Пол Гимар се завръща на български език с две от най-силните си и въздействащи книги – „Нещата от живота“ и „Улица „Хавър“. В утвърдения превод на Лилия Сталева, произведенията носят характерния за френския писател деликатен и проникновен поглед към човешката душа и онази негова рядка способност да превръща обикновения живот в литература, която остава. Новите издания със знака на „Кръг“ са с корици от Дамян Дамянов и вече може да бъдат открити в добрите книжарници, както и с отстъпка на 2-ра шатра на Панаира на книгата в София (1 – 7 юни).

В свят на шум и показност Пол Гимар пише тихо – за любовта, която се разминава на сантиметри и за минути; за думите, които не сме изрекли навреме; за случайностите, които променят съдбата ни. Неговите герои не са герои в класическия смисъл, а хора като всички нас – уязвими, колебаещи се, понякога изгубени, но винаги истински.

„Улица „Хавър“ е роман за онези почти незабележими мигове, които променят човешкия живот завинаги. С присъщата си психологическа прецизност Гимар проследява съдбите на хора, свързани от случайността, самотата и неизказаните чувства. Под повърхността на всекидневието се разгръща напрежение между желанията, компромисите и страха от пропуснатия живот. Това е книга за крехкия баланс между избора и случайността и за невидимите нишки, които понякога свързват хората по-силно от любовта.

„Нещата от живота“ – една от най-известните и обичани творби на Пол Гимар – е едновременно интимен и болезнено универсален разказ за паметта, времето и цената на неизживяното. След автомобилна катастрофа границата между минало и настояще започва да се размива, а спомените на перспективния адвокат Пиер Деломо постепенно разкриват живот, изграден от малки решения, пропуснати думи и крехки човешки отношения. С изключителна деликатност и емоционална сила Гимар напомня колко често осъзнаваме истинската стойност на живота едва когато сме на прага да го изгубим.

Френският модерен класик с фин психологизъм и кинематографична чувствителност създава проза, която не разчита на големи жестове, а на простата истина. И именно затова продължава да звучи толкова актуално. „Нещата от живота“ и „Улица „Хавър“ са книги за читатели, които търсят не просто история, а човешко присъствие между страниците.

Защото голямата литература невинаги крещи. Понякога просто тежи.

Двете книги на Гимар са сред акцентните издания на „Кръг“ на Пролетния панаир на книгата, който се провежда в парка пред НДК от 1 до 7 юни. Заедно с тях на 2-ра шатра (алеята откъм кръстовището на „Фритьоф Нансен“ и „Васил Левски“) ще откриете и първите две книги от излизащия за първи път в цялост на български „Квартет Бандини“ на Джон Фанти.

Налична вече е и „Стела Марис“ от Кормак Маккарти – вторият роман след „Пътникът“ от двутомния шедьовър, който носителят на „Пулицър“ създава в края на живота си.

Сред отличаващите се нови заглавия от издателството са и дебютният роман на авторката на „Олив Китридж“ Елизабет Страут – „Ейми и Изабел“, романтичното приключение „Дъщерята на Венера“ и луксозният албум „Резерватът Куба“ от Иван Бакалов.

Всички книги на Панаира се предлагат с отстъпка от поне 20%, а за читателите на „Кръг“ е подготвена и специална селекция от заглавия на цена само по 3 €.

Пол Гимар (1921 – 2004) е френски писател и сценарист, известен със своя изтънчен стил, ерудирана ирония и умение да улавя сложността на човешките взаимоотношения. Започва кариерата си като журналист, а по-късно се утвърждава като автор на романи, разкази и киносценарии. Лауреат е на литературната награда на монакската фондация „Принц Пиер“ за цялостно творчество.

