Здравейте,

Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа отблизо” - рубриката ни, където всеки понеделник ви предлагам анализ на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и значението им за България.

Войната на Владимир Путин и търговският натиск на Доналд Тръмп може да имат неочакван ефект – да ускорят възникването на европейска нация. Общата заплаха събужда чувство за солидарност, което ЕС досега трудно изграждаше - повече с интерес от икономически ползи, отколкото с емоционална привързаност.

Така двамата консервативни, националистически лидери, вероятно без да го осъзнават, помагат отдолу нагоре да възникне това, което либерални мислители като Юрген Хабермас, Пол Хау и Майкъл Кийтинг обосноваха теоретически, а поколения проевропейски политици се опитват без особен успех да осъществят отгоре надолу - "конституционен патриотизъм", многонационална демокрация, европейски суверенитет.

Десетилетия наред учените обсъждат дали може да съществува европейска идентичност, при която хората да се чувстват преди всичко европейци, а след това германци, французи, българи и т.н. Преобладаващият извод е, че Европа все още е далече от това.

Но въпреки ледниково бавния напредък, процесът върви. ЕС вече има някои характеристики на национална държава – гражданство, общи институции, юрисдикции, граници, единен пазар, митнически съюз, единна валута, система от права и задължения. Взети заедно, тези елементи постепенно изграждат усещане за принадлежност, макар и по-различно от традиционното национално чувство.

Нещо важно - те помагат на европейския гражданин да види разграничителната линия между участващите в гореизброените неща и останалия свят на неучастващите (третите страни на бюрократичен език). Представата за "ние" е производна на представата за "те". Собствената идентичност се осъзнава в отношението ѝ към "значимия друг". Знам какво съм, защото знам какво не съм. Европеец съм, защото не съм руснак, американец, азиатец, арабин или турчин. Като представите за тези категории включват колкото културно-етнически, толкова и социално-политически компоненти.

Европейският съюз е интелектуален проект – създаден от елитите след ужасите на двете световни войни. За много хора обаче той остава далечен, защото не произтича от тяхната културна или историческа памет. ЕС няма „народ“ в традиционния смисъл. Но историята показва, че нации често се раждат от различни народи в общите им борби и срещу общи врагове.

Днес агресията на Русия и натискът от САЩ създават усещане за споделена заплаха – срещу мира, свободата, демокрацията и стандарта на живот. Тревожността от тази заплаха обединява мнозинството от европейците и може да породи именно онзи емоционален елемент, който липсва на ЕС – чувството за „ние“. Така, парадоксално, автократите Путин и Тръмп може да ускорят създаването на европейска нация – точно обратното на това, което целят.

Всичко, което ЕС е създал от Римския договор (1957 г.) през Единния европейски акт (1986 г.), Маастрихтския (1992 г.) и Лисабонския (2007 г.) договор до днес можем да определим като общи блага за 450 милиона негови граждани - мира, демокрацията, свободата на движение и установяване, търговията без митнически бариери, фондовете за социалноикономическо сближаване и земеделските субсидии, единната търговска политика, гарантираните човешки и граждански права.

Поколения наред мнозинството от европейците, особено на Запад, възприемаха тези блага като даденост, защото ги получиха в условия на относителни мир, стабилност и благоденствие. Само част от най-възрастните поколения си спомняха за предвоенните и военните реалности и можеха да оценят в дълбочина значимостта на комфорта и сигурността, която обединена Европа им дава.

За присъединилите се по-късно Гърция, Испания и Португалия и държавите от Централна и Източна Европа ЕС беше нова страница на историята - скъсване с диктатурите и с тоталитаризма, влизане в по-богатия свят и приближаване до жизнените му стандарти.

На фона на разпадналия се съветски блок, разширяването на НАТО и ЕС и приключилите в края на миналия век войни на територията на бивша Югославия, прогнозата на Франсис Фукуяма за "край на историята" изглеждаше,  че се сбъдва. Либералната демокрация сякаш беше победила завинаги. Не се забелязваше нейна убедителна алтернатива. 

