14 юни е денят, който може да успокои най-сетне страстите, които бушуват у привържениците на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ от раздялата им насам. Столичният район „Средец“ избира нов кмет и ако той се окаже нов-стар (Трайчо Трайков), активът на двете формации може да си отдъхне: разделението все пак работи. Макар местните избори да са избори с основно мажоритарен елемент, победа на доскорошния служебен министър на енергетиката ще се числи като победа на обединените демократични сили. Следват обаче ключовите за всяка една политическа сила президентски избори… 

Ще успее ли разединената либерална общност да се заяви като единствена алтернатива на „Прогресивна България“, която - по всичко личи - е тук, за да остане?

Какво виждаме до момента

Че ПП и ДБ ще се разделят се пророкуваше отдавна, имаше всички външни (и вътрешни) белези за това. Въпросът бе само кога, а условието – „как“. Изненадаха и с двете: разделиха се в момент, в който Румен Радев взе цялата изпълнителна и законодателна власт и го направиха грозно.

Типично за всеки развод, при който нито една от двойките не се счита за виновна за така стеклия се развой на събитията, заваляха взаимни обвинения. ПП изтъкна собствените си заслуги в социалната сфера за сметка на провала на партньорите от ДБ в техния „ресор“ - съдебна реформа; ДБ обвини Асен Василев в авторитаризъм и отслабване на опозицията, когато има най-голяма нужда от това да е силна и обединена.

Месец по-късно двойката изглежда като да е разделила имуществото и уредила попечителството на децата извън съдебния спор. А доводите на разума* като че надделяха и сред техните привърженици.

Доводите на разума

Защо все пак ПП поиска раздялата? Отговорът е лесен – от прагматизъм. 

Създадената като „облачна партия“ с Василев и Кирил Петков начело формация не можа да реализира дадения ѝ от българите през 2021 г. мандат за истинска промяна и ѝ се наложи да търси с кого да сподели отговорността. ДБ пък, забуксувала в годините, в които бе само и единствено опозиция, видя шанс в обединението да се разрасне и развие като управленска алтернатива, докато лидира процесите вътре в ПП-ДБ.

Последвалите коалиционни отношения бяха трудни от самото начало: ПП стъпваше на вътрешната социология, според която има повече привърженици от ДБ, ерго ѝ се полагат повече права в обединението, в т.ч. при реденето на листи, докато ДБ – на политическия си опит, наложените в парламента лица и на местните структури с реалните, а не облачни хора, които стоят зад тях. 

ПП никога не е криела, че стои в ляво от центъра (ако можем да използваме риториката на идеолога на Радевата формация Иво Христов по адрес на самата ПБ), ДБ влизаше в колизия с някои нейни разходни политики. 

Зрителят никога не знаеше от чие име говорят лидерите на трите (даже 4 преди отделянето на „зелените“) партии, съставляващи ПП-ДБ - на ПП, на „Да, България“, на ДСБ? Василев и Петков често взривяваха отношенията вътре с публични изяви, след които от ДБ се налагаше да вървят в опит за меко опровержение. 

Десните седнаха да разговарят за правителство с ГЕРБ, категорично отхвърляно от „Промяната“ дори само като идея. 

Реденето на листи пък минаваше под знака на висшата математика – „решетката“ трябваше така да е подредена, че да гарантира на ПП предварително изчислените депутатски мандати срещу обиграната в преференциалния вот ДБ. Въпреки това, в поредица от произведени избори десните винаги успяваха (не без известно задоволство) да изместят хора на Петков и Василев за влизане в парламента.

Сигурно може още много да се изброява и пак няма да е достатъчно. Но казаното дотук трябва да илюстрира нарасналото вътрешно напрежение и необходимост от промяна. И именно последните парламентарни избори катализираха процеса, подготвян отдавна в ПП, като най-видимият белег за тази подготовка бе смяната на ръководството на партията, така щото тя вече има своя едноличен лидер – Асен Василев. 

Реденето на последните листи мина като реденето на старите – „Промяната“ си настояваше за „решетката“, ДБ – за лицата – с ясното съзнание, че пак ще обере преференциалния вот. Меренето на силите мина и през двете отделни предизборни кампании, управленски програми и дори отделни лога и цветове на предизборните материали.

