ѝ се струва, че се казваше Джон. Поглежда го отново и вади телефона си. „Джон убийство Портисхед“, въвежда в Гугъл. Сигурна е, че не би трябвало да е излязъл все още. Брутално намушкване в центъра на града. Получи доживотна, при това не много отдавна. 

Търсенето е твърде общо, излизат много резултати. Докато се чуди какво друго да въведе, телефонът започва да звъни: управлението. 

— Главен инспектор Дей — казва полицейският отговорник в личния телефон на Джулия — единственият, който тя използва, — а сърцето ѝ започва предвидимото си спускане надолу в гърдите ѝ. — Току-що постъпи сигнал за високорисково изчезнало лице — казва той и ето, че сърцето ѝ се приземява в петите. 

Джулия въздъхва. Без пиле „пери-пери“, без повече шегички с Дженевийв. Само работа. Това е нейната професия. Това е, повтаря си тя. Нейната мантра след двайсет години в полицията.

След като е приела информацията, тя се вторачва в масата. Двайсет и две годишна изчезнала жена. Без психични отклонения. Последно забелязана на камера за обществено видеонаблюдение вчера. Съквартирантките ѝ са съобщили в полицията, след като не се прибрала у дома. Това са фактите.

Но зад фактите се крие нещо друго, тя е сигурна в това. Нещо друго. Нещо, което все още не може да назове с име. Някакъв дълбок инстинкт, характерен за разследващия полицай, ѝ подсказва, че е така. Потреперва под слабото осветление на ресторанта.

 — Налага се да се върна на работа — казва тя точно когато храната ѝ пристига. Вдигаща пара царевичка на кочан, картофено пюре, пиле... поглежда ги жадно.

Докато се изправя, хвърля око на възможния убиец отляво.

 — Ако случайно го засечете на излизане — казва тя с нисък тон на Арт и Дженевийв, — ще запишете ли регистрационния му номер?

 * * *

Джулия винаги е била твърде мека за полицейски служител. Все още мисли за това, когато влита в управлението, готова да осведоми екипа, но поспира, след като забелязва стария си информатор Прайс, когото винаги е намирала за симпатичен. Седи на една от пейките, чертите му изразяват удивление, застинал е на място, сякаш някой е спрял вселената за секунда. 

Ще го попита какво прави тук. Не може да се сдържи; пронизва я като гръм, независимо колко други задачи са се натрупали върху плещите ѝ. Порежеш ли Джулия, тя кърви от любопитство за тези, за които я е грижа, тоест за всички.

Прайс е скръстил крака в глезените и е преметнал едната си ръка през облегалките на металните столове, сякаш се чувства като у дома си, но Джулия знае, че го е страх. Разбира се, че го е страх: той търгува с информация, най-опасната стока от всички.

Кестенява коса, обилно намазана с гел до степен, в която червеникавият оттенък потъмнява до невзрачно кафяво. Лунички. Кожа, която лесно изгаря на слънце и се зачервява. Шотландец е, родом от Глазгоу, не е загубил акцента си, въпреки че се е преместил тук преди двайсет години, когато е бил седемнайсетгодишен.

 — Защо си тук? — пита го тя, застанала срещу него в празното фоайе. Мирише на промишлена вакса за почистване и на застоялите вечери, които сервират на задържаните — голяма част съдържат месо, но поради някаква причина не е необходимо да се държат в хладилник и имат срок на годност няколко години.

Повечето лампи са с изгорели крушки. В тези по-спокойни моменти от денонощието Джулия намира управлението за невъзможно романтично място; напомня ѝ затворен за посетители музей, до който само тя има достъп, кадър от филм, където може да се разхожда съвсем сама.

 — Това-онова — отвръща той. Умен е Прайс, има стратегия; няма да си каже просто така.

 — Тоест? — пита тя.

Прайс почти не влиза на разпити: дава информация само на нея. Бърз, хлъзгав, а и забавен, никога не попада в графата на арестуваните. Повечето им контакти се случват във външния свят.

Пристига сержантът по задържанията и носи чаша от полицейското кафе. Джулия отмества поглед към него.

 — Само за теб ли? — пита.

Сержантът не ѝ обръща внимание.

Тя връща поглед към Прайс, въздъхва отново, тръгва към задните помещения и се отбива в кухнята. Прави чай с три захарчета, много мляко, от части за да го охлади и да сведе риска до минимум — на задържаните не се предлага горещ чай, защото е оръжие. Чашата сгрява пръстите ѝ. Изкушава се да глътне чая, изпила е само едно нещо за целия ден — в „Нандос“, но не го прави. Има твърде много работа. 

Трябва да разбере какво става с Прайс. Иска да проучи убиеца от ресторанта. А после и най-важното — изглежда, че трябва да намери изчезнала жена.

Ръката на Прайс вече се протяга към нея, когато се връща при него с чая.

 — О, госпожице — казва ѝ доволно. Отпива. — И на захар е добре. Дължа ви бакшиш. Колко са десет процента от нищо? — Той се разсмива. Язвителен е, но едно е сигурно: ако ролите им бяха разменени, той също щеше да ѝ донесе чаша чай.

