Бяла гумена ръкавица, медицинска, опръскана с кръв. Това е най-картинният ми спомен от ясното и студено парижко утро на 14 ноември 2015 г. Маркучите на пожарникарите вече бяха измили кръвта от тротоарите. Но тази ръкавица някак си беше останала след тях. Наблизо по паважа вече се трупаха цветя и горяха свещи. Тук през кошмарната нощ бяха падали хора от прозорците на втория и третия етаж в отчаян опит да избягат от автоматичните откоси и взривовете. Очевидец разказа, че "падали като мухи" след изстрелите от "Калашников". Рози и карамфили стърчаха от куршумените дупки по стени и витрини. А зад тях още стояха недоядени вечери, недопити чаши, обърнати в паниката столове и маси.

Кафене панически изоставено от клиентите в нощта на атентатите. В съседната зала "Батаклан" терористите избиха 90 души по време на рок концерт около 21 часа на 13 ноември 2015 г. Снимка авторът

Метрото не вървеше. Бяха спрели няколко линии. Досами полицейските заграждения набъбваше смълчана и тревожна тълпа. Разбира се - камери и микрофони - от цял свят. От телевизионните екрани в околните заведения струеше единствената френска и световна новина за деня.

Във въздуха витаеха страх и гняв. Това не ставаше някъде в Третия свят. А тук, в Европа. В пространството ѝ на "свобода, сигурност и справедливост". И не просто в Европа, а в сърцето ѝ, в Париж. При това, ставаше за втори път в годината, след касапницата в "Шарли ебдо" през януари. И извършителите бяха пак същите, родени и израснали тук, но пълни с дива ненавист към отгледалата ги страна. Защо така ни мразят? Къде сбъркахме?, питаха телевизионните водещи и погледите по улиците.

"Арабската пролет" беше избухнала преди четири години в Тунис и обхванала като пожар цяла Северна Африка и Близкия изток. Жозе Барозу беше призовал Европа "да не изпуска срещата си историята". И историята срещна Европа в Париж.

На 13 ноември 2015 г. столицата на Франция се превърна в сцена на най-кървавите терористични нападения в страната и на Стария континент след Втората световна война. Вечерта започна като всяка друга – футболен мач на „Стад дьо Франс“, концерти, оживени ресторанти. Но в рамките на няколко часа градът бе разтърсен от серия координирани атаки, извършени от десет джихадисти, вдъхновени и обучени от „Ислямска държава“. Резултатът – 130 убити, близо 500 ранени, а Франция и цяла Европа осъзнаха, че терорът вече не е далечна заплаха, а ежедневна реалност.

Медици спасяват един от ранените по време на атентатите в Париж на 13 ноември 2015 г. Снимка АП/БТА

Седем от нападателите загинаха още в нощта на атаките, двама бяха ликвидирани при полицейска операция в Сен Дьони дни по-късно. Единственият оцелял – Салах Абдеслам – успя да избяга в Белгия, където бе арестуван през март 2016 г. Неговото име се превърна в символ на процеса срещу терора: през юни 2022 г. той бе осъден на доживотен затвор без право на условно освобождаване. Съратниците му получиха различни присъди – от доживотен затвор до няколко години лишаване от свобода. Така почти всички живи членове на клетката бяха изправени пред правосъдието.

Единственият останал жив от атентаторите, Салах Абдеслам, беше роден и израснал в Брюксел. Вдясно - част от семейната му къща в имигрантския квартал Моленбеек. Снимка Светлана Джамджиева

Парижани поставят цветя и палят свещи за жертвите пред едно от заведенията в 10-и район на френската столица, нападнато от терористите. Снимка авторът

Само четири месеца по-късно, на 22 март 2016 г., Брюксел преживя своето утро на ужаса. Трима терористи – братята Бакрауи и Наджим Лаашрауи – извършиха самоубийствени нападения на летището и в метрото, убивайки 32 души и ранявайки над 340. Разследванията показаха, че терористичната мрежа в Брюксел е пряко свързана с тази от Париж. Европа бе изправена пред транснационална терористична структура, която използваше слабости в сигурността и социални пукнатини, за да удари в сърцето на континента.

