Брилянтен роман за чудото да бъдеш жив излезе на български със знака на издателство „Кръг“. Книгата „Вечна светлина“, написана от Франсис Спъфорд – един от най-звучните гласове на съвременната британска литература, по забележителен начин преплита реалност и фикция. Първокласната творба влиза в дългия списък за „Букър“ през 2021 г., а българското издание вече е налично във всички добри книжарници: в превод на Радосвета Гетова и с корица на Милена Вълнарова.

„Вечна светлина“ прави нещо дръзко и дълбоко човешко – спасява пет деца от действително случила се трагедия на 25 ноември 1944 г. Тогава немска бомба удря оживен търговски център в Южен Лондон, като убива 168 души и ранява десетки. Това е най-кръвопролитната бомбардировка срещу цивилно население през Втората световна война. Книгата на Спъфорд спира времето точно преди взрива и проследява няколко човешки живота, които в реалността са били грубо прекършени в зародиш.

Кои са тези пет деца? И какво бъдеще им е било отнето? В какви възрастни биха се превърнали? Вдъхновена от реални събития, книгата проследява разнопосочни съдби през вихъра на необятната лондонска реалност на ХХ в. Синове и дъщери, съпрузи, родители, баби и дядовци; разделени, повторно женени, опечалени. Автобусни контрольори и хазяи, измамници и учители, пациенти и затворници. Дни на лични триумфи и катастрофи… на втори шансове и изкупление. Голямата история на времето, видяна през малките и крехки ежедневни избори на обикновени хора.

Но „Вечна светлина“ не е текст за алтернативна история, а нещо много повече. Това е проницателна и емоционална творба, посветена на стойността на човешкия живот, на важността от оценяването на всеки изминал ден, час, минута.

„Романът предлага трогателен поглед върху това как човек се справя с разликата между очакванията си и реалността“, пише в рецензията си „Ню Йоркър“. А „Обзървър“ добавя: „Брилянтен, завладяващ и мащабен експеримент с литературата“.

Майсторски написана, книгата на Спъфорд със състрадателен хумор, забележителен психологически усет и тихо емоционално напрежение едновременно утешава и разтърсва.

Франсис Спъфорд (р. 1964) е британски писател, носител на множество литературни отличия. Неговият втори роман, „Вечна светлина“, влиза в дългия списък за наградата „Букър“ през 2021 г. Спъфорд е член на Кралското литературно и Кралското историческо дружество и преподава творческо писане в Голдсмит Колидж.

* * *

Из „Вечна светлина“ от Франсис Спъфорд

Снимка "Кръг"

Светлината е сива и мрачна. Тлеене, припламване, което се задавя в саждите на собственото си горене и изпуска едва малка част от мощта си във видимия спектър. Останалото са топлина и движение. Но засега фронтът на пламъка все още пълзи под обшивката на бойната глава. Тънък като нишка фронт на промяна, който се разширява навън от електрическия детонатор през тежката маса от аматол. Отпред има жълтокафяво твърдо вещество, гладко и трошливо като бонбон лакта; отзад – стихиен кипеж на отделни атоми, вихрено освободени от всякакви връзки помежду им, които ги превръщат в тринитротолуол и амониев нитрат и които са на път да се свържат отново в най-прости молекулярни съединения. Скоро ще се превърнат в газове. Горещи газове, по-горещи от разтопен метал, далеч по-горещи и внезапно набъбнали необуздано, и толкова неистово сгъстени в твърде тясното за тях пространство, че неминуемо ще пръснат обшивката сами. Ако обшивката все още е там. Ако не изчезне като стоманена мъгла в момента, в който фронтът на пламъка стигне до нея.

