Три стълба осигуряват сериозни шансове за единение и растеж на демократичната опозиция: граждански протести, вот на недоверие на правителството, президентска кандидатура. Залогът за успех обаче зависи от енергията и умението на демократичната общност и нейните граждански и политически лидери да се движат умело по тези три писти и то едновременно. Както и да преодоляват препятствията, които ги чакат по всяко едно от тези трасета.

Протестите ще набират мащаб и мощ

Мощната протестна вълна, която се надигна в София и Варна след бруталната употреба на антикорупционната комисия и прокуратурата срещу представители на местната власт на демократичната общност изглежда ще бъде устойчива, защото е автентична и енергична. Организаторите от "Правосъдие за всеки" освен това обявиха, че ще разширят протестите в цялата страна. Протестиращите са издръжливи – доказаха го и през 2020 година, когато протестите също започнаха в разгара на лятото и продължиха до късна есен, доказаха го и през 2013-та, когато Нощта на белия автобус се случи на 40-тия ден от площадно изразеното гражданско недоволство. И както тогава, те разширяват палитрата си, включително с хора с по-леви убеждения, за които институциите бухалки също са непоносими, както за либералното ядро на протестиращите.

Въпросът е дали протестиращите ще надградят досегашния си опит – защото профилът, а и гражданските биографии на мнозина от тях са едни и същи през годините, дори когато в редиците им се вливат и представители на 20-годишните, които нямат собствено протестно минало. Изглежда започва помъдряване – протестите днес сякаш дават заявка да са по-малко сатирични и весели, и в този смисъл по-малко беззъби от предишните. Остава да станат много по-ядосани, но не бива да се допускат провокации с хвърлящи камъни хора от агитки, както се случи през 2013 и 2020 и да бъдат компрометирани, а мнозина от протестиращите да се отдръпнат, както стана тогава. Най-сетне, протестите трябва да достигнат до искането на властта, защото само този е пътят за решаването на фундаментални политически искания. А битката за правова държава е тъкмо фундаменталната и свръхлегитимна политическа претенция на протестиращия гражданин. Нещо повече, отстояването на справедлив и демократичен правов ред е призвание, но и дълг на гражданина, ако иска наистина да е гражданин, а не просто поданик на една меко-патерналистична или твърдо-диктаторска, но и в двата случая завладяна държава.

Синергия между гражданско и партийно начало

Най-сериозният проблем с протестите обаче е дали ще има синергия между гражданското и партийното начало. Гражданското пак е в авангарда и осигурява разтваряне на ветрилото, но партийното политическо представителство осигурява "войсковата" стабилност и финалния успех на начинанието. Представителната демокрация в същината си е партийна, така че няма как политическият успех да е извънпартиен. А българският опит учи, че дори да се родят протестни партии, те или са твърде малки и мимолетни, или после се оказват нещо различно от протеста, който ги е породил. Да, протестите раждат нови лидери, но и са трамплин за кариеристи или реваншисти, които са били отхвърлени от протестните партии или сами не са успели да направят политическа кариера чрез тях. Затова от ключово значение за протести това лято и есен е да се избегне тежък конфликт или разнобой под маската на благоприличието между партиите на протеста в лицето на коалицията ПП-ДБ и гражданските организации и активисти, което да стопи отвътре политическия растеж на демократичната общност.

Излизане от изолация в парламента

Демократичната парламентарна опозиция бе изпаднала в изолация между управляващите ГЕРБ-ИТН-БСП-Ново начало и проруските формации "Възраждане", "Величие" и МЕЧ. Тя бе и вътрешно разделена – ПП и ДБ спореха кога да се внася вот на недоверие срещу правителството, заради членството на България в еврозоната.

Опитът за излизане от изолацията чрез най-силния парламентарен ход към властта – вотът на недоверие, неизбежно означава и внимателна колаборация с другите опозиционни партии. ПП и "Величие" демонстрираха близост след ареста на варненския кмет, а ДБ предпочете МЕЧ, чийто вот на недоверие е на дневен ред, плюс Ахмед- Догановото АПС. Накрая коалицията ПП-ДБ реши да търси заедно с МЕЧ и АПС вот на недоверие, който тя преформулира и който да лидира – за завладените институции. Това частично решава и въпроса с най-отявлената проруска формация "Възраждане", които са нежелани за партньор дори от "по-меките русофили" МЕЧ и "Величие", които делят един електорат с партията на Костадин Костадинов, и които предпочитат вместо нея пробив в управляващото мнозинство, особено по отношение на ИТН.

Един вот на недоверие обаче не е просто шумна аларма за тежки прегрешения на управляващите и средство за отстояване на опозиционна идентичност, но и заявка за алтернативно управленско мнозинство. ПП-ДБ може да трасира такова заедно с АПС и МЕЧ, дори и с ИТН, но за целта е необходимо да порасне и да стане първа или да застане близо до първата политическа сила и да сведе до минимум русофилския баласт. А най-прекият път за растеж е набиране на електорална енергия чрез протестите.

Прозрачно и демократично издигане на кандидат-президент

Инициативата за единна кандидатура за президент на демократичната общност е пистата за нейното единение от преди протестите, но и след старта им нейната значимост дори се увеличава. Особено когато ГЕРБ стратегически се оказва в изолация при евентуални предсрочни парламентарни избори, след които серизно рискува да остане насаме с Новото начало на Делян Пеевски, защото на такъв вот БСП и ИТН е по-вероятно да са губещи, а влиянието на Пеевски да се засили. Затова интересът на ГЕРБ е да търси отново път към демократичната общност, вече през кандидат-президентска кандидатура по линия на старата сглобка – анти Русия, анти нов Румен Радев.

От друга страна демократичната общност и нейните политически представители трудно могат да победят или дори само да стигнат до балотаж на президентските избори идната есен, без по-широка подкрепа, включваща и избиратели на ГЕРБ. В този смисъл допускането на бившия премиер Иван Костов, че е възможно кандидат на демократичната общност за президент да бъде подкрепен и от ПП-ДБ, и от ГЕРБ, представлява логично решение, което обаче трудно може да се приеме тъкмо в момента, в който за протестиращите Пеевски и Бойко Борисов са едно и всякаква колаборация с който и да е от тях, дори във вид на харизана подкрепа, ще изглежда като предателство. Още повече, че Борисов до последно може да играе с президентската карта така, че да цели взривяване отвътре на демократичната общност – включително като сам издигне нейн представител или обяви подкрепа за някой, стигнал до финална номинация, който веднага да бъде дамгосан като „гербер“.

Затова процесът на прозрачно и демократично издигане на кандидат за президент от демократичната общност, без предварителни договорки с формации извън нейните автентични политически представители, е единствена гаранция за успех на начинанието. Последващо разширяване на подкрепата в хода на кампанията е въпрос на политическа работа, основна роля в която ще играе и самият кандидат-президент, легитимиран вече от избора на демократичната общност именно като нейн.

***
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Дойче веле