„Емилиен? Прочутата куртизанка! Харесвах я. Беше най-прекрасното момиче на света.“

Тези думи на Коко Шанел задават тона на романа „Емилиен“, чието българско издание вече е налично в книжарниците със знака на „Кръг“. След бестселъра „Коко Шанел, кралицата на Париж“, който пожъна голям успех и сред родните читатели, авторката Памела Бинингс Юън поднася своеобразната му предистория. Умело улавяйки духа на бляскавия период бел епок, тя разказва за една пленителна и вдъхновяваща жена, осмелила се да следва собствения си път – дори с цената на това да рискува всичко. „Емилиен“ излиза на български в превод на Надя Баева и с атрактивна корица от Живко Петров.

В Париж по времето на бел епок, или „изгубеният рай“, актрисата и танцьорка Емилиен д’Алансон владее както голямата сцена, така и мъжките сърца. Някога бедно момиче от покрайнините, тя извървява дългия път до светлините на прожекторите, а изключителната ѝ красота я превръща в най-желаната куртизанка, за която се съревновават дори кралски особи. Но когато звездата ѝ неминуемо започва да залязва, тя ще преживее предателство и загуба, които ще преобърнат съдбата ѝ. Докато мрачните облаци на Първата световна война надвисват над Европа, Емилиен ще трябва да последва примера на своята близка приятелка Коко Шанел, която знае как се оцелява в мъжки свят. Но ще съумее ли да започне нов живот, в който красотата вече не е най-голямата ѝ сила, и да отвори сърцето си за любовта, за която толкова е копняла?

Макар да е фикция, романът „Емилиен“ е базиран на исторически факти и е плод на задълбочено проучване от страна на авторката. Изключително любопитно и увлекателно четиво, той е определян от американски критици като смесица между „Мулен Руж“ и „Мемоарите на една гейша“. 

В интервю за сайта на книжарница „Дъ Пойзънд Пен“, на въпроса с какво я е привлякла най-силно историята на Емилиен, Памела Бинингс Юън отговаря така: „Във всичките ми книги присъства темата за жените, които искат повече, особено в началото на XX век. Една от причините да се интересувам толкова от това е, че днес жените имаме всичко, можем да правим всичко. И все пак не съм сигурна колко от нас, освен ако не четат много, наистина разбират как са стигнали дотук и колко различно е положението им в сравнение с преди сто години, да речем. И затова съм запленена от напредъка на жените, най-вече през 20-те и 30-те години на миналия век“.

Памела Бинингс Юън има дългогодишна адвокатска практика, преди да се насочи към писателска кариера. В голямото ѝ семейство тя е седмата, поела по пътя на литературата. Живее в покрайнините на Ню Орлиънс и е авторка на 7 романа, включително нашумелия „Коко Шанел, кралицата на Париж“, издаден от „Кръг“ през 2021 г.

* * *

Из „Емилиен“ от Памела Бинингс Юън

Роялю, 1904 г.

Каретата спира пред портата на вътрешния двор, а Емилиен оглежда обстановката. Много сходно с всяко друго шато, което е посещавала през годините, Роялю е разположено сред живописни поля и гори. Есента и зима­та са натоварен период за парижките театри. Колко­то до Емилиен, при всички тези пълни зали тя все още не танцува. Въпреки Морската птица още не е получила покана. Добре че гостува в Роялю, та да има извинение за отсъствието си от сцената. Така е по-добре, отколкото да признае, че няма договор.

Макар че още не е решила колко дълго ще остане.

Ансон подава юздите на чакащо момче, слиза от кап­рата и заобикаля. Тя се чувства леко раздразнена от умо­рителния път, когато той отваря вратата и помага на нея и на Лили да слязат от каретата. Може би е време да обмисли покупката на някой от онези нови автомобили. Шейсет и пет километра от Париж до тук са твърде много в друсаща карета.

Но когато излиза навън и вдишва хладния и свеж про­винциален въздух, настроението ù се подобрява. Има къс­мет: слънцето грее и денят е прекрасен. Отмята къдрица от челото си и поздравява приближаващия до нея иконом. Той е следван от две млади момчета в ливреи.

Информира я, че името му е Юри, покланя се и я поздра­вява с добре дошла в Роялю. Етиен е излязъл да язди, но би трябвало скоро да се върне.

Тя кимва и се обляга на каретата.

– Ще го изчакам тук, навън.

Осъзнава, че акцентът на Юри е руски, а маниерите му малко резки. Със сдържан жест той нарежда на момчета­та да качат багажа ù на горния етаж. Донесла е три големи куфара, набор от тоалети за есенния и зимния сезон, прос­то за всеки случай. Плюс един куфар за Лили, която следва момчетата и ги предупреждава да внимават с багажа.

Емилиен взема от каретата малка кремъчна запалка, обляга се отново, кръстосва стъпала и пали цигара, до­като се оглежда наоколо. Цигарата явно стъписва Юри. Тя се усмихва. Толкова по-зле за него, защото тя се е на­учила да разчита на цигара от време на време. Усмихва се вътрешно, а Юри припка обратно към шатото. Така или иначе в Париж е виждала и други жени да пушат. Не би трябвало да е чак такъв шок.