Мигове. Мигът, преди стоманената обшивка да се изпари, трае една десетохилядна от секундата. Тънка като косъм пукнатина в един съботен ден по обед през ноември 1944-та. Но вгледайте се внимателно. Пукнатината има ширина. Има трайност. Не може ли самата тя да се разцепи на две? Да се разцепва отново и отново, и отново, като се дели и подразделя безкрай, безспир. Нима в самата нея няма бездна? Тъканта на обикновеното време зее кухо под повърхността, отваря се към празнота под друга празнота, към пропаст зад друга пропаст. Всеки момент, който се опитате да определите, при внимателен поглед се оказва тесте от гъсто напластени, все по-кратки и по-кратки моменти безкрай; по-кратки всъщност винаги и все по-кратки от онова, което сте си представяли за последно. Материята си има най-малки крайни подразделения. Времето няма такива. Една десетохилядна от секундата е дебел том от време, с неизброими страници като люспи от лук. Неизброими, ни повече, ни по-малко, от всички онези страници във всичките книги, съставляващи цялото изтекло време във Вселената. Тази книга на времето има толкова страници, колкото всички книги, взети заедно. Всяка от частите ù е също толкова безгранична, колкото самата тя, защото безкрайностите не са по-големи или по-малки. Всички са еднакво безкрайни. И все пак някак си от тази липса на граници произтича ежедневната ни крайност, нашите начала и завършеци. Сякаш понтонен мост е прехвърлен през бездната и ние преминаваме по него, без да забелязваме това; сякаш преживяването на тази секунда, после на другата, на тази минута, после на ей тази, тук и сега, които се нижат една подир друга, безспир, неумолимо, вечно недостатъчни, докато не се окаже, че изобщо са свършили, преживяването, възникнало като някакво сгъстяване (което е временно) от нищото или от всичкото, зее незабелязано през всичките години, всеки ноември и все по обед. Но всъщност ние ли крачим? Ние ли се движим във времето, или то движи нас? Сега не е време за разсъждения. Бомбата избухва.

В този съботен ден по обед в „Улуъртс“ на Ламбърт Стрийт в община „Бексфорд“ са доставили тенджери, подредени на една маса на горния етаж, които лъщят целомъдрено. Години наред никой не е виждал нова тенджера и около масата се е събрала нетърпелива тълпа от жени с готови портмонета, довели в магазина онези деца, които са твърде малки, за да ги оставят у дома. Тук са с майка си Джо и Валъри с шотландски барети, изплетени от стари прежди. Тук е и Алек с кльощавите си колена, подаващи се изпод късите му панталони. Ето го и Бен, хванат здраво от неговата майка, с този негов леко объркан вид. До баба си стои дебелият Върнън – продукт на домакинство, което май никога не изпитва недостиг на основни продукти, поне не толкова често, колкото другите хора. Жените протягат ръце към красивия алуминий, но човешката ръка не може да стигне далече за десетхилядна част от секундата, затова изглеждат неподвижни. Децата стоят като статуи, изваяни от плът. Върн си е бръкнал в носа. Нещо обаче видимо се движи дори и при това толкова разтеглено време. Там, от другата страна на масата, до стойката с пожълтелите мостри за плетива, нещо дълго, гладко и остро пробива тавана, предшествано от бавно свличащ се облак от мазилка, тухли и натрошени керемиди. Сред искрящите отломки заостреният конус на бойната глава с геометрично достойнство се плъзга към пода, а зад него сивозеленото туловище на ракетата навлиза в полезрението сантиметър след сантиметър. Вътре в конуса аматолът вече гори. Купувачи, тенджери, балистична ракета – какво не е наред в тази картина? Няма кой да ни каже. Джо и Алек всъщност гледат в правилната посока. Погледите им са насочени към пролуката между раменете на мисис Джоунс и на мисис Канаган, където плавно се появява ракетата. Но те не могат да я видят. Никой не може да я види. Образът на „Фау-2“ е върху ретината на очите им, но на човешкото око му трябва много повече от една десетохилядна част от секундата, за да обработи даден образ и да го изпрати до мозъка. Много преди това децата няма да имат вече очи. Или пък мозъци. Този миг – този отрязък от време, измеримо малък, неизмеримо огромен – настъпва незабелязано, преминава незабелязано, завършва незабелязано. И все пак е реален. Случва се наистина. Наистина заема отреденото си място в поредицата от мигове, които водят до стоварването на 910 килограма аматол сред тенджерите.

