„Фанти беше моят бог“ – в края на 70-те години тези думи на Чарлс Буковски възкресяват неговия литературен идол Джон Фанти.

Знаковата тетралогия „Квартет Бандини“ на американския автор, признат посмъртно за един от най-значимите писатели на XX в., излиза за първи път в цялост на български. Първите два романа от нея – „Почакай до пролетта, Бандини“ и „Пътят към Лос Анджелис“, вече са налични в книжарниците в луксозни издания със знака на „Кръг“. Преводът е на Богдан Русев, а дизайнер на кориците е Люба Томова. На Пролетния панаир на книгата (1–7 юни) пред НДК двете издания ще са сред акцентните заглавия на 2-ра шатра.

„Почакай до пролетта, Бандини“ – първата книга от „Квартет Бандини“ на Джон Фанти, пренася читателите в затънтено градче в щата Колорадо насред една безкрайна зима по време на Голямата депресия. Артуро Бандини (алтер егото на автора) е син на италиански имигранти, хванат в капана на отчайваща бедност, семейни драми, трагични любови и юношески терзания. Докъде ще го отведе безспирното му лутане между мечтите и разочарованията, между бунта и примирението, между желанието за бягство и копнежа за принадлежност? Едновременно сурова и нежна, измамно семпла и опустошително въздействаща, тази история е наситена с вечни истини за човешката уязвимост и издръжливост. Но най-вече за обичта и надеждата напук на всичко.

Във втората книга от тетралогията – „Пътят към Лос Анджелис“, Артуро Бандини вече е 18-годишен и е убеден, че е гений и свръхчовек, който е напът да стане велик писател, макар да е заобиколен от невежи и глупаци. Докато мизерства в калифорнийско градче, задъхващо се от Голямата депресия, сблъсъкът му с действителността го кара непрестанно да вилнее между самовъзвеличаването и самобичуването. А от това извира болезнено честна, удивително смела и безумно смешна история за търсенето на идентичност, стойността на семейството и литературата като спасение. Публикуван посмъртно през 1985-а, близо 50 години след написването му, този неумолим роман заслужено е определян като изгубен шедьовър за съзряването, предшестващ „Спасителят в ръжта“.

„Квартет Бандини“ е безспорният връх в творчеството на Джон Фанти, който тъне в неизвестност почти през целия си живот, макар че е оказал неизмеримо влияние върху писателите от битническото поколение. Избавен е от литературното забвение малко преди смъртта си благодарение на Чарлс Буковски, който попаднал на негови творби още като млад и след като се прочува, настоява да бъдат преиздадени. „Джон Фанти е или непознат за вас, или незабравим“, пише по онова време „Ню Йорк Таймс“.

Следващите два романа от „Квартет Бандини“, проследяващи трагикомичните несполуки на Артуро Бандини – „Питай прахта“ и „Мечти от Банкър Хил“, също ще излязат на български със знака на „Кръг“.

Новите издания ще се предлагат с атрактивна отстъпка на 2-ра шатра на Пролетния панаир на книгата пред НДК (1–7 юни). Намалението ще важи и за всички други заглавия на „Кръг“, включително за най-новите: романа „Улица „Хавър“ и новелата „Нещата от живота“ от Пол Гимар, последната творба на Кормак Маккарти – „Стела Марис“, и дебютната на Елизабет Страут – „Ейми и Изабел“, луксозната книга албум „Резерватът Куба“ от Иван Бакалов, както и „Кланът“ от Кармен Мола и „Дъщерята на Венера“ от Соня Леонарт Дормуа.

Джон Фанти (1909 – 1983) е американски писател и сценарист. Роден в Денвър, щата Колорадо, в семейство на италиански имигранти, той прекарва по-голямата част от живота си в Лос Анджелис. През 1938 г. излиза „Почакай до пролетта, Бандини“ – първият му полуавтобиографичен роман от „Квартет Бандини“. Тъй като не се намира издател за повечето му следващи творби, скоро Фанти потъва в забвение. Преоткрит е малко преди смъртта си благодарение на Чарлс Буковски и днес е признат за един от най-значимите писатели на XX в.

