Има истории, които носят толкова тиха, но мощна сила в себе си, че се увиват около сърцето и остават там завинаги. Такъв е романът „Жеравите отлитат на юг“ от шведската писателка Лиса Ридсен, който излиза на български език в деликатния превод на Любомир Гиздов само месеци след като спечели една от най-престижните награди в Швеция – „Книга на годината“ за 2024 г. и се нареди сред финалистите за наградата Norrland. 

Написана в характерния за шведските писатели малко минорен, но стоплящ душата стил, „Жеравите отлитат на юг“ е трогателна история за бащите и синовете, сбогуването с любовта и живота, за спомените, които поемат на последния си полет. Роман, който самият Фредрик Бакман („Човек на име Уве“) нарича „вълнуваща история за тихата жестокост на любовта… Лична история за всеки, който е трябвало да каже сбогом на родител…“

89-годишният Бу усеща как времето изтича все по-бързо и настойчиво измежду пръстите му. Останал сам, след като момичето на сърцето му Фредерика малко по малко губи спомените си, Бу има за компания само любимото си куче Сикстен. И сина си Ханс, когото за момента предпочита да не вижда. 

Защото Ханс иска да му вземе Сикстен – според него старецът вече няма сили да се грижи за големия си космат приятел и в това има истина, която Бу отказва да признае.

В празнотата, оставена от Фредерика, която винаги е била душата на семейството, Бу остава заключен в размисли. А пред него като черно-бели кадри от аналогов апарат се изнизват спомените за цял един живот. Срещата му с Фредерика и сладко-киселият вкус на любовта, която винаги си партнира със загубата. Обтегнатите отношения със сина му Ханс, превърнали се в кълбо от прежда и емоции, които Бу няма достатъчно време да разплете. Връзката със собствения му баща и грешките, повторени неволно от самия него. 

Раздвоен между гнева си към Ханс и желанието да изглади проблемите помежду им, преди да си отиде от този свят, Бу се изправя срещу чупливата преходност на живота… Докато „Жеравите отлитат на юг“ на последното си красиво пътуване. 

Нежен, затрогващ и всепоглъщащ с майсторското си познание на най-деликатните нишки на човешката душа, романът на Лиса Ридсен се носи на крилете и на болката, и щастието. 

Веднъж прочели „Жеравите отлитат на юг“, читателите ще затворят последната страница с пречистващи сълзи в очите. Защото тя напомня топлината на човек, чието сърце познаваш като своето. 

* * *

Из „Жеравите отлитат на юг“ от Лиса Ридсен

ЧЕТВЪРТЪК, 18 май

Представям си как го оставям без наследство, как уреждам да не получи нищо.

Твърди, че иска да ми отнеме Сикстен както за мое добро, така и за негово. Възрастните хора като мен не бивало да ходят в гората, а кучетата като Сикстен имали нужда от по-дълги разходки, отколкото до междуградския път и обратно.

Поглеждам Сикстен, който лежи до мен на кухненския диван. Той разтваря челюсти, прозява се широко и намества глава в скута ми. Заравям подутите си пръсти в козината му и поклащам глава. Какво разбира изобщо онзи проклетник? Няма да я бъде неговата.

Ингрид въздъхва откъм кухненската маса.

– Не мога да обещая нищо, Бу, но ще направя каквото мога. Защото тая работа не е окей – казва тя и продължава да пише в дневника на болногледачите.

Кимвам и се подсмихвам леко. Ако някой може да ми помогне за Сикстен, това е Ингрид.

Огънят в камината припуква. Пламъците танцуват около брезовите цепеници и ми е трудно да откъсна пог лед от тях. Мислите ми се насочват към разговора с Ханс тази сутрин и отново се вбесявам. Какво като ни е син, за какъв се мисли? Не той решава къде ще живее Сикстен.

Затварям очи за малко, гневът ме уморява. Заслушвам се в движенията на Ингрид и дишането ми става по-дълбоко. Постепенно ядът утихва.

Подире му се появява познатото раздразнение, което чувствам напоследък. Стържене от вътрешната страна на гръдния кош, което идва и си отива. Усещане, че трябва да върша нещата по друг начин.

– Голям мислител си станал – каза Тюре по телефона онзиден, когато опитах да му обясня.

И сигурно е прав, мисля си сега, докато лежа на дивана със Сикстен и слушам Ингрид.

Защото в празнотата, която остана след теб, Фредрика, започнах да размишлявам за неща, на които преди не обръщах никакво внимание. Никога не съм изпитвал кой знае какво колебание, знаех какво искам, и можех да различавам правилно от грешно. И все още мога, но започвам и да се чудя.

Чудя се защо стана така. Мисля за майка и стария по начин, по който не бях мислил преди. Но най-вече мисля за Ханс, не искам между нас да се получи така, както между мен и стария.

Обаче така се ядосвам покрай дрязгите около Сикстен, че направо не мога да си намеря място. Нищо няма да мога да оправя, ако ми отнеме Сикстен.

– Ще го изведа на кратка разходка по обяд – казва Ингрид и затваря решително дневника.

Малките ѝ очи искрят. Ингрид също има куче и самата мисъл, че ще ми вземат Сикстен, я разстройва. Тя прокарва ръка през късата си сива коса и взема дозатора. Проверява хапчетата. За сърцето и всичко останало покрай него.