И тогава фронтът на пламъка докосва метала. Онова, което се случва после, се нарича бризантност. В края на изгарянето движещата се нишка на пламъка се превръща в помитаща взривна вълна, изригваща в разни посоки едновременно под натиска на разбеснелия се газ. Всичко, до което се докосне, се руши. Всичко твърдо на пътя ù се разтърсва от гърч на деформация, измества се и се разбива на части, които след това изфучават ускорени в челния фронт на взривната вълна. Кройките за плетене. Стойката. Стъклената табела на вериги с надпис ГАЛАНТЕРИЯ. Дървената маса. Тенджерите. Многократно изкърпваното, доизносвано кафяво камгарно зимно палто с рогови копчета, предавано от дете на дете в семейството. Кожата. Костите. Размерът на частите се определя от разстоянието им от епицентъра на взрива. Тези, които са най-близо, са само частици, после люспи, ивици, късчета, бучки, парченца, а най-далече, там, където енергията на вълната се разпростира най-широко – цели метри безформени отломки от стена, врата, каменна плоча или табела за трамвайна спирка, са откъснати и профучават през улицата. Отначало, поради формата на бойната глава, взривът е насочен основно надолу, през първия етаж, приземния етаж и мазето на „Улуъртс“, а от там – в лондонската глина, където образува почти полусферичен кратер, преди да рикошира и да изхвръкне с трус, понесъл със себе си по-голямата част от разрушената структура на сградата. Издига се купол от отломки. Стените на магазините отляво и отдясно на „Улуъртс“ са отнесени по полегатите очертания на купола на експлозията. Вихрушка от метални и тухлени отломки профучава по Ламбърт Стрийт в двете посоки. Сградите отсреща се надигат и хлътват; всички стъкла на прозорците им се пръсват навътре и се забиват в стените отзад като бляскави стрели и шрапнели. Под земята силен трус спуква газопровода и разкъсва връзките на водопроводните тръби. Във въздуха дори където не летят режещи парчета, нито пък дъжд от тухли, невидим изблик на интензивно налягане се разгъва внезапно встрани под формата на пръстен. Трамваят, който тъкмо излиза от далечния завой откъм „Люишам“, се разтриса на релсите си и спира, все още изправен, но през него от край до край преминава вълна, която за миг втвърдява чистия въздух в стъкло. В периферията на взрива се случват малки, странни, почти причудливи промени. Кухненски столове изминават няколко стъпки, като се тътрят по пода. Вратата на някакъв шкаф се отваря и от там се изсипват складирани отпреди войната конфети. Трийсетграмова гиричка за теглилка от месарницата досами „Улуъртс“ някак си прелита над Ламбърт Стрийт и улицата след нея, за да падне точно през отворения заден прозорец на горния етаж на някаква къща на по-следващата улица и да се забие сред невредимите клавиши на пишеща машина „Ъндъруд“.