Публично разразилият се скандал с Явор Божанков пък бе илюстрация на вътрешната комуникация. По-скоро на липсата на такава. 

За ПП бе важно да има надмощие в парламентарната група, превърнала се в общия орган на взимане на решения в цялото обединение, тъй като години наред то не съумя (пак заради вътрешна съпротива заради риск от обезличаване) да създаде механизъм за това: коалиционни формати – лидерски и по-широки, един говорител за всички и пр. 

Изборите обаче донесоха на бъдещата парламентарна група на ПП-ДБ сериозна разлика в разпределението: дясната коалиция получи 21 депутати, а „Промяната“ – 16. И доводите на разума се обадиха у Василев: ПП няма да има надмощие в ПГ. Зрителите пак щяха гледат старите сцени на тропане по масата, извиване на ръце и разнопосочни публични изяви, докато им обясняват, че то така си правят във всяко едно семейство. Иначе се обичат.

От дистанцията на времето

Предугадили какво ще се случи, след като за пореден път „биха“ партньора, от ДаБГ побързаха да предложат тежко обвързващ следбрачен договор, който дори и ДСБ не би подписала – ПП-ДБ да стане една партия. Но да не се лъжем – предложението бе обречено и по-скоро разказ за вината – кой е по-малко виновен за провала на брака.

От дистанцията на времето обаче, този изминал само месец показа, че решението за раздялата не е било непременно лошо, за каквото го смятаха голяма част от привържениците на ДБ и в по-малка степен тези на ПП и кръстосваха шпаги в социалните мрежи. Без шум и разправии и много бързо двете вече отделни парламентарни групи си разделиха общите законопроекти и още в първия ден на новото Народно събрание внесоха всяка по 11 от тях. А там, където вижданията им за някоя социална или икономическа политика се разминаваха, внесоха отделни, вече с отличителния профил на съответната формация. В новия парламент ПП и ДБ си пазят взаимно гърбовете и са по-често единомишленици в опозиционното си поведение, отколкото докато бяха заедно. Вече е и ясно кой говори и от чие име го прави.

Големият тест

Големият тест за разединението обаче ще дойде наесен – с изборите за държавен глава. Властта на Радев може да стане абсолютна, като освен Министерския съвет и Народното събрание, овладее и институцията Президент на РБ и в ПП и ДБ вече калкулират този риск. Засега бившият служебен премиер Андрей Гюров се налага в публичното пространство като не само най-логичната, но и най-добрата обща кандидатура. За нея настояват от ДБ (неотдавна и Иван Костов сподели личното си предпочитание). От дясната коалиция винаги са изразявали съмнение към партньора си ПП – че ще опита да наложи бившия премиер и зам.-председател на партията Николай Денков, или пък кмета на Варна и „арестант на модела Борисов-Пеевски“ Благомир Коцев, но това бе преди раздялата и преди кабинетът „Гюров“ и в частност самият Гюров безапелационно да очарова цялата общност. 

Общата номинация е записана като ангажимент в т. нар. Парламентарен съюз, предложен от ПП в деня на раздялата, който ДБ и до днес не е подписала. Не обаче въпросният документ, който трябваше да успокои страстите в деня на обявяването на раздялата, че да не изглежда тя съвсем като раздяла, ще предопредели общата кандидатура за „Дондуков“ 2. За справка – в него е записан и общ кандидат за район „Средец“, какъвто деюре и дефакто има и без подписа на дясното обединение. 

За да се застраховат, и двете страни посочват, че кандидатпрезидентската двойка ще се определи съгласно вече подписаното широко споразумение с неформалната група „Форум за Демократично действие“, а Форумът вече дискутира въпроса дали двойката да бъде излъчена чрез вътрешен избор сред либералната общност, или решението да е политическо – на лидерите на ПП и ДБ. Ако се възприеме вторият подход и този път „драма няма“, разделените партньори имат шанса да докажат не само, че решението за раздялата е било добро, ами и че на тях може да се разчита да се изградят като алтернативаТА на абсолютната власт на Радев. И цялото упражнение по събиране и раздели е имало смисъл - надраснали са партийния егоизъм.

*"Доводите на разума" е роман от Джейн Остин, в който двама влюбени на младини биват разделени от обстоятелствата, но запазват любовта си въпреки времето, събират се отново и тогава оценяват, че доводите на разума за раздялата им не са били неоснователни.