Дръпва си от цигарата и се оглежда. Тук няма цветя, само живи плетове, пасища и гора в далечината. В дру­гата посока две жребчета лудуват на едно от многото оградени полета. Етиен е известен с конюшните си, пъл­ни с расови състезателни коне. Емилиен изпуска дим и се усмихва на лудориите на жребчетата, на младостта и енергичността им.

Внезапно отдалече долита вик. Тя се обръща и вижда два коня да се състезават с бясна скорост по посока на ша­тото. Етиен води, но кой е другият ездач? Май е младо момче и сега настига Етиен. Двамата прелитат заедно през отвор в живия плет. Емилиен се смее заради израже­нието на лицето на Етиен, когато спират конете си до нейната карета, прекалено близо до нейната карета.

Етиен скача от коня си и отдава чест.

– Извини ме, ma belle. Възнамерявах да те посрещна в по-лежерен маниер.

Тя хвърля цигарата си на камъните.

– Забравил си да инструктираш коня си.

Етиен мята юздите на едно момче и я придърпва в пре­гръдките си.

– Добре дошла в Роялю! – Залепва една целувка на носа ù. Емилиен по-скоро усеща, отколкото вижда как той по­душва аромата ù, неотдавнашен подарък от него.

Над рамото му вижда другия ездач да слиза от коня си. Когато сваля шапката си, изпод нея се изсипва дълга, тъм­на коса. Не е младеж. Момичето е облякло мъжки бричове и риза плюс широк вълнен редингот. Емилиен си припомня клюките по адрес на тази млада жена, petite amie* на Ети­ен. Свежа, красива, един ден тя пристигнала в Роялю заед­но с Етиен и продължава да живее в шатото.

Колко интересно – значи мълвата е истина. Етиен я ос­вобождава от прегръдката си, а момичето се приближава към тях. Като се има предвид предложението на Етиен, ситуацията е доста куриозна. Отблизо намира младата жена за доста привлекателна, тъмна коса, тъмни очи и – колко озадачаващо – кожа, загоряла от слънцето.

Момичето отпуска длан върху ръката на Етиен и от­крито изучава Емилиен, докато говори.

– Етиен ми е разказвал много за вас, мадмоазел. – Не е от жените, които се усмихват често. – Радвам се да се запознаем.

Емилиен накланя глава.

Етиен обаче ги прекъсва и отправя широка закачлива усмивка надолу към своята petite amie, не по-висока от са­мата Емилиен.

– Ах, ти най-сетне пристигна – вмята той. – Прекале­но си бавна, момичето ми. Реших, че си изостанала далече зад мен.

Той освобождава ръката си от нейната, обръща се и се покланя леко на Емилиен.

– Мадмоазел Д’Алансон, разрешете ми да ви представя мадмоазел Габриел Шанел.

Емилиен кимва. Усмивката ù е неподправена, когато поглежда към младото момиче, отлична ездачка и с цяло десетилетие по-млада от нея.

– Предпочитам Коко, мадмоазел.

– Коко значи. Хубаво и толкова необичайно име.

– Елате с мен, моля – добавя Коко. – Ще ви покажа апар­тамента ви.

Емилиен хвърля бърз поглед към Етиен, който се е обърнал да говори с коняря, и двете тръгват редом към главния вход на шатото. Бъбрят, но момичето изглежда сдържано. В началото разговорът никак не върви, но как­то обикновено благата природа на Емилиен най-сетне извиква усмивка на устните на Коко и сега тя се поот­пуска.

Идеята Етиен да поддържа две любовници интригува Емилиен, макар тя да е жена, свикнала със сложни ситуа­ции. Как ще балансира между две любовници в шатото?

Влизат във фоайето и Емилиен хваща Коко под ръка.

– Гледах те как яздиш. Къде си се учила? Виждаш ми се доста умела.

– Етиен ме научи.

– Сигурно се чувстваш много свободна да препускаш без досадните поли. При това с мъжки бричове! Къде из­общо ги намери?

Момичето се засмива за първи път и звукът е прия­тен.

– В чекмеджетата на Етиен.

– О, отличен избор – казва Емилиен. – Но ми се стру­ват малки като за него. Стоят ти, сякаш са шити точно за теб. – Поглежда към Коко с блеснал поглед. – Трябва не­забавно да ме запознаеш с дизайнера и шивача.

– Тя стои пред вас.

Емилиен ù отправя кос поглед.

– Боже, талантлива си.

Влизат в просторното преддверие и тя се озърта. През отворените прозорци вдясно слънчевите лъчи къпят го­лемия салон. Няколко сводести прехода вляво отвеждат към балната зала. Точно от тази страна на шатото беше забелязала голяма тераса, обгръщаща сградата.

– Стаите ви са на първия етаж, мадмоазел, нагоре по стълбите.

– Казвай ми Емилиен, chéri.

Стигат до една врата и тя добавя:

– Такъв прекрасен ден, макар и студен. – Придърпва жакета около себе си. – Мисля да събера малко слънце на терасата. Ще ми правиш ли компания, докато прислужни­цата ми разопакова?

