По-различен и вълнуващ поглед към европейското минало и историята на редица „Изчезнали кралства“ ни разкрива новото мащабно изследване от уважавания историк и автор на авторитетни книги като „Европа. История“ и „Под различни небеса“ – Норман Дейвис. 

В това луксозно, почти 1000-странично издание с твърди корици, Дейвис се отклонява от утъпканите пътеки на съвременната историография, която главно се занимава с миналото на водещи съвременни държави като Франция, Германия, Англия, Русия и т.н. Вместо това той проследява възходите и паденията на редица „Изчезнали кралства“, княжества, империи и републики, които днес вече не съществуват, но сенките им все още се разпознават по картите.

Написан с присъщия на Дейвис увлекателен и вълнуващ език, този амбициозен и мащабен труд пресъздава за съвременния читател образите на позабравените Толоса, Галиция, Алт Клут, Борусия, Арагон, петте, шестте или седемте кралства на име Бургундия, Сабаудия, Етрурия, но не подминава и най-популярните изчезнали империи като Византия и СССР.

Някои от главите в книгата се занимават  с държави, които в даден момент са били велики, а други – с такива, които никога не са се стремили към величие или не са имали шанса да го получат, дори са просъществували за броени дни. Но едно ги обединява: всички те представляват част от онази причудлива плетеница, която наричаме „Европейска история“.

Защо умират държавите? Има ли причинно-следствена връзка между изчезването на държави, които някога са определяли европейската реалност? И можем ли да предвидим колко дълго ще съществуват страните, които днес считаме за несломими? 

Из „Изчезнали кралства. Възход и упадък на държави и нации“ от Норман Дейвис 

Въведение 

През целия си живот съм бил заинтригуван от разликата между възприятие и реалност. Нещата никога не са точно такива, каквито изглеждат. Роден съм като поданик на Британската империя и още като дете прочетох в Детската енциклопедия, че „нашата империя“ е тази, „над която слънцето никога не залязва“. Видях, че на картата има повече червено, отколкото всеки друг цвят, и се зарадвах. Не след дълго гледах с недоумение как имперският залез обагря следвоенното небе сред морета от кръв и хаос. Реалността, както се оказа, опровергаваше възприятието за неограничена мощ и постоянство.

В моята енциклопедия прочетох също, че връх Еверест, с височина 8839 метра, е най-високият връх на земята и е кръстен на директора на Индийската топографска служба полковник Джордж Еверест. Естествено, поддадох се на неписаното предположение, че върхът е британски, и бях подобаващо впечатлен. Всичко изглеждаше много просто. По времето, когато получих копие от книгата „Изкачването на Еверест“ на сър Джон Хънт като коледен подарък през 1953 г., Индия, естествено, вече беше напуснала Империята. Но тогава узнах, че Еверест всъщност никога не е бил британски, нито индийски. А и понеже кралят на Непал не дал разрешение на хората на полковник Еверест да влязат в земите му, върхът бил измерен много отдалеч и 8839 метра не е вярната му височина. Английското име е възприето само като акт на самовъзвеличаване, а автентичните му названия са Сагарматха (на непалски) и Джомолунгма (на тибетски)1. Така научих, че познанието много зависи от обстоятелствата, при които е получено.

Като момче на няколко пъти ме водиха в Уелс и тъй като името ми е уелско, веднага се почувствах у дома си и придобих траен афинитет към тази страна. Докато гостувахме при приятели в хълмисто село близо до Бетезда, също с фамилия Дейвис, срещнах хора, говорещи език, различен от английския. Сдобих се и с първия си англо-уелски речник, Geiriadur на Т. Гуин Джоунс2. Това ме превърна в запален изследовател на чуждите езици, макар че така и не овладях уелския. Виждайки английските замъци в Конуи, Харлех и Биумарис (погрешно наричани „уелски замъци“), симпатизирах повече на завладените, отколкото на завоевателите, и щом прочетох някъде, че уелското име за „Англия“, Lloegyr, означава „Изгубена земя“, си представях какво огромно усещане за загуба и забвение трябва да е изразявало името. По-късно един учен колега ми разясни, че въображението ми леко е надхвърлило етимологията. И все пак като човек, израснал в английс-ка среда, не спирам да се удивявам, че местата, които сега наричаме „Англия“, някога изобщо не са били английски. Това удивление е в основата на голяма част от написаното в тази книга. В края на краищата Дувър или Ейвън са си чисти уелски имена.