* * *

Из „Почакай до пролетта, Бандини“ от Джон Фанти

Снимка "Кръг"

В класната стая на осмокласниците в „Света Екатерина“ беше три без петнайсет. Сестра Мери Силия беше в опасно настроение, защото я болеше главата от стъкленото око. Левият клепач изобщо не ù се подчиняваше и не спираше да потрепва. Двайсет осмокласници – единайсет момчета и девет момичета – наблюдаваха потрепващия клепач. Три без петнайсет – оставаше четвърт час. Тънката рокля на Нели Дойл се беше заклещила между бузите на задника ù, докато тя рецитираше урока за икономическото въздействие на машината за почистване на памук, изобретена от Илай Уитни, а две момчета зад нея, Джим Лейси и Еди Холм, се спукваха от смях, но безмълвно, докато гледаха роклята в задника на Нели. Колко пъти ги бяха предупреждавали да внимават, ако клепачът на стъкленото око на Старата Силия започне да потрепва, но как да внимават, докато Дойл им беше пред очите?

– Икономическото въздействие на машината за почистване на памук, изобретена от Илай Уитни, няма прецедент в историята на памука – рече Нели.

Сестра Мери Силия се надигна от мястото си.

– Холм и Лейси! – нареди тя. – Станете!

Нели си седна, обзета от объркване, а двете момчета се изправиха на крака. Коленете на Лейси изпукаха и целият клас се разкикоти; Лейси се ухили, а после се изчерви. Холм се прокашля, но не вдигна глава, а продължи да изучава търговската марка, отпечатана отстрани на молива му. За първи път в живота си четеше нещо подобно и остана доста изненадан да научи, че там беше отпечатано просто „Компания за моливи „Уолтър“.

– Холм и Лейси – рече сестра Силия. – Омръзна ми да гледам нахилени клоуни в часовете си. Седнете си!

После се обърна към целия клас, но в действителност говореше само на момчетата, защото момичетата рядко ù създаваха неприятности:

– И следващият нехранимайко, когото хвана да не внимава, ще бъде наказан да остане до шест вечерта. Продължавай, Нели.

Нели отново се изправи. Лейси и Холм бяха изумени, че им се е разминало толкова леко, и нарочно продължиха да гледат към другия край на класната стая, защото ги беше страх, че ако роклята на Нели още е заклещена на онова място, може пак да се разсмеят.

– Икономическото въздействие на машината за почистване на памук, изобретена от Илай Уитни, няма прецедент в историята на памука – рече Нели.

Лейси се обърна шепнешком към момчето, което седеше пред него:

– Ей, Холм. Виж го този Бандини.

Артуро седеше в другия край на класната стая, на третия чин. Беше отпуснал глава, притиснал гърдите си в чина, и беше подпрял на мастилницата джобно огледалце, в което се взираше, докато местеше върха на един молив покрай носа си. Броеше си луничките. Тази нощ беше спал с лице, намазано с лимонов сок – твърдеше се, че това е чудодейно средство за заличаване на лунички. Артуро броеше: деветдесет и три, деветдесет и четири, деветдесет и пет… Изпълваше го чувството, че животът е безсмислен. Беше посред зима, слънцето се показваше само за малко в късния следобед, а общият брой на луничките около носа и по бузите му беше скочил с девет, до деветдесет и пет. Какъв смисъл имаше да се живее? При това снощи беше използвал лимонов сок. Коя беше тази лъжкиня, която бе написала на страницата за домашни съвети във вчерашния брой на „Денвър Поуст“, че „луничките се разбягват като пилци“ от лимоновия сок? Все едно не беше достатъчно лошо, че имаше лунички, но освен това, доколкото знаеше, беше единственият луничав макаронаджия на земята. Откъде се беше сдобил с тези лунички? От коя половина на семейството беше наследил тези малки медни белези на звяр? Той мрачно се зае да брои в областта на лявото си ухо. До слуха му едва достигаше неясният отглас от икономическото въздействие на машината за почистване на памук, изобретена от Илай Уитни. Рецитираше Джозефин Перлота – на кого му пукаше какво има да каже Перлота за машината за почистване на памук? Тя беше макаронаджийка – откъде можеше да знае каквото и да било за машините за почистване на памук? През юни, слава богу, той щеше да завърши това скапано католическо училище и да се запише в държавна гимназия, където макаронаджиите бяха рядкост. Вече беше преброил седемнайсет лунички на лявото си ухо – с две повече от вчера. Дявол да ги вземе тия лунички! Но сега за машината за почистване на памук заговори един нов глас, глас като нежна цигулка, който накара плътта му да затрепти и дъха му да спре. Артуро остави молива си и зяпна. Ето я, застанала пред него – неговата красива Роза Пинели, неговата любов, неговото момиче. О, машино за почистване на памук! О, прекрасни Илай Уитни! О, Роза, колко си прекрасна. Обичам те, Роза, обичам те, обичам те, обичам те!