Мирът и нарастващото благоденствие, хипертрофията на правата в западните общества, бяха новото нормално. Новините от Брюксел гасяха телевизорите и ако успееха да направят популярно заглавие, то беше за неща като законово допустимата форма на бананите и краставиците и други бюрократични изобретения.

Под сянката на непоклатимата трансатлантическа връзка, в условията на кризисна Русия и икономически изгряващ Китай, световните тревоги бяха свързани главно с тероризма и съсредоточени на Балканите и в Третия свят, а единствената екзистенциална заплаха за човечеството изглеждаше глобалното затопляне.

Европейското dolce far niente (сладко нищоправене - ит.) свърши с фалита на "Лиймън брадърс" (Lehman Brothers) през септември 2008 г. Той отключи серия взаимосвързани глобални кризи - най-напред финансови и икономически, но след това социални и политически, които дълбоко засегнаха Европа и ѝ дадоха да разбере, че историята не само, че не е свършила, но и се опитва да се върне назад.

Ако нещо обединяваше кризите на еврото, бежанците, тероризма и последствията от войната в Украйна, то е, че европейците ги преживяха всичките като кризи на либералната демокрация. Нейните врагове вече не бяха само "значимите други" като Русия, Китай, Турция, но се появиха вътре в самия ЕС. Те доведоха до първото в историята излизане на държава членка от ЕС и до нарастваща група от партии, движения и правителства, които искат да го върнат в началната му фаза на общ пазар, т.е. да го разградят политически.

Поне трима "значими други" видяха в кризите на Европа възможност за реализация на геополитическите си амбиции - САЩ на Доналд Тръмп, Русия на Владимир Путин и Китай на Си Цзинпин. Ако нещо ги обединява, това е нетърпимостта им към либералната демокрация.

Благодарение на усилията и стремежите им и на слабостите на Европа днес Съюзът на европейците е разделен, парализиран и заплашен подобно Съюза на Съединените американски щати в навечерието на Гражданската война. Историците са единодушни, че в нея се ражда американската нация. Колкото и американци да питате, ще ви кажат, че това е война против робството. Следователно тя е била война водена от хора с най-разнообразен етнически произход, култура, минало, религия, традиции, раси, осъзнали заплахата за обединяващото ги благо - свободата.

Но САЩ далече не са единственият пример за това. Всички съвременни европейски нации са родени в буржоазните революции от XVIII и XIX век, а те не са нищо друго освен борби на хора, осъзнали се като "ние" благодарение на общата заплаха за живота и бъдещето им - средновековните империи и феодалния гнет.

Главният идеолог на българското националноосвободително движение Васил Левски пише през 1870 г. до издателя на в. "Свобода" Любен Каравелов:  "От каквато и народност да живеят в този наш рай, [те] ще бъдат равноправни с българина във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: "Свята и чиста република". Същото желаем и на братята сърби, черногорци, румънци и пр." В "Нареда"-та си той поставя като цел: "Турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности". В писмо до карловския чорбаджия Ганчо Милев Левски пише: "В нашата България не ще бъде така, както е сега в Турско. В нея всички народи ще живеят под едни чисти и свети закони... и за турчина, и за евреина и пр., каквито и да са, за всички еднакво ще е... Така ще е в наша България. Ние не гоним турския народ, ни[то] вярата му, а - царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и сами[те] тур[ци]. В Българско не ще има цар, а "народно управление" и "всекиму своето". Всеки ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът". 

Три цитата, които ясно доказват, че националният революционер вижда модерната българска нация като основана върху признати от всички правила, принципи, ценности, върху един за всички правов ред, а не върху етно-религиозна хомогенност.

Ако погледнем големите имена в съвременната мисъл за националната идентичност, ще видим, че може би британският социолог Антъни Смит се откроява самотно в песимизма си за възникването на бъдеща европейска нация. Той твърдо смята, че нацията е закотвена в миналото, т.е. в споделената историческа съдба, в общите територия, граници, пазар, език, религия, култура и че многообразието на Европа в това отношение обосновава липсата на перспектива за европейска нация.

