Чели ли сте беломорските пътеписи на Димитър Димов?

Не, не питам завършилите българска филология, нито изчезващата група на четящи българи. Питам хотелиерите по Черноморието, които използват спокойствието преди началото на сезона, за да обясняват предимствата на почивката при тях, с наблягане основно на патриотичния елемент.

Още не е дошъл сезонът, оставете персонала да чисти чадърите от пясъка и сядайте да четете. Няма да навреди. Отваряме военновременните пътеписи от горния параграф, забутани накрая на петте тома избрани съчинения и получаваме липсващия отговор защо сериозна част от българите предпочитат и ще продължават да предпочитат Беломорието. Няма нужда да си интелигент с тънки кръгли очила като Димов за да разбереш, че причината едно такова пътуване на първо място носи различен емоционален заряд от това на изток, до Черноморието. Оставяме частта с маршируващи български войници по улиците на Кавала на фантазиите на тези като Джамбазки и колеги, за да се концентрираме върху съществената в случая част - емоцията от пътуването на юг и потапянето в средиземноморската култура. Тази култура е, хм, различна от черноморската. Това са две различни морета, две различни емоции и два различни начина на живот. Пътуването до близкото Средиземноморие е пътуване към бленувания юг, емоцията от преминаването на планинските дефилета, слизането към морето с появяването на първите маслини край пътя, миризмата на цитруси, тютюн и праскови, до малките крайбрежни улици с рибарски ресторанти и с венециански крепости на фона на живописни острови. Това, уважаеми концесионери на плажове, собственици на хотели и ресторанти, на щандове за пица на парче и китайски сувенири, кара хиляди хора да изберат гръцките села пред българските курорти, а не това, че не са измерили до стотна от милиметъра песъчинките на плажа, за да установят, че разлика няма. Подобен морски начин на живот е отдавна изчезнал в България, и няколкото останали рибари в малките градчета и запазените несебърски църкви не могат да компенсират това. За разлика от здравата връзка с Балкана, при нас исторически липсва хилядолетната връзка с морето и морския начин на живот. Всички статистики от преди Освобождението ясно показват, че основната част от населението в малките и големи черноморски градове е гръцко, турско и еврейско (Справка - дядо Вазов и първото му пътуване до Варна след 1878 година, където той трудно намира с кой да размени две думи на български). След няколко изселнически вълни в двете посоки това бързо се променя, но остава непроменимия факт, че в морските градове се заселват основно хора без традиционна връзка с морето. Това са хора, за което морето е непозната територия, а дадената от държавата земеделска земя до морето е мъка заради соления вятър. Хилядолетни традиции и морски начин на живот, знания за морето, рецепти, песни и легенди, изчезват заедно с онези хора. Всичко започва почти наново, първите морски туристи ("софиянците") от 30-те години дават малък тласък на местния туризъм, докато не идва национализацията през 1947 година, след която малкото останали хора с жива връзка с морското минало измират на минимална пенсия по времето на социализма. След национализацията идва соцтуризма, с решения вземани от централни комитети и номенклатурни кадри по места, което на практика бетонира модела на големия хотел с шеф на заплата и на ресторанта с нает управител и сезонен персонал от провинцията, за който няма разлика дали скумрията е прясна или замразена. За мутренския период след 1990 година дори няма да говорим - пораженията са видими за всеки, който е отвръщал поглед от барокови апартаментни комплекси и е попадал в заведение с камери, предаващи на видеоекран гледки под полата на полугола танцьорка. Тъй като вече чувам критиките и разказите какви хубави места има тук и там, и да, онзи как-му-беше-името ресторант в Созопол и мидената ферма в Дълбока (да ходиш на ферма, за да ядеш пресни миди е горе-долу като да ходиш на язовир, за да ядеш шаран - приемливо е само ако някой предвидливо е скрил от гледката бетонната стена и рибарниците), нека видим какво се случва сега. Историята си е история, нищо не може да се промени, нали? В проектите за нови пристанища с европейски пари във Варна и Бургас обаче - специално разгледах всички визуализации - няма крайбрежни алеи за разходка с малки заведения и хотели, с истински рибарски пристанища и пазари. В тях виждаме административни сгради, бетонни алеи и миражи на луксозни яхти, които ще идват, неясно откъде и за какво. В проектите свъщност има повече показани автомобили, отколкото хора, и тук-там някоя статуя на морски светец, ако е правен от кмет с началник, който споменава с кръстене Началника. Проблемът вече не е в историята, а в това, че никой нищо не е научил от нея. Далеч съм от мисълта да слагаме кръст на морския туризъм, защото все пак има и добра новина за концесионери и собственици на "обекти". В туризма има много сегменти и освен местен, културен и all-inclusive, има такъв свързан със събития, с евтин алкохол и дори със специфични услуги на ръба на закона. Има и такъв, свързан с носталгията - заради него идват източноевропейски туристи, или поне ще идват още едно поколение. Има дори и туристи-експериментатори, сериозна и платежоспособна ниша, които просто искат да опознаят една непозната страна. Дали тези хора ще се върнат отново някой ден, това е въпрос, по който не съм оптимист. Слушайки дебата за морския туризъм, смятам да продължавам да препоръчвам да приятелите си от чужбина да не пропускат българските планини. За Черноморието не бих рискувал още дълги години.