Сега вече няма нужда да забавяте времето. Няма нищо за гледане, което да не може да се види с обичайната скорост на човешкото възприятие. Нека времето си тече секунда подир секунда. Развалините на Ламбърт Стрийт подскачат и застиват неподвижно. Най-сетне се чува кухият вой на падащата ракета, изпреварен от експлозията. После – звънтяща тишина. В „Улуъртс“ никой не е останал жив, за да я наруши. Всички купувачи и продавачките по щандовете са мъртви и на трите етажа; както и всички в месарницата отляво, както и в пощата отдясно, с изключение на един служител с два счупени крака, който случайно се е бил навел навътре в сейфа; както и всички на опашката за трамвая на тротоара отвън; както и всички минувачи; както и застаналите до прозорците в къщите отсреща; както и всички пътници в трамвая от „Люишам“, все още седнали по местата си с шапки и с палта, но задушени от шоковата вълна. И тогава, едва тогава, от оцелелите в най-далечните краища на кръга на разрухата долитат първите писъци. И сирените. И пожарната пристига; и възрастните мъже и жени от Противовъздушната отбрана тръгват да се препъват през отломките със своите лопати; и момчетата и старците от Службата за бърза помощ пристигат със своите носилки, които почти не използват, и със своите чували, които използват. И започва опитът да се отделят от останките на разбития „Улуъртс“ онези частици, люспи, ивици, бучки и парченца, които преди това са били части от хора; хора липсващи, очаквани, отчаяно търсени от други хора с пребледнели лица в тълпата зад лентата, преградила края на улицата.

Джо, Валъри, Алек, Бен и Върнън вече ги няма. Отишли са си толкова бързо, че изобщо не са успели да разберат какво се случва, което за някои от скърбящите за тях ще е утеха, а за други – не. Изчезнали са в промеждутъка между две десетохилядни от секундата, изчезнали са толкова окончателно, сякаш са потънали в онова огромно, неизмеримо нищо точно под разнебитеното скеле на часовете и минутите. Тяхната роля във времето е завършила. Те вече нямат дял в онова, което се надига и диша, свива се и се гърчи, изсветлява и потъмнява; в нито една промяна на нещата. За тях не е възможно нищо от онова, което налага съществуването да се разтегне от един миг до друг през бездната на времето. Те не могат да действат, нито може да им се въздейства. Не могат да повикат или да бъдат повикани. Не могат да направят нещо за другите или другите да направят нещо за тях. Тях ги няма. В същото време материята, от която са били съставени, все още е там, в кратера, но никога, в никакви времеви рамки не може да бъде сглобена отново. Ето това е времето. То разбива нещата. То ги разпилява. Не може да го върнете назад, за да накара праха да се вдигне, както не можете да отделите обратно млякото в чашата с чай. Нещо, веднъж разделено, e разделено завинаги. Нещо, веднъж разпиляно, е разпиляно завинаги. Необратимо е.

Но не само сегашното съществуване на децата го няма – Върнън няма да се прибере у дома с висящото в кухнята половин пушено прасе, Бен няма да прекоси парка на раменете на баща си, смаян от дъждовните ноемврийски облаци, Алек няма да иде утре на обещаната му разходка до Кристал Палас, Джо и Валъри няма да си разменят гримаси на вечеря над чиниите с пилешка супа с праз. Няма да им се случи също така и тяхното бъдеще. Всичко онова, което е щяло, могло е или би могло да се случи през идните десетилетия. Как да се измери, как да се опознае такава загуба, освен ако не се съпостави това отсъствие, сега и занапред, с някоя друга версия от кълбото на времето, където „би могло“, „можеше“ и „щяло е да се случи“ са все още възможни? Където заради някакво малко изменение, заради една-едничка променена ъглова секунда там в Холандия, откъдето е изстреляна ракетата, тя отлита с четиристотин метра по-нататък, в Бексфорд Парк, и убива само гълъби; или пък поради грешка в насочването ù, както се случва с подобни недотам съвършени механизми, потъва незабелязано сред вълните на Северно море; или пък изобщо не я изстрелват заради закъснение в доставките на гориво, което значи, че войниците от Батарея 485 прекарват целия ден под боровете на Васенаар в очакване на танкера с етанол, като пушат и нервно се взират в небето за самолетите „Москито“ на Кралските военновъздушни сили.

Представете си друго бъдеще. Представете си непроявено във времето милосърдие. Представете си непостижимо във времето знание. Представете си други възможности. Представете си неизследвани дълбочини. Представете си вечна светлина.

Всичко е преходно.