– Благодаря – отговарям и отпивам от чая си.

Ако имахме дъщеря, бих искал това да е Ингрид. Тя е връстничка на Ханс и учеше в съседния клас, а дядо ѝ работеше в дъскорезницата долу в Ранвикен по едно и също време със стария.

Днес е облечена само с тъмносин пуловер от фина вълна с логото на службата за грижи по домовете. Чудя се не ѝ ли е студено, на идване не носеше дори яке. В днешно време ме изненадва как хората сякаш не изпитват студ. Едно време обувах шорти още май месец и половината година ходех без чорапи. Сега мръзна постоянно и паля камината, без значение че навън става по-топло. „Така е – казват лекарите и болногледачите. – Нормално е.“

И ти си станала зиморничава, Фредрика. Обикновено ти обличат една от старите плетени жилетки, когато те посещаваме.

Ингрид свъсва вежди. Струва ми се, че я чувам да мърмори нещо за дози и рецепти. С времето и тя ще почне да мръзне като изпосталяла бекасина.

Тя отново проверява дозатора, след което вади телефона си, за да провери дали някой я е търсил. Осъзнавам, че не знам има ли семейство. Или просто не помня? По начина, по който хората отговарят на въпросите ми, забелязвам, че съм започнал да забравям. Ханс се дразни и казва: „Нали току-що ме пита“.

Ингрид никога не ме кара да се чувствам глупаво.

Намествам крака, докато я наблюдавам, изтегнат върху един от старите ти юргани. Ингрид сигурно има хубави деца. Дружелюбни и добре възпитани.

Протягам се към чашата със супа от шипки, която тя е оставила на масата. Хладката, гъста течност изпълва устата ми. Супата от шипки е едно от малкото неща, които все още харесвам. Толкова много храни са променили вкуса си. Вече не мога да ям сметанови сладкиши, имат вкус на мухъл. Въпреки това Ханс упорито продължава да купува сметанова торта от време на време.

„Толкова си слаб“, казва. Все едно аз съм виновен, че мускулите ми атрофират. Все едно аз съм си измислил това стареещо, безполезно тяло.

Оставям чашата на масата и с долната си устна обирам супата, останала по мустаците ми.

Ингрид отива до камината и пъха вътре още две цепеници. Свикнала е да борави с дърва за огрев. С брат ѝ имат машина за дърва, такава, дето реже и цепи. Тежи дванайсет тона. Не познавах родителите ѝ, но знам кои бяха. И двамата умряха рано, след което Ингрид пое стопанството.

Някои от болногледачите не знаят как да палят огън. Слагат брезовата кора най-отдолу, вместо да направят купчина и да я запалят откъм върха. Първоначално им казвах как се прави, но с времето се изморих. Особено по-младите са безнадеждни случаи. За стария могат да се кажат много неща, но във всеки случай ме научи да паля огън както трябва. Младите днес не мислят и два дни напред, получават всичко наготово и не знаят елементарни неща, които ние научавахме още като хлапетии. Какво ще правят, ако стане някое бедствие? Ако спре токът или водоснабдяването? Всичките ще изпопадат като къща от карти.

Отпускам поглед върху огъня. Аз ще изкарам доста дълго с водата от Ренесбекен, дървата за огрев и храната в мазето. Пламъците клъвват плахо брезовата кора и после бързо се разгарят. Жълтият танц ме кара да се замисля за Ханс и как като малък седеше като омагьосан пред камината. Когато все още ми се възхищаваше и наостряше уши при всяка моя дума.

– Ханс иска също така да спра да паля камината. Иска да ми вземе не само Сикстен, ами и огъня – засмивам се под мустак, въпреки че усещам стърженето в гърдите, като го казвам. – Мисли, че вместо това мога да пускам радиатора. Че мога да си го позволя.

– Знам – казва Ингрид и изплаква чинията. – Но знаеш, че го казва от загриженост. Страхува се да не забравиш клапата на камината или да не паднеш, докато носиш дърва, или си навън със Сикстен.

 „Или пък го казва от егоизъм и идиотия“, иска ми се да отвърна, но прехапвам устни.

– Не обръщай внимание на това с огъня. Идваме тук толкова често, че и да забравиш нещо, бързо ще забележим.

Заравям ръка в брадата си и измърморвам, че Ханс това не го интересува, но Ингрид като че ли не ме чува.

– Вечерта ще дойде Ева-Лена – казва тя след малко. Ядосвам се и кимвам, без да отворя очи, но знам, че сънят скоро ще ме дари с успокояващата си прегръдка.

Ева-Лена започна да идва, защото, когато падна първата слана, Ингрид се подхлъзна и си счупи крака. Нямаше я няколко седмици и трябваше да търпя дъртата вещица. Че и за капак на всичко е от Фрьосьон.

От службата за грижи по домовете ме навестяват четири пъти дневно. Когато Ханс го предложи за пръв път, около половин година след като ти се премести, реших, че е нелепо. Изсмях му се в лицето, но после ме хвана малко срам. Все пак той ми мислеше доброто.

Това беше по времето, когато още имах контрол над собствения си живот.