Беше италианка, естествено, но какво беше виновна? Нима тя имаше по-голяма вина за това, отколкото той? О, виж косата ù! Виж раменете ù! Виж тази хубава зелена рокля! Чуй този глас! О, Роза! Кажи им, Роза. Кажи им за машината за почистване на памук! Знам, че ме мразиш, Роза. Но аз те обичам, Роза. Обичам те и някой ден ще ме гледаш как играя за „Янките“, Роза. Ще бъда там, скъпа моя, в центъра на игрището, а ти ще си моето момиче и ще седиш в ложата до трета база, и аз ще вляза в игра, и ще е втората половина на последния ининг, и „Янките“ ще са с три точки назад. Но не се тревожи, Роза! Аз ще вляза в игра и ще те погледна, а ти ще ми изпратиш въздушна целувка и аз ще ударя старата топка с такава сила, че ще излезе от игрището. Ще вляза в историята, скъпа моя. Само ме целуни и аз ще вляза в историята!

– Артуро Бандини!

Тогава няма да имам и лунички, Роза. Вече не – луничките винаги изчезват, когато пораснеш.

– Артуро Бандини!

Ще си сменя и името, Роза. Ще ме наричат Банинг, по прякор Бамбино. Или накратко Арт, по прякор Бандита…

– Артуро Бандини!

Този път чу. Ревът на публиката на финала на бейзболното първенство затихна. Артуро вдигна глава и видя сестра Мери Силия, надвиснала над чина му и удряща с юмрук по него, а лявото ù око потрепваше ли, потрепваше. И го зяпаха, всички го зяпаха, дори неговата Роза му се смееше и стомахът му се преобърна, когато осъзна, че е изрекъл своята фантазия на глас, макар и шепнешком. Другите да се смеят колкото си искат, но Роза, ах, Роза, нейният смях беше по-болезнен за него от всички други и той усети как го прониза, и я възненавидя, тази макаронаджийка, тази дъщеря на макаронаджия, който копаеше въглища в макаронаджийския град Луивил – един проклет, скапан миньор. Името му беше Салваторе, Салваторе Пинели, и беше толкова долен, че му се налагаше да работи в мина за въглища. Можеше ли да построи стена, която да издържи с години, сто години, двеста години? Нищо подобно – този жалък макаронаджия имаше само кирка за въглища и фенер на каската си и всеки ден трябваше да слиза под земята и да си изкарва прехраната като скапан, проклет макаронаджийски плъх. А неговото име беше Артуро Бандини и ако някой в това училище искаше да му каже нещо по този въпрос, нека да го каже и да се прибере с разбит нос.

– Артуро Бандини!

– Добре де – рече провлечено той. – Добре, сестро Силия. Чух.

После се изправи. Целият клас го гледаше. Роза прошепна нещо на момичето зад гърба си, като се усмихваше и криеше устата си с ръка. Артуро видя този жест и му се прииска да се разкрещи, защото реши, че е казала нещо за луничките му или за голямата кръпка на коляното му, или за това, че трябва да се подстриже, или за подкъсената и стеснена риза, която някога беше носил баща му, но на него така и не му бе станала по мярка.

– Бандини! – каза сестра Силия. – Вече няма никакво съмнение, че си малоумен. Предупредих ви да внимавате. Подобна глупост трябва да бъде наказана. Ще останеш след училище до шест вечерта.

Той си седна, а по коридорите истерично отекна звънецът в три часа.