За пореден път тази седмица референдумът стана фаворит на политиците. Първо президентът Росен Плевнелиев заяви пред депутатите, че ще иициира референдум за изборното законодателство, който да се проведе заедно с местните избори. Малко след това пък от Реформаторския блок (РБ) заговориха за местен референдум в София, който да се произнесе по въпроса за паметника на Съветската армия.

Ако тези два референдума се случат, те ще бъдат вероятно първите допитвания по теми, които действително вълнуват обществото. Защото досегашната история на пряката демокрация у нас не е особено позитивна. И преди, и сега, референдумите са по-скоро инструмент в ръцете на политиците. Те се правят не толкова, за да се чуе мнението на гражданите по въпроси, които наистина ги вълнуват, а за да се легитимира една или друга политическа теза. Справка - референдумът за АЕЦ "Белене", иницииран от БСП, опитът за инцииране на референдум за новините на турски от "Атака", в по-стари времена референдумът за т.нар. Живкова конституция и т.н.

Изборното законодателство безспорно е важна тема, по която от години има дебати, особено за т.нар. мажоритарен вот. Ако се пристъпи към подобен референдум обаче, не е лошо политиците да помислят за по-прецизно формулиране на въпроса. Защото въпрос "трябва ли част от депутатите да се избират мажоритарно", какъвто бе заложен в предишната инициатива за референдум, е изключително общ. И с основание може да се подозира, че онези, които са го формулирали, просто отбиват номера. Въпросът би трябвало да е конкретен  - примерно да се избират ли половината депутати мажоритарно, да се въведе ли задължително преференциално гласуване без праг и т.н.

Паметникът на Съветската армия в центъра на София отдавна е повод за обществено напрежение. Инциирането на референдум в столицата за това трябва ли той да бъде преместен в т.нар музей на социалистическото изкуство, не е лишено от логика. Паметниците наистина не трябва да се рушат. Но от друга страна доколко е редно най-големият паметник в една столица да е на една чужда армия също е въпрос, който заслужава размисъл и дискусия.

Нека припомним и как се свикват референдумите. Предложение до Народното събрание за произвеждане на национален референдум може да бъде направено от не по-малко от една пета от народните представители; президента, министерския съвет; не по-малко от една пета от общинските съвети в страната, инициативен комитет на граждани с избирателни права, събрал не по-малко от 200 000 подписа. Парламентът е длъжен да свика допитване ако подписите са 500 000. Досегашната практика показа, че в закона има много подводни камъни. Дали от недоглеждане, дали умишлено, е въпрос на гледна точка.

Местен референдум се произвежда по предложение на поне една пета от общинските съветници, но не по-малко от трима, кметът на общината, инициативен комитет с подписите на не по-малко от една двадесета от гражданите с избирателни права, които имат постоянен адрес. Общинският съвет е длъжен да приеме решение за референдум ако са събрани подписите на не по-малко от една десета от избирателите. В България се проведоха доста местни референдуми, най-вече за отделяне на общини.

Дали допитванията, за които се заговори през тази седмица, ще станат факт ще се разбере съвсем скоро. Досегашната история не дава поводи за оптимизъм, но в крайна сметка никога не е късно ситуацията да се промени.