Тимофий Брик е ректор на Университета на Киевското училище по икономика (KSE) от 2022 г. През годините е заемал длъжностите ръководител на социологическите изследвания в KSE Institute и заместник-ръководител по международни отношения в университета. От 2018 г. Брик преподава и провежда изследвания в областта на социологията.

Под неговото ръководство броят на студентите на KSE нараства от 200 до около 1000 и университетът се превръща в дом за много преподаватели от престижни западни учебни заведения. Той управлява и процеса по разширяване на програмата на KSE, който до инвазията е изцяло с икономическа насоченост: днес KSE предлага специалности като право, психология, градоустройство, производство на дронове. Тези направления, според Брик, ще създадат експерти, способни да помогнат на Украйна във войната срещу Русия и да вземат дейно участие в нейното възстановяване.

Като социолог Брик се е посветил и върху изследването на причините за украинската издръжливост срещу руската агресия, които са и фокус на това интервю.

- Г-н Брик, кои са ключовите фактори за успеха на украинския народ в борбата срещу многократно превъзхождащия го във военен план агресор? 

Много експерти посочват неизмерими фактори – дух, патриотизъм или смелост. Аз обръщам внимание на алтернативни идеи. Съществуват социоикономически фактори, които обясняват устойчивостта на Украйна: местните власти изиграха ключова роля в създаването на ресурси и мотивация за хората да защитават градовете и селата си.

Преди години украинското общество бе централизирано. Но след Евромайдан последва децентрализация – повече средства и правомощия бяха предоставени на местните администрации. Тази реформа създаде хромади (териториални общности), които придобиха политическа и икономическа власт, те вземаха решения за това как да събират данъци и да ги изразходват за общото благо. След време общностите станаха много по-добри в управлението на тези средства. Станаха по-богати. Станаха и по-ангажирани с общността си: хора от различни социални класи възприемаха по-благосклонно идеята да развиват помежду си бизнес, да се занимават заедно със селско стопанство. Повиши се доверието в местните власти. Затова когато Русия стартира инвазията си, украинците в отделните общности се противопоставиха. Защото имаха какво да губят. Бяха щастливи с общността си, кмета си, начина си на живот.

- Как измервате качеството на управление на дадена общност?

Като бях дете, повечето хора си казваха: "На кого му пука за кмета ни? Той е мафиот". Но когато инвазията стартира, много хора организираха протести, демонстрации в опит да освободят кметовете си от руски затвори.

Публикувахме наскоро изследване, в което доказахме, че всичко опира не толкова до хората, а до капацитета на хромадата, на общността. Какво разбираме под капацитет: въпреки войната, боклуджиите продължават да събират боклуци, техниците продължават да поддържат генераторите. Капацитетът статистически се повишава, когато в дадена общност наблюдаваме повече бизнес асоциации и повишена избирателна активност. Тези два фактора сигнализират по-добро управление в дадената общност. Но децентрализацията направи така, че гражданите да се ангажират с общността си повсеместно – украинците в пограничните с Русия региони са склонни да се борят срещу агресора, в най-западните части пък изпращат хуманитарна помощ или приемат бежанци.

За съжаление, през последните три години започнахме постепенно да губим този общностен дух. За съжаление, централизацията се завръща. Това до известна степен е обяснимо – някои въпроси, свързани с логистиката и сигурността, трябва да бъдат управлявани на държавно ниво. Мисля обаче, че в дългосрочен план това ще окаже неблагоприятно въздействие върху демокрацията и устойчивостта ни.

- Какви са нагласите на украинците спрямо държавните институции?

Повечето изследователи сме стигнали чрез различни методи до едно и също заключение: през последните 30 години украинците имат много ниско доверие в институциите – президента, парламента, правителството, съдилищата, полицията. Традиционно украинците се доверяват на семейството, приятелите, църквата. Има дебат доколкото обяснение на тези данни може да търсим в тоталитарното ни минало. Други експерти изтъкват постсъветския преход. Така или иначе, хората предпочитат да се изправят срещу проблемите си с подкрепата на роднини и приятели, да не разчитат на държавата.

Но понякога се наблюдава огромен ръст на доверие, последван от постепенен спад. Обикновено по време на значимо събитие – като Оранжевата революция, Евромайдан. При инвазията през 2022 г. имаше огромна мобилизация на хора – те наистина се довериха на президента и правителството с воденето на войната. 

Одобрението на Зеленски преди инвазията бе около 30% и изведнъж скочи до 90%. Сега – три години по-късно – то спадна до равнището отпреди нахлуването на Русия. Обяснението ми е, че нарасналото доверие в президента бе продиктувано от неговата харизма, която с минаването на времето губи своята сила. Същевременно доверието в местните власти, армията, доброволците, семейството и приятелите остава стабилно.

