Смъртта на Тодор Славков отприщи цунами от реакции. Същевременно тя се използва, за да бъде внушено отново на хората колко добре се живеело по времето на дядо му - последния комунистически диктатор Тодор Живков.

Нямам намерение да коментирам личността на Тодор Славков. Не го познавах и дори мисля, че никога не съм го виждал на живо.

Това, което ме предизвика, е спомен (прилагам го в края), публикуван от Валентин Иванов Кардамски, явно приятел на починалия. И него не познавам.

Та отишли двамата да снимат клип до останките на бившия железопътен завод в София. И обсъждали колко хора някога работили там по времето на Тодор Живков, имали прехрана, а сега гледката била като след война.

Щях да подмина това писание, ако последната година от битието ми на ученик не бе свързана именно с този жп завод, който в годините на социализма гордо се наричаше „Георги Димитров“.

Падна ми се участта да бъда в първия випуск, изпратен в УПК, т.е. учебно-професионален комплекс. Някакви „гении“ бяха решили, че гимназиалното образование не е достатъчно и че всеки трябва да овладее някаква професия. Затова всички ученици от единадесети – по онова време последен, клас на единните средни политехнически училища (ЕСПУ) трябваше да изкарат последната година в УПК. Разпределението стана въз основа на някакви класирания, направени толкова набързо и нескопосано, че на едно място бяха събрани пълни отличници и едва закърпили тройките.

Моя милост се озова в УПК по жп транспорт, специалност шлосер-монтьор на подвижен железопътен състав. И за една година трябваше да научим това, което учениците в Техникума по жп транспорт (ТЖПТ) „Никола Корчев“ усвояваха за три. Естествено, нищо не научихме, освен да се обиждаме на „буксов възел“. И до днес не знам какво е това. А задните части на жените сравнявахме с влакова талига „Гьорлиц“.

Последните три месеца от XI клас изкарахме в самия завод на „учебно-производствена практика“. Никога в живота си не съм бил сред такава мръсотия. Всеки ден съм стоял у дома поне час под душа, за да измия от себе си цялата кир, полепнала по мен в халетата.

Самите халета сякаш бяха декори за филми на ужасите или поне за Втората световна война. Без никакъв контрол по релсите се движеха някакви талиги, на които човек спокойно можеше да се покачи и да ги засили с крак. По непотвърдени сведения един младеж си е премазал така краката.

На сантиметри над главите ни постоянно се движеха някакви тежки предмети, закачени на куки. Имахме усещането, че всеки момент могат да се стоварят върху нас. Навсякъде джапахме из мръсни локви.

Имаше един-двама по-буйни работници. По обед бяха кротки, но към 15-16 часа се напиваха до козирката и започваха да се псуват и замерят един друг с бутилки. Техни трезвени колеги ни спасяваха, като ни натикваха под масата, за да не ни улучат случайно побойниците. На другия ден – сякаш нищо не се е случило.

Условията на работа бяха примитивни и опасни. В страна от ЕС днес такъв завод може да съществува само нелегално. Лично аз се съмнявам  дали и в Африка в момента има такива примитивни съоръжения.

Резултатът от всичко това бе, че повечето от нас си развалиха училищните дипломи с тройки от предметите в УПК.

Като студент пък се намерих на бригада в ловешкия консервен комбинат „Мелта“. И там условията бяха ужасяващи. Ще кажа само, че именно „Мелта“ бе причината да не поглеждам повече компоти в буркани. Защото пред очите ми една от работещите там жени си топна порязания пръст във водата, след което съвсем спокойно пусна буркана по конвейера. За да пристигне във вид на компот от череши с малко кръв в някой български или съветски магазин. Да ви е сладко!

И нека никой не ми казва, че в България е имало само два калпави завода и че съм имал нещастието да попадна точно в тях. В повечето заводи техниката беше в окаяно състояние и морално остаряла. Но това е тема на друг разговор.

Лошото е, че смъртта на Тодор Славков ще се използва от носталгиците, които ще леят сълзи какви страхотни заводи бил построил дядо му. Но истината е много по-различна.