* * *

Из „Улица „Хавър“ от Пол Гимар

Снимка "Кръг"

Човек става нещастен, но се ражда самотен. Самотността е болест с неповратимо развитие, причинена от непознат вирус. Понякога в така оскъдно обзаведената хотелска стая във Вил д’Авре, очакващ милосърдния сън, Жюлиен Льогри се опитваше да си припомни как бе стигнал през тия шейсет години до сегашната си ледена пустиня. Но колкото и далеч да се връщаше в спомените си, той виждаше все същата еднообразна и равна площ. Нито едно изключително събитие, нито една паметна дата не изплуваха над сивотата, за да маркират пътя. Жюлиен можеше да обхване с един-единствен поглед цялото това протежение от време, защото то се простираше зад него все едно и също, докъдето стигаше споменът му.

Впрочем огорчението му не беше оцветено трагично, за да го утеши поне със силата си. Чувствата му не надхвърляха умерения речник на тихите и скромни хора, които се плашат от думите. Когато заговореше за своите скърби, той ги наричаше „неприятности“. Казваше „трудничко беше“, спомняйки си за Вердюн, и „уморен съм“, когато бе болен. За да „обожаваш“, или за да „страдаш жестоко“, е необходимо свободно време и известно благосъстояние.

Всъщност Жюлиен никога не беше изживявал голямо нещастие. Животът се бе задоволил да го изтласква лекичко извън игрището, да го отстранява постепенно, както организмът изхвърля чуждите тела. Той бе роден на 2 януари 1893 година в Сийе сюр Люр, голяма неприветлива и чиста паланка, разположена на границите на Вандея, Бретон и Анжу, която не можеше да се помири, че не е станала околийски център. Географското положение превръщаше Сийе в кръстопът, където се преплитаха три дълговековни влияния: анжуйската кротост, възпята от учениците на Клеман Маро, армориканската суровост и вандейският мистицизъм, който прекоси Лоара ведно с шуаните на господа Дьо Шарет и техните съмишленици по времето, когато хората отнасяха мъничкото си отечество на върха на копитата на конете си.

В ежедневния живот мъжкото население на Сийе също бе подчинено на три различни влияния: ноа, мюскаде и анжуйско, три весели бели вина, чието въздействие е съвсем различно. Така например високо цененото от вандейците ноа довежда любителите си до мрачно безумие и преди да се обесят на най-близката ябълка, те изтърбушват домашните си с градинската мотичка и подпалват завещаното от дедите жилище ведно с хамбара и плевнята. Анжуйското вино, по-кротко по нрав, подканва към сластни наслаждения, придружени често от ексхибиционизъм, или, с други думи, тласка към оскърбителни прояви, обичайни жертви на които са малките овчарки. „Половинката“ в Анжу носи името „девойка“. Да целунеш девойка, значи чисто и просто да утолиш жаждата си. Но ако някой достопочтен семеен човек разбере този израз дословно, съдиите умеят да проявяват снизхождение. Колкото до бретонското мюскаде, то запознава своите потребители с цялата гама на опиянението: от крайна свирепост до изключително разнежване. То е най-аристократическо от местните бели вина. Но независимо на кое вино се спираше изборът им, ежедневната дажба на местните жители не спадаше под десет-дванайсет литра.

Жюлиен беше заченат с анжуйско вино. След една приятелска среща с другари запасняци от 65-и пехотински полк татко Льогри подложи своята съпруга на такава енергична обработка, че последиците можеха да се предвидят лесно. Независимо от това обаче, когато след един месец разбра, че подвигът му не е останал безнаказан, той искрено се нажали. Да буйства на неговата възраст, все още се ядваше, но да прави деца! Най-голямата му дъщеря беше вече омъжена… Другарите и съседите щяха да го уморят със задевките си.

Бащата се опита да потуши недоволството си с вандейското ноа. Така че животът на Жюлиен беше нарушен още в зародиш. Но грубите сцени, придружени с подмолни ритници в слабините на майката, не дадоха очаквания резултат. Детето продължи да се развива тихомълком и в зората на новата година едно едро момче ознаменува с победоносен рев своето влизане в света. Това беше единственият победен вик, който Жюлиен имà възможност да нададе. Останалите без дарове орисници, които се наведоха над люлката му, го дариха ако не с друго, то поне с неизчерпаемо примирение.