Но кървавата поредица не завърши с Париж и Брюксел. Последваха нови атаки: през юли 2016 г. в Ница терорист с камион отне живота на 84 души; през декември същата година в Берлин нападател вряза камион в коледен базар, убивайки 12 души. В Лондон през 2017 г. серия нападения отнеха десетки животи, а в Барселона през август същата година микробус се вряза в тълпа на „Лас Рамблас“, оставяйки 16 жертви. Стокхолм, Кьолн, Виена – списъкът на градовете, белязани от терора, продължи да расте. Европа се оказа в епицентъра на вълна от атаки, вдъхновени от „Ислямска държава“.

Отговорът не закъсня. Европейският съюз засили сътрудничеството между службите за сигурност, създаде Европейски център за борба с тероризма към Европол, въведе по-строги правила за обмен на данни за пътници и контрол върху финансирането на тероризма. Германия прие закони за по-лесно наблюдение на комуникациите, Великобритания засили антитерористичните си звена, а Испания и Италия инвестираха в програми за превенция на радикализацията. Франция създаде специални антитерористични прокуратури и увеличи бюджета за сигурност.

Съдебните процеси срещу атентаторите бяха дълги и болезнени. В Париж делото продължи месеци, като оцелели и близки на жертвите свидетелстваха за ужаса. В Белгия също бяха проведени мащабни процеси срещу участници в мрежата. За мнозина това бе не само търсене на справедливост, но и начин да се затвори една отворена рана.

Изследванията очертаха типичния профил на джихадиста в Европа: млади мъже между 18 и 30 години, често второ или трето поколение имигранти от Северна Африка, с криминално минало и проблеми с интеграцията. Радикализацията често настъпваше онлайн или в затвора, а религиозните познания бяха повърхностни. Идеологията на „Ислямска държава“ им даваше усещане за принадлежност и мисия, която липсваше в живота им.

Политическите последици бяха значителни. Крайнодесните партии в Европа набраха сила, използвайки темата за миграцията и сигурността. Дебатите за баланса между свобода и сигурност станаха централни – засилено наблюдение, ограничаване на лични права, но и критики срещу прекомерния контрол. В същото време провалът на социалните политики в предградията на Париж и Брюксел стана очевиден – липсата на интеграция и социална перспектива бе плодотворна почва за радикализация.

Атентатите не само промениха политиката, но и ежедневието. Концертите и спортните събития вече се провеждат под засилена охрана, с проверки на входа и метални детектори. Пътуването със самолет е съпроводено от по-строги процедури за сигурност, а в метрото и влаковете присъствието на въоръжени патрули стана обичайно. В много градове бяха въведени камери за наблюдение на обществени места, а гражданите свикнаха с постоянните предупреждения да бъдат бдителни.

Свободата на движение – един от символите на Европейския съюз – бе поставена на изпитание. Временни гранични проверки се върнаха в Шенгенското пространство, а темата за миграцията се превърна в централна в политическите дебати. За мнозина европейци тероризмът промени усещането за сигурност и доведе до нова култура на предпазливост.

Атентатите в Париж, Брюксел и последвалите ги в Ница, Берлин, Лондон, Барселона, Стокхолм, Виена и други градове белязаха Европа с нова реалност – тероризмът вече не бе далечна заплаха, а ежедневен риск. Отговорът бе засилена сигурност, но и политическо разместване, което продължава да влияе на континента. Днес, десет години по-късно, Европа е по-подготвена, но и по-бдителна. Защото нощта на ужаса в Париж показа, че борбата срещу терора е дългосрочна, изискваща единство, памет и решителност.