Тя се усмихва и избягва погледа на сержанта по задържанията. По-добре колега да я съди за извънредна фамилиарност, отколкото да лежи будна през нощта и да мисли за Прайс; дали е пийвал нещо топло през този ден, през тази седмица. Нищо не ѝ се удава по-добре от натрапчивите мисли посред нощ. Както всъщност и през деня.

— Желая ти успех — казва му тя. Той надига чашката в мълчалива наздравица.

Докато е в кабинета си преди брифинга с екипа, проверява досието на убиеца. Джон, Джон Гибънс. Прави справка по телефона и един от надзирателите потвърждава, че онзи все още е в затвора в Бристол. Сигурно е бил друг човек. Джулия покрива лицето си с длани; две задачи — отметнати, остава една, наближава осем вечерта, а тя обмисля дали да не започне работа в супермаркет. Само че не би искала да прави нищо друго. Не би могла да го обича по същия начин. А никой не може да има балансирана връзка с нещо, което обича.

 * * *

Джулия залепва полароидната снимка на Оливия на бялата дъска в залата за брифинги. Овехтяло, старо помещение: окачени тавани, отвратителни килими. Поради някаква причина чистачите не я почистват толкова често, колкото останалите кабинети, така че тук са се приютили запазени стари чаши за кафе, мирисът на вечната портисхедска влага и останки от документацията по отминали разследвания.

Вертикалните седемдесетарски щори са скрили нощното небе и докато ги съзерцава, Джулия се чуди дали не е посрещала тук повече вечери, отколкото където и да било другаде. В топлия „Нандос“ с детето например. Колкото и да е странно обаче, това тук е по-силно: за Джулия това е „у дома“. Тя сваля обувките си, сякаш за да го потвърди, и се потапя в разследването и в онази, в която трябва да се превърне поне за малко. Детектив, за когото всичко останало идва на второ място.

Другите от екипа влизат с уморен вид. Някои не са си тръгвали. Други са били извикани от масата за вечеря, от срещи с гаджета, от сбирки с родителите. В Портисхед няма специално назначен екип за извънредни ситуации. Събраха го набързо, когато случаят беше обявен за високорисков, бяха привикани следователи и аналитици от други екипи и Джулия се надява, че са включени свестни служители. Харесва определени хора. Това е положението.

Вдига очи към снимката на Оливия. Стройна и руса, но с някаква сила около носа, която я прави поразителна. Джулия посяга да изправи полароида. Лепенката, с която е закрепен, е безполезна, остаряла и изсъхнала; какво да се прави, полицейски бюджет. Снимката е паспортна, Инстаграмът ѝ е твърде артистичен — слънчеви очила във формата на сърца, надничане иззад сладоледа. Има голяма усмивка, леко криви зъби. Съвършеното несъвършенство, онова сияйно излъчване, характерно за младите.

Джулия я гледа в очите и си мисли, че всъщност никой не изчезва, не и за себе си. Само за онези, останали след него.

Може и да не знае каква е съдбата на Оливия, но вече знае своята: безсъние. Също и прекалено обсъждане на поверителни подробности вкъщи. Дженевийв — вече твърде много заприличала на Джулия — ще започне да се вманиачава. Арт ще се почувства изолиран, макар че никога не би си го признал.

Двама аналитици обсъждат човек, арестуван предната вечер.

— Бяха декоративни Буди — казва Дейвид на Браян.

— Буди...

— Когато криминалистите ги изследваха, стана много ясно, че си ги е поставял в...

— Добре — прекъсва ги Джулия и преглъща смеха си. Тя знае всичко за този случай. — Стига толкова Буди и...

— Моля те, кажи, че е нещо хубаво и интересно? — обажда се Джонатан, любимият ѝ следовател. 

Работят заедно от петнайсет години. Той започна като аналитик при нея, а после се преквалифицира за работа като униформен. Дори когато беше много по-ниско от нея в йерархията и отговаряше за докладите на телекомите, Джулия хапваше сандвичите си за обяд с него до стената отвън, радостна, че е намерила себеподобен: човек на дребните подробности, човек, който винаги, винаги, винаги си носи работата вкъщи, емоционално или физически. След като той си взе изпитите, тя успя да го задържи в отдел „Углавни престъпления“, като си поиска обратно услуга.

Джулия добива многозначително изражение и забавя отговора си.

— Ще го приема за „да“ — казва Джонатан. Упорит колкото и самата Джулия, той сякаш е способен да разкрие информация за секунди, несъмнено благодарение на опита си като аналитик. Стратегията му е единствено да задава въпрос след въпрос: телефонни компании, авиокомпании, всякакви хора. Просто повтаря запитването си, а после звъни отново и отново. Служебната му реплика е: „Нямам нищо против да почакам“. Когато пише нещо на компютъра, най-често държи телефонна слушалка на рамото си, от която едва доловимо се носи музика.

 В залата е студено, а килимът е леден под стъпалата ѝ, обути в чорапогащник. Краят на април е, но все още е мразовито, почти толкова гадно, колкото през януари. Нейтън Бест, вторият ѝ любим сержант, я хваща, че гледа навън.

— Утре ще вали сняг — казва. — Ама че тъпотия.

— Снегът е чудесен консервант — възразява светкавично Джонатан.

— Да не говорим за консерванти — възкликва Джулия. — Да говорим как ще открием живи хора.