Преди местни избори всички кандидат-кметове твърдят, че ще доведат бизнеса в общината, че заплатите ще се увеличат, че безработицата ще намалее, че "Златният век" ей сега започва, само да ги изберат.

Да се направим за момент, че вярваме в искрените им намерения, да се направим за момент, че винаги всички са искали точно това, но досега просто не са успявали да го направят. Поне повечето, защото някои успяха.

Представете си сега, че сте току-що избраният кмет на бедна община в България - да речем Благоевград. Градът ви има всичко необходимо, за да процъфтява - млади хора, два университета, прекрасна природа, близо е до границата с Гърция, намира се на международния път Е-79, имате река, имате две планини, курорти... Остава ви само едно - да убедите бизнеса да дойде и да инвестира в града, да създаде работни места, при това - сравнително високоплатени работни места. Как ще го направите?

Задавали ли сте си въпроса "Как"? Защото на думи е лесно, но на дела историята е малко по-друга. Разказваме ви защо е по-друга в момента и каква може да стане тя при една дълго чакана, но все неслучваща се реформа.

Зависимостта

Кметовете са зависими от финансирането. За всичко. От това да могат да строят инфраструктура, през това да изграждат нови индустриални зони, до заплатите на общинските служители. Разбира се, общините у нас имат собствени приходи от местните данъци и такси, но те са смешно малки на фона на нуждите. Затова и законите на страната предвиждат съществуването на т.нар. изравнителна субсидия.

Тя предполага, че централният бюджет, тоест този, в който са всичките ни общи пари с извадени от него сумите за пенсии (ДОО) и здраве (НЗОК), ще дофинансира нуждите на общините. Или още по-просто казано - този, който събира парите от подоходни данъци, от корпоративни данъци, парите от косвените данъци (ДДС, акцизи и мита), парите от такси и таксички. Та именно с тези пари всички ние сме се съгласили, че ще помагаме на общините, за да изпълняват своите задължения.

И така в края на всяка година, когато властта на централно ниво започва да пише проекта на бюджет за следващата година, всяка община подава към Министерството на финансите своите планове. Кой иска да строи мост, кой кръгово движение, кой иска да вдига заплати, кой да прави стадион. Всичко това отива в МФ и там започват умните глави да мислят на кого какво може да се даде. Разбира се, крайната дума е на министъра на финансите.

Тоест - министърът на финансите се явява ръката, по чието благоволение общината Х или общината У ще получи нужното й финансиране, за да изпълни плановете си или да изпълни обещанията, които е поела пред своите граждани. Разбира се, крайната форма на бюджета се приема от депутатите в Народното събрание, но доста рядко бюджетите на общините се променят в радикално съотношение.

И сега става интересно. При нормално функциониране на обществените дела, то тази схема не би трябвало да е проблем, защото се предполага, че финансовият министър действа за благото на всички граждани, може да отсъжда честно и справедливо и че тесните му партийни интереси са приключили в мига, в който е избран за министър.

България обаче не е такава държава и обикновено финансовият министър си остава партиен активист, после верен до гроб на лидера на партията си, после на премиера му и чак тогава се явява финансов министър на целокупното българско население. Точно и заради това в повечето случаи общините, които по стечение на обстоятелствата се управляват от съпартийци получават по-голям дял от пая, наречен изравнителна субсидия.

Другите трябва да се молят. Васалът се моли на своя феодал за трохите, които ще му помогнат да изпълни плановете си и тъй като тия трохи никога не стигат, той се радва и на част от тях. Онези пък, които са нему равни по партийна линия - са сигурни в "своето" и не трябва да се притесняват.

Сега да се върнем на мисловния ни експеримент от по-горе. Вие сте новоизбран кмет на бедна община и имате амбицията да я превърнете в богата. Преди да тръгнете да търсите по големия свят бизнес, който да дойде да инвестира, вие трябва да му предложите нещо. В най-лесния и изпълним случай това е инфраструктура. Трябват ви пари за пътища, за мостове, за надлези, за язовири, за детски градини, за училища, за какво ли не.

За ваше нещастие, вие сте от партията опозиционер. Мислите ли, че ще получите финансирането? Ако го мислите - вие просто не разбирате как функционира тази държава. Защото кметът няма собствена воля по отношение на парите, освен мизерните, които общината успява да генерира по собствен път.

А тези пари са мизерни, защото всичко, което е изкарано от данъци - извън местните данъци и такси - във вашата община отива в "джоба" на финансовото министерство, тоест - в централния бюджет. Ще го кажем така - ако вие сте кмет на село Микрево и във вашето село е регистриран "Фейсбук", вие няма да получите нищо от данъците върху печалбата, които компанията трябва да плати. Ще ги получи държавата.

Решението

Фискална децентрализация. Или казано просто - възможността местните власти да разполагат с част от данъчния ресурс, който се изработва на територията на тяхната област.

Фискалната децентрализация почива на два основни принципа - „местно самоуправление” и „субсидиарност”. Първото понятие се свързва с правото и реалната способност на местните власти да управляват съществена част от обществените дела на своя отговорност, а второто – със схващането, че проблемите се решават най-бързо, лесно и ефективно на възможно най-ниското ниво, на което могат да бъдат решени.

Ако част от данъчните приходи, изработени в общината, остават в общината, то тя ще може да разполага с повече собствен приход, за да не се налага да се моли на финансовия министър за всяка малка промяна в инфраструктурата си например.

Освен това "играта" с данъците може да позволи на местната община да ги опрости за определен период на бъдещ инвеститор с идеята той да инвестира, да наеме местна работна ръка, да продължи да плаща заплати, а част от данъците от тях да се вливат обратно в общината.

Може да търсите така инвеститори, да се конкурирате за тях с други общини и накрая най-добрата оферта ще спечели. За следващата община ще дойде следващата компания-инвеститор, а накрая всички ще спечелят, защото крайната цел на политиката не е богатата община или богатата държава, а богатото население. Богата държава е Русия, но населението й е едно от най-бедните. БВП на Русия е няколко трилиона долара, а на Швейцария едва 900 млрд. долара. Но е ясно на всички ни къде гражданите живеят по-добре.

Но проблем има? Няма ли така богатите сега общини да станат още по-богати?

Да, ще станат. И всъщност в това няма проблем. Нека да стават, важното е това да не пречи на другите. А няма да им пречи, защото в момента изравнителната субсидия, за която говорихме отива при всички. Да, при по-малките повече от при по-големите, но дори и София взима пари от централния бюджет.

При правилна аритметика и законодателство, общини със собствен приход от определен праг, няма да получават субсидията. Така за по-слабите ще остане спестен ресурс, който ще се преразпредели към тях.

Тоест държавата ще продължи да помага, докато е нужно, но този път - на тези, които истински имат нужда и които са в конкуренция помежду си, за създаване на истинска стойност.