Като тийнейджър, изявявайки се без особен успех в задния ред на училищния хор, бях запленен от една песен на Чарлз Вилиърс Станфорд. По някаква причина текстът и вялата мелодия на „Казаха ми, Хераклите“ ми идваха присърце, затова, щом се прибрах у дома, се порових в Малкия класически речник на Блейкни. Открих, че Хераклит е „плачещият гръцки философ“ от VI век пр.н.е., който казал, че „всичко се движи“ и че „никога не можеш да прекосиш една и съща река два пъти“. Той е пионерът на идеята за преходността и фигурира на видно място в ученическия ми тефтер с цитати:

Казаха ми, Хераклитe, казаха ми, че си мъртъв; 
новината бе горчива и горчиви сълзи аз пролях. 
Плаках, като си припомнях колко често ти и аз
умаряхме слънцето с приказки и го карахме да слиза от небето.

Сега лежиш, мой стари гръцки друже, 
като шепа сива пепел, отдавна намерила покой, 
но твоите благи гласове, твоите славеи са живи, 
защото Смъртта отнема всичко, но тях не може да отнеме3.

Хераклит и неговите славеи оказаха голямо влияние и върху по-нататъшната ми работа.

Щом завърших гимназия, последвах съвета на моя учител по история да прекарам лятната ваканция в четене на „Залез и упадък на Римската империя“ от Едуард Гибън. Темата на Гибън е, по собствените му думи, „най-мащабната и ужасяващата сцена в историята на човечеството“4. Никога не съм чел книга, която да я превъзхожда. Нейното завладяващо повествование ни показва, че величието дори и на най-могъщите държави има своя край. 

Години по-късно, вече като професионален историк, се потопих в историята на Централна и Източна Европа. Първата ми задача като преподавател в Лондонския университет бе да подготвя цикъл от деветдесет лекции по полска история. Акцентът падаше върху Жечпос-полита, Полско-литовската държава, която при създаването си през 1569 г. е най-голямата в Европа (или поне владее най-обширната населена площ на нашия континент). И все пак, за малко повече от две десетилетия в края на XVIII век, тя е заличена до такава степен, че днес малцина са чували за нея. И тя не е единствената жертва. Венецианската република и Свещената Римска империя рухват почти по същото време. 

През по-голямата част от кариерата ми Съветският съюз бе най-едрият звяр в моята изследователска област, както и една от двете световни суперсили. Притежаваше най-голямата територия на света, огромен арсенал от ядрени и конвенционални оръжия, както и превъз-ходна армия и служби за сигурност. Но нито оръдията, нито хората под пагон успяха да го спасят. Един ден през 1991 г. той изчезна от картата на земното кълбо и оттогава не съществува. 
Следователно не е изненадващо, че докато пишех книгата си The Isles5, започнах да се чудя дали и дните на Обединеното кралство, държавата, в която съм роден и живея, също не са преброени. Реших, че са. Моето строго и неконформистко възпитание ме бе научило да гледам подозрително на атрибутите на властта. В главата ми кънтяха славните, премерени каданси на химна „Сейнт Клемент“:

Така да бъде, Господи; Твоят трон никога няма, 
подобно на гордите земни империи, да залезе;
Твоето царство ще пребъде и расте завинаги,
и всички Твои създания ще се преклонят пред властта Ти6.

Прави голяма чест на кралица Виктория, императрицата на Индия, че заръча този химн да бъде изпълнен на диамантения ѝ юбилей.

Историци и издатели отделят огромно количество време и енергия, за да разкажат в детайли за всичко, което намират за важно, ефектно и впечатляващо. Наводняват книжарниците и умовете на своите читатели с разкази за велики сили, велики постижения, велики мъже и жени, победи, герои и войни – особено войни, в които „ние“ се предполага, че сме победили – и за огромните злини, които сме възпрели. През 2010 г. само във Великобритания са издадени 380 книги за Третия райх7. Ако не точно „Правото е в силата“, тяхното мото спокойно може да бъде „Нищо не успява така, както успехът“.

