Устните тип "Шаран, нападнат от стръшел", парализираните с ботулинов токсин чела, билярдните топки в скулите и загубата на 30-40% от общата площ на носа ме стряскат ужасно. И знам, че не съм сама.

Но това, което ме стряска дори повече, е инстинктът отново жените да бъдат набеждавани като лековерни, комплекисирани, суетни, отказващи да остареят "с достойнство"...

Няма такова нещо като остаряване с достойнство.

Защо ли? Ами защото то не зависи от остаряващия човек, а от отношението на околните към него. Както всички знаем, типичното отношение към жената видимо над 50 години по цял свят е брутално във всеки житейски аспект - кариерен, здравен, обществен, любовен - и никоя от нас не може да бъде обвинявана за опитите си да го избегне с всички средства.

Но ние просто не можем да победим!

В последните дни си имах работа с лекари в различни клиники в София - все мъже - нито един от които не работеше в сферата на естетичната медицина. И тримата обаче абсолютно спонтанно решиха да ме удостоят с пламенни монолози за вредите от това изобщо да си жена на тоя свят. Според единия, тъпите малки патици на по 20, които си надуват устните, трябва да се засрамят от себе си. Според другия, къде са тръгнали не'кви прецъфтели кранти да гонят дивото и да се правят на вървежни мацки на по 40 и кусур. Според третия, ако жените се мъчат да се харесат на мъжете, трябва да ги питат точно какво им харесва, преди да почнат да се обезобразяват.

(На този не се сдържах и му препоръчах да иде на консултация за опъване на торбичките под очите, че някой пациент може да се спъне и да падне в тях.)

Та, както казах, не можем да победим.

Ако си млада жена - сакън, не барай природната си красота! Не можеш да подобриш природата. Ако не си вече съвсем млада - къде си тръгнала, бе, боза изветряла! Не можеш да победиш природата! (както отбеляза Мария Касимова-Моасе, я пробвайте да живеете с тази философия първия път, като ви падне зъб).

А по моему, дежурното еснафско женотричане ни пречи да разгледаме тенденцията за безогледна и ненужна лицева модификация обективно.

Предобрянето с козметични интервенции до стадий на забележимо обезобразяване няма нищо общо със суетата, която е човешка константа, независимо от пола. Има общо с човешката необходимост не от красота, а от престиж. Без значение от възрастовата група, всеки от нас всеки ден търгува присъствието си на този свят за престиж, за социална стойност.

Мъжете си купуват коли, присаждат си коса и прочее. В голяма част от тези случаи, те нямат нужда от скъпа кола и вероятно не им пречи особено, че оплешивяват. Това, което ги мотивира да си навличат дългове и да си набодат скалпа, е натискът от околната среда. Ако социалният кръг - а днес това значи хората, които следваме в социалните мрежи - демонстрира, че вече не се смята за нормално мъж на средна възраст да оплешивява или да кара скромна кола, то той започва да гони този стандарт - неусетно, дори не особено съзнателно.

Защо?

Ами защото се предполага, че на тази възраст той би трябвало да има достатъчно пари, за да инвестира в символи на успеха като невидимо теме и огромно SUV. Както за млад мъж пък се предполага, че трябва да има достатъчно мотивация и средства, за да се поддържа в яростно нацепена и видима от хеликоптер атлетична форма с помощта на фитнес инструктори, анаболи, хранителни добавки, кето диета...

(Да не говорим за онези мъже, които третират жените си като аксесоар и ги подлагат на ежесезонен тунинг - това е тема на огромен друг разговор за натиска върху жените да се конформират с очакванията за престижна външност на мъжете, с които имат връзка.)

Та, мисълта ми е, че за всяка жена, която се подлага на козметична процедура за да коригира дефект, да се чувства по-добре и да изглежда по-добре, има друга жена, която го прави, за да демонстрира социалния си статут и да продължи да принадлежи към средата си.

Не винаги става дума дали се харесваме в собствената си кожа. Често става дума за това дали можем да вярваме, че ще продължат да ни харесват околните, ако не се придържаме към настоящите тенденции в демонстрацията на социален престиж.

Докато козметичните процедури, смаляващи и раздуващи определени участъци от лицето и тялото, бяха достатъчно скъпи и трудоемки, те не можеха да бъдат нормализирани. Помним какво неверятно впечатление ни правеше Памела Андерсън през 90те - когато нейния контур ни се виждаше екзотичен, недостижим, куриозен. Днес напредналите "походни" естетични интервенции демократизираха достъпа до разни модификации, които ни се продават като нискорискови и възможни за извършване в обедната почивка. Това отключи именно аспирациите на масите - днес и аз мога да си позволя процедура като на холивудска звезда. Днес едно парче от пая на престижа може да е мое.

Можем ли да удържим на агресивната нормализация на нарочно деформирани лицеви черти сред пороя от нереалистични женски лица с комиксови пропорции и два литра гланц за устни, които денонощно ни гледат втренчено, през ветрило от изкуствени мигли, от всеки телефон, телевизор, билборд, ресторант...

Отговорът не бива да ни изненадва - лицевите и телесните модификации, демонстриращи социален престиж - а от един момент на масовост, просто социална приемливост - са известни на всички цивилизации. И винаги, гледани от обективна практическа или здравна гледна точка, имат тенденцията да стигат до очевидна крайност. Спомнете си жените-жирафи от Бурма, тежките пиъсинги по устните на ацтеките и манията по миниатюрна женска талия в Европа и Америка.

Очебийността Е целта.

Затова, дайте да не тричаме жените, задето не искат да бъдат невидими. Струва ми се по-разумно да разговаряме защо и от кого сме подложени на невиждан натиск да вярваме, че ако не си пренаредим лицата, няма да ни забележат и оценят.