Американецът от чешки произход Карл Дойч в труда си "Национализъм и социална комуникация" показва с примери, че общият език, религия култура и граници не са задължителни условия за съществуване на нация. В англосферата имаме американска, британска, канадска, автралийска и ирландска нация. Обединеното кралство е една нация с четири етнически и два традиционни религиозни компонента - англичани, шотландци, уелсци и ирландци; католици и протестанти. Различните етнически и езикови и културни общности не пречат на съществуването на швейцарска, белгийска, испанска и канадска нация. Руската нация също не може да се похвали с етническа, религиозна и културна еднородност. Кюрдите и палестинците са примери за нации, разпръснати в териториите на различни страни и стремящи се към свои държави. Днешният ЕС е съставен от 27 национални държави, но те имат един общ пазар.

Дойч е известен с тезата си, че една общност става национална, когато членовете ѝ започнат да общуват пълноценно помежду си по максимален брой канали за комуникация. В това общуване те се осъзнават като едно цяло. ЕС предоставя на европейците именно такива комуникационни възможности - с единния пазар, свободата на движение, единната валута, общите правила, залегнали в съюзния договор, общностния бюджет, програмите за академичен обмен и за насърчаване на изследванията и иновациите и пр.

Испанският философ Хосе Ортега и Гасет търси корените на нацията не в миналото, а в бъдещето. Той я нарича "общ проект за бъдещето". 

Според канадският политолог Пол Хау европейската интеграция често се обяснява с икономически и политически интереси, но дългосрочната ѝ устойчивост изисква по-дълбоко чувство за общност, каквото споделените блага и заплахата за тях създават. Правилата за членство, заедно с правата, произтичащи от него - като правото на свободно движение и работа в ЕС, постепенно изграждат усещане за европейско гражданство. 

Възприемането на тази идентичност зависи от легитимността на наложените правила, подчертава Хау. Ако те се разглеждат като продукт на елитарни решения, без участие на гражданите, тяхното приемане може да бъде ограничено, посочва той още през 90-те години на миналия век, малко след подписването на договора от Маастрихт.

Думите му днес намират потвърждение във факта, че вътрешните и външните противници на ЕС се целят именно в обективно съществуващи демократични дефицити на ЕС, за да рушат неговата легитимност - основаваща се на универсални, наднационални ценности като мир, равенство, права, свободи, демокрация, човешко достойнство. 

Хау опровергава тезата, че европейска общност е невъзможна без етнокултурна и религиозна хомогенност и че необходимото условие за нея е убеждението, характерно за модерната либерална общност, че другите са като нас, т.е. че споделяме с тях еднакво важни за всички нас неща. Хау признава, че не всяка група може да развие такова чувство и че то се ражда при исторически събития, осъзнати материални ползи и баланс на силите, успокояващ страховете от асимилация.

От липса на исторически събития през последните години европейците не могат да се оплачат. Пандемията, войната, енергийната криза и инфлацията показаха ясно предимството да бъдем заедно пред глобални предизвикателства. За близо 70 години история никой европейски народ не се оказа асимилиран.

Путин обаче започна най-голямата война в Европа след Втората световна, недвусмислено си поиска някогашната съветска зона на влияние и право на вето върху разширяването на НАТО. Тръмп постави под въпрос американските гаранции за европейската сигурност и започна търговска война срещу Европа, като за капак си поиска и Гренландия, а членове на администрацията му започнаха на се месят в европейски избори, насърчавайки антиевропейски и евроскептични партии и кандидати в Обедиденото кралство, Германия, Румъния, Полша.

С тези си действия Путин и Тръмп се самоопределиха като екзистенциална заплаха за споделените блага на европейците и в това си качество имат всички шансове да създадат емоционалния "цимент", чувството за принадлежност и солидарност, върху което би стъпила бъдеща европейска нация.

С атаките си срещу либералната демокрация, върху която е основана обединена Европа, те бутат махалото на развитието в обратна на желаната от тях посока, защото карат европейците все по-ясно да осъзнават какво биха загубили заедно със своя съюз. Така че двамата автократи, всеки ден работят в Белия дом и в Кремъл, за да довършат делото на европейските отци-основатели.