Детството на Жюлиен не протече особено весело в това семейство, което не го бе желало, макар че все пак мъчно би могло да се твърди, че той бе дете мъченик. Жюлиен участва в Първата световна война и се отличи само с едно: оцеля. Стотици баварски дивизии напразно съсредоточаваха настървения си огън срещу този скромен прицел при Марна, Шмен дьо Дам, Вердюн, кòти 183 и 210. Те дори не одраскаха Жюлиен. Той се върна в бащиното огнище без нашивка, нито медал, което се стори подозрително на другите, и само той единствен знаеше колко смелост му бе нужна, за да може да прекоси този кошмар без изключителен героизъм, но и без жалко малодушие. Никому и през ум не мина, че той беше истинският незнаен воин. Но оцелелият незнаен воин няма назидателна стойност. Незначителен участник в една епопея, той донесе за спомен от нея стомашна язва и разширени вени, безславни рани, развреждани цели четири години.

През 1920 година Жюлиен се ожени без любов, но и без неудоволствие. През 1922-ра жена му умря от рак, макар че домашният им лекар сто пъти беше заявявал, че смущенията, от които тя се оплакваше, се дължали на слаби нерви. След нейната смърт Жюлиен изпадна в особена апатия, от която го разбуди Втората световна война. Годините се бяха изнизали толкова бързо! Времето тече винаги много бързо, когато не е запълнено от нищо.

По време на окупацията Жюлиен се записа доброволец в редовете на „Националната помощ“, тъй като по липса на първични и вторични суровини фабриката за копринени чорапи, чийто представител бе той, бе затворена. Наложи се да напусне родното си село и отдалечението го спаси, защото освобождението се оказа гибелно за Сийе сюр Люр, макар че жителите му си въобразяваха, че си живеят необезпокоявани от нищо, закътани далеч от всякакъв стратегически обект. Германците се усъмниха, че съюзническият генерален щаб е настанен в кметството, а американците от своя страна заподозряха, че под липите на булеварда се крие едно отделение есесовци. Всъщност нито един военен не бе изявил ни най-малко предпочитание към Сийе сюр Люр. Но в този момент фронтът беше невероятно гъвкав, разузнавателните команди не смогваха да предават навреме сведенията си и стратезите, независимо под кое знаме се сражаваха, смятаха, че е по-разумно да бъдат двойно по-предпазливи. Вследствие на това две последователни вълни от месершмити и бристъл-хавиланди превърнаха само за дванайсет минути и четиресет и пет секунди Сийе сюр Люр в разорана пустош.

До този неприятен епизод, който не направи особено впечатление сред суматохата на всеобщата трагедия, Жюлиен все още притежаваше семейство, неколцина приятели, занаят, начин на живот, изобщо известно обкръжение, което го свързваше с неговото съвремие. Естествено, всички тия връзки бяха доста слаби. Семейството му мъчно можеше да се нарече домашно огнище, приятелите му бяха само добри познати, а занаятът не запълваше съзнанието му. Но колкото и да бяха недостатъчни тия елементи, взети поотделно, тяхната съвкупност можеше в крайна сметка да запълни едно непретенциозно съществуване. Всичко това обаче изчезна под развалините на Сийе сюр Люр.

Колкото до професията му, освобождението далеч не донесе на Жюлиен очакваната компенсация. Естествено, коприната се върна ведно със свободата, но се появи също найлонът и в сравнение с него тя изглеждаше жалка и анахронична. Благодарение на картата си на бивш войник Жюлиен се сдоби с привилегията да продава десетинки от лотарията на инвалидите на ъгъла на улица „Хавър“ номер 6.