Историците обикновено фокусират вниманието си върху миналото на държави, които все още съществуват. Пишат стотици и хиляди книги за британска история, френска история, германска история, руска история, американска история, китайска история, индийска история, бразилска история и така нататък. Съзнателно или не, търсят в миналото корените на настоящето, като по този начин се излагат на риска да тълкуват събитията отзад напред. Веднага щом се появи велика сила, независимо дали става дума за Съединените щати през XX век, или за Китай през XXI век, се отправя зов за трудове по американска история или китайска история, а гласовете на трубадурите запяват, че днешните важни държави са именно онези, чието минало заслужава най-подробно разглеждане, докато по-широкият спектър от историческото познание може спокойно да бъде пренебрегнат. В тази джунгла от информация за миналото големите зверове неизменно побеждават. Гласът на по-малките или по-слаби страни е заглушен, а за мъртвите кралства почти не се отваря дума.

По този начин географските карти в нашите умове неизбежно се деформират. Ние можем да съставим картина в мозъка си само въз основа на данните, които са налични и циркулират в момента, а тези данни са създадени от днешните сили, от преобладаващата мода и общоприетата мъдрост. Ако продължим да пренебрегваме области от миналото, празните пространства в съзнанието ни се разрастват, а ние трупаме все повече и повече информация в онези отделения, с които вече сме наясно. Частичното знание става все по-частично, а невежес-твото поражда невежество.

Нещата допълнително се влошават от тенденцията към свръхспециализация сред професионалистите. Цунамито от информация в днешния свят, доминиран от интернет, е огромно; броят на списанията, които трябва да се четат, и на новите източници, които трябва да се консултират, расте в геометрична прогресия и много млади историци се чувстват принудени да ограничат своите усилия само до кратки времеви периоди и малки географски участъци. Те обсъждат работата си на академичен жаргон, понятен на все по-тесен кръг техни колеги, а оправдателният вик „Това не е моят период“ се надига отвсякъде. Тъй като академичният дебат и самото познание се развиват благодарение на новодошлите, които оспорват методите и заключенията на своите предшественици, за историците става все по-трудно да пробият в неизследвани територии или да нарисуват широкомащабни, всеобхватни панорами. С малки изключения, те се придържат към утъпканите коловози.
В тази връзка бях приятно изненадан да открия, че един от доайе-ните на моята младост отдавна е забелязал тенденцията. Моят собствен преподавател от Оксфорд, Алън Тейлър, бродеше безстрашно из обширни области на британската и европейската история, давайки ни добър пример8. Наскоро прочетох елегантна трактовка на проблема и от Хю Тревър-Ропър, големия съперник на Тейлър:

Днес повечето професионални историци се „специализират“. Избират период, понякога твърде кратък, и в рамките на този период се стремят, в отчаяна надпревара с непрестанно растящите данни, да знаят всичко. Така въоръжени, могат удобно да побеждават всеки аматьор, дръзнал да навлезе в силно укрепеното им поле… Техният свят е статичен. Имат самозадоволяваща се икономика, имат своята защитна линия „Мажино“ и огромни резерви, но нямат философия. Защото историческата философия е несъв-местима с такива тесни граници. Тя трябва да е приложима към човечеството във всеки един период. За да я провери, историкът трябва да се осмелява да навлезе в чужди територии, пък били те и враждебни. За да я изрази, трябва да е готов да пише статии по теми, за които не е подготвен да пише книги9.

Ще ми се да бях прочел това по-рано. Тейлър очевидно се възхищаваше на „Есетата“ на Тревър-Ропър10, но не ги препоръчваше на своите студенти. 
Вероятно си струва горните наблюдения да се разгледат допълнително, дори само защото преобладаващата историческа наука продължава да бъде пристрастна към великите сили, към разказите за корените на настоящето и към свръхспециализираните теми. Получената представа за миналото е недостатъчно точна. В действителност животът е далеч по-сложен и се състои не само от триумфи и успехи, но и от напразни опити и провали. Посредствеността, пропуснатите възможности и фалстартовете, макар и не толкова сензационни, са нещо обичайно. В панорамата на миналото действително има примери на величие, но основната ѝ тъкан се състои от по-скромни сили, личности, събития и емоции. И най-важното, изучаващите история трябва постоянно да помнят за преходността на това величие, защото тя е в основата на социалния и политическия ред. Рано или късно всичко свършва, всяка структура се разпада. Всички държави и нации, колкото и големи да са, цъфтят един сезон, а после други идват на тяхно място.

Настоящата книга е създадена с подобни трезви и не чак толкова песимистични мисли в ума. Някои от казусите се занимават с държави, които в даден момент са били велики, а други – с такива, които никога не са се стремили към величие или не са имали шанса да го получат. Всички са от Европа и представляват част от онази причудлива плетеница, която наричаме „Европейска история“.