- Като социолог Вие обръщате специално внимание на медиите. Как въздействат те върху формирането на наративи за войната в Украйна?  

Медиите оказват огромно въздействие. В началото на инвазията доверието в медиите се повиши – много украинци бяха солидарни и приемаха огромно количество медийно съдържание. Още на 24 февруари големи украински телевизионни канали се обединиха и създадоха 24-часов новинарски поток под името "телемаратон". Той бе много важен, защото по време на война трябва да имаш силен сигнал, доверие и оптимизъм. Важно е и да се бориш с дезинформацията, тя бе толкова разпространена през първите месеци, бе хубаво, че има канал, който проверява достоверността на твърденията. След време обаче хората започнаха да изразяват недоволство от "телемаратона". Причината – той не изглеждаше балансиран. Представяше наративи на правителството за войната, а критичните гласове сякаш все повече отсъстваха. Резултатът е, че сега повечето украинци приемат съдържание чрез социалните мрежи – най-вече "Телеграм", "Тик-Ток", "Инстаграм".

Това е хубаво от една страна, защото хората имат достъп до разнообразна информация. Но от друга е рисковано, защото според много изследвания в "Телеграм" и "Тик-Ток" се разпространяват много пропагандни послания на Русия – украински войници малтретиращи цивилни, фалшиви новини за корупционни скандали в украинското правителство и т.н.

- От престоя ми в Киев оставам с впечатлението, че украинците изпитват известно чувство на разочарование от начина, по който Украйна е възприемана в чужбина. Какви са погрешните схващания за украинския народ и страната му, които са разпространени на Запад?

Моето впечатление е, че украинците вечно се оплакват. От една страна, искаме да бъдем възприемани като жертви на войната, което е вярно и заслужаваме да бъдем възприемани като такива, а Русия – като агресор. В същото време искаме да ни смятат като победители, които не се дават на Русия. Не мисля, че това е честно спрямо западняците.

Шегата настрана, украинците искат страната им да бъде разпозната като суверенна нация, която има правото да взема собствени решения. Да се признае, че имаме право да живеем с добрите ни и лошите ни политици, с умните ни и глупавите ни решения. Много е неприятно, когато някой започне да развива теории за "големите нации", които трябвало да управляват.

Америка и Русия трябвало да седнат на масата и да говорят за съдбата на Украйна, в отсъствието на Украйна.

- Как възприемате ролята на преподавателите и образователните институции в подкрепата им за украинското обществото във войната срещу Русия?

Преди инвазията, може би бях изпаднал в криза на идентичността, мислех всичките тези неща за глупости. Мислех, че работата ми не е важна. "Аз съм просто университетски преподавател и преподавам на деца – на кого му пука"? След инвазията осъзнах, че университетите изпълняват изключително важна дейност. На първо място говорим за човешки капитал – по време на война и всяка друга криза имате нужда от умни и способни хора. Хора, които могат да решават проблеми – технологични, политически, каквито и да са. Това е мисията на университетите. Видях със собствените си очи как студенти и преподаватели се превърнаха в политици, дипломати, войници или доброволци и активно се противопоставиха на Русия.

Освен човешки капитал, университетите произвеждат знание. Почти всички университети също създават военно оборудване, медикаменти, помагат на общностите във възстановяването на обекти. 

На трето място – по време на война всичко става черно и бяло. Хората казват: "Всички руснаци са лоши", "На кого му пука за свободата на словото, трябва ни сигурност". Фокусирани са върху непосредствената необходимост да оцелеят. Университетите в Украйна в момента са най-легитимната платформа за дебатиране на идеи. Ако Зеленски или негов опонент говорят за свободата на словото, това събитие ще бъде възприето като политическо. Ако медиите коментират проблемите на ЛГБТ-групите или Тръмп, хората ще си кажат, че са пристрастни. Трябват ни неутрални платформи, на които да бъдат разглеждани сложни въпроси.

Тези три цели – развиване на човешки капитал, производство на знание и осигуряване на платформа за дебати – осмислят съществуването и на KSE. Имаме една амбициозна идея от геополитическо естество. Заради политически причини силни университети изчезват. В Русия имаха Висшата школа по икономика, но тя вече е тотално цензурирана и под контрола на правителството. Централноевропейският университет бе атакуван от Орбан и трябваше да бъде преместен във Виена.

Не сме стигнали още дотам. Но това е дългосрочната ни мисия – да превърнем KSE във влиятелен за региона университет по модела на Централноевропейския.