Това момиче е възбудило любопитството ù. А още пре­ди да е обмислила евентуалното си пребиваване тук, се налага да уточни статута ù. Тя никога не заема второ място.

– Да, да вървим – внезапно се оживява Коко. – Мястото е чудесно. Ще поръчам чай. – Насочва тъмните си очи към Емилиен. – Обичаш ли английски чай?

– Разбира се. Дай ми няколко минути с Лили и ще се ви­дим на терасата.

Когато Емилиен се връща, Коко стои до каменния парапет, устремила взор към полята и пасищата. Мах­ва с ръка от север на юг, от конюшните на Етиен към гората.

– Доколкото знам, състезателните коне на Етиен са най-добрите в цяла Европа.

Етиен е известен със състезателните си коне не само на континента и във Великобритания, но също и в Брази­лия, както е чувала Емилиен.

Сядат до малка масичка и Емилиен налива чая.

– Впечатляващо е. И ти си отлична ездачка. Колко е ху­баво, че си способна да се насладиш на това. – Подава чаша на Коко с усмивка. – И ако се съди по дрехите ти за езда, имаш усет към модата. Кажи ми как се научи да шиеш така?

– Научи ме една моя стара леля в Южна Франция, неда­лече от Лион. – Коко повдига рамене. – Такива са занима­нията на възрастните жени. Шият. – Оставя чашата и се обляга. – Колкото до дизайна… Правя го за лично удоб­ство.

– Прекрасна идея. – Емилиен я наблюдава. – Аз също предпочитам удобството пред модата, но в моята про­фесия рядко се получава. – Засмива се и си спечелва още една усмивка от Коко. О, мъничък успех.

– Някога познавах група шивачки. – Емилиен отклонява очи. – Когато бях малко момиче, живеех в пансион заедно с майка си, а те работеха на горния етаж. При тях винаги имаше нещо красиво, което да видиш или докоснеш – дан­тела, панделки, кадифе, коприна. – Усмихва се и поглежда към Коко. – Когато имаха дантела, винаги ме викаха да я видя.

Дори когато говори за хубави спомени, мрачните се на­дигат редом с тях.

Лицето на Емилиен остава безизразно, тя седи непод­вижно, почти успява да чуе плющенето на широкия кожен колан, почти усеща ударите, оставящи резки върху кожа­та ù. Съзира острия и безпощаден взор на мама, тя никога не прощава, не и на своето момиченце. От миналото до­лита гласът на мама и я зове, обзема я страх и тя отново е онова момиче, тича към къщи, но пак е заключена навън за през нощта – не е била достатъчно бърза. Прочиства гърло и прогонва сълзите, изненадващо напълнили очите ù. Не е мислила за онези дни от дълго време.

Оставя чашата и вади цигара от джоба си, „Мурати“, фабрично свита.

Коко става от мястото си.

– Етиен държи запалка в библиотеката. Няма да се бавя.

Коко се връща със запалката, Емилиен пали цигарата и си дръпва силно. Топлината ù действа отпускащо и тя вдига поглед към Коко.

– Извинявай. Искаш ли една?

– Защо не. Никога не съм опитвала. – Тя се поизправя на мястото си. – Ще ми покажеш ли как?

– Разбира се. – Емилиен вади още една цигара от джоба си и си припомня своя първи път. Пали цигарата и я пода­ва на Коко. – Ето, виж. Първо гледай мен.

Дръпва си отново, а Коко пъхва цигарата между устни­те си и я наблюдава. После и тя си дръпва.

– Почти както трябва… Ето така – казва Емилиен, дръпва и после изпуска бавно дима.

Пет минути по-късно Коко седи облегната и имитира начина, по който Емилиен държи цигарата между пръсти­те си и накланя глава, за да изпусне струйка дим от уста­та си. Коко я поглежда и прихва.

– Май ще се окажеш лошо влияние, Емилиен.

– И преди са ми го казвали.

Коко отклонява очи.

– Според теб защо мъжете не обичат, когато жените пушат?

Емилиен вдига рамене.

– Те си имат своите правила. Ние се учим да ги наруша­ваме. – Обляга се и обръща лице към слънцето.

– Радвам се, че пристигна в Роялю. Повечето от госту­ващите жени са толкова скучни.

Емилиен я поглежда.

– Докато си тук, при Етиен, не бива да му мътиш во­дата.

– Извини ме, ако съм прозвучала грубо.

След кратка пауза Коко добавя:

– С Етиен вече не сме любовници, но все така сме мно­го близки приятели.

Емилиен полага усилие да прикрие изненадата си от това безцеремонно разкритие. След миг махва с ръка.

– Това си е между вас с Етиен, chéri. Не е моя грижа. – Все пак не успява да сдържи смеха си. – Ама и теб си те бива, момиче. Разбирам защо Етиен е толкова привързан към теб.

Лицето на Коко поруменява.

– Мисля, че двете с теб ще станем приятелки.

Коко кимва. На устните ù се прокрадва усмивка.

Не е лошо момиче. В крайна сметка няма да се окаже пречка.

----

* Малка приятелка (